През февруари 2014г. се навършват 99 години от убийството на Вълчо Иванов Тановски от с. Ставерци, Плевенско. Бюстът му на сред селото споделя скърбите по 119 загинали във войните до 1918г., увековечили с монументален паметник и бюстът на Мончо Гетов – жертва на сталинския терор, а гимназията носеше името му, открита през 1957г.
Чорапната фабрика „Вълчо Иванов“ в кв. „Надежда“ в гр. София десетилетия ни обуваше, но той е бил учител преди своята гибел в родното си село. Баба ми, ми е разказвала, че били в 3 – 4 отделения /бил й е чичов син и учител/, прехласнати са го слушали, когато им казвал: имаш ли парички, обичат те всички, всеки те уважава и на крака ти става /навярно по П. Р. Славейков/, но помагайте на падналия да стане, на гладния сиромах – хляб подай, на болния цяр, кураж, обич и топлота, а на грешника и мързеливеца -път покажи, на бездомника – подслон, на децата си отвори очите за знания и умения за здраве и уважение към всичко, трудолюбие и полезен живот за себе си, за свои и чужди. Житейската камбана бие за всички. Умейте да я чувате и разбирате тук, на земята. Всеки трябва да има шанс да живее здрав, добре и спокойно, трудолюбив и достоен, от сиромашия да не страда и да не го гнети. Човекът божо чедо, животът е само веднъж и е кратък. Мизерията и смъртта са безмилостни, неумолими и нетърпими.
Като учител в София, живял в днешния квартал „Хаджи Димитър“ при брат си Цветан Иванов. На 11 февруари 1925г. полицейска кола го откарва „за справка“ от дома му и на 12 февруари е намерен удушен, с телта на шията, захвърлен в покрайнините на квартала, защото бил съратник на Йосиф Хербс и другите убити тогава в размирните безумни братоубийствени зверства, продължили и след 1944г. по концлагери, безследно изчезнали и в „името на народа“. Ставерчанинът Матей Костов Недялков с хиляди българи изживял безумията и страданията в Белене е описал ужасите в книга. Прочитайки я изтрезняваш, оглупяваш, умираш и възкръсваш, ослепяваш и би забегнал по света, забравил за родина, език и писменост дори. Умря в Карлово на 11 февруари 2012г.
А баща й с болка мъдрувал: „Вълчо, заблудени сте, сине. Защо се затривате, като такъв е бил светът и такъв ще си остане с векове. Никой не може да го промени, колкото и да е мъдър, силен, благороден. Въстанията погубиха много народ като Ботев и Левски, стотици хиляди изгинаха и все още си е робуване. Ежедневно пътуваме към гроба – укро-тител е на размириците.“
А сега пустеят селата и градовете, дори оредяват. Тук и там, забравени от смъртта старци доживяват дните си в мизерия,самота и страх. Предците им ровили с ралото и добитък земята, хлебец и челяд да отгледат, да има кой водица да им подаде и очите им на смъртния одър притвори, да ги изпроводи от този свят и сълзица проро-ни. Днес пустее замята, горите са изсечени и обгорели, стенат от бури и пустош. Улиците са празни, къщите порутени, в руини, тръни и бурени. Няма ги стадата и челядта да огласят утрото и залезът самотен и тъжен прихлупва с нощната тъма. Камбаната пак ще известява за поредния пътник към вечния дом – бие безпристрастно – като слънцето и смъртта.
А дъщеря му Миролюба Иванова – педиатър, завършва медицина в СССР и е дала живот на хиляди бебета в родилен дом „Тина Киркова“ в София с достойно изживян лекарски труд. Съпругът й Стефан Пашев е убит край Котел – състудент, но дошъл с подводничарите във Варна, а предателство не позволило на свои да ги посрещнат. Заловени са и избити с Цвятко Радойнов от Крън, казанлъшко /това е описано в книгата „Подвоничарите“ от ген. Кирил Видински/.
Защо е така устроен светът? Няма отговор. Животът се изнизва неусетно, непрежалимо, необратимо и с неосъществени мечти и желания.
На всяка жертва имало по един убиец, а и те са смъртници хиляди. С каква съвест са си доживели дните, умирали и оставили поколения, които ще изкупуват греховете си. Съдби!
Стоян Заимов преди век пише: „Не съм чул за загинал бунтовник да не е предаден от българи…“ Пророк за бъдещите жертви в политическите борби и непримирими „войни“ за надмощие и власт, отмъщение и облаги.
РОДИНА
Родино клета, де роден дом днес немее клетница си на майчини свидни чеда, с кръв обагряли реки, долища и поля и в теб сиротна челяд рида.
В изоставените днес бащини огнища, немощна майчица в старост линее. Клетнице, кой ли в теб с щикове вилнее, и прекроявали са те чужди пълчища.
Безумства, робство, касапници и злини невинна изтърпя в предателства и войни. В немилост си, моя свидна родна земя, защото по теб тук, друг народ ще броди.
Лидия Радулова, в. Искра, 24.02.2014
