Щом бай Здравко-Опозицията потегли за оня свят, селяните от Горен Припек решиха да си изберат кмет по новите правила. Може ли село, целунато от Бога, без кмет? Наоколо – ливади с тинтява и мащерка, борове до небето, реката ври от риба, пък да няма управление. Не може!…
„При демокрацията всичко се решава от народа! – отсече Велчо-Драката. – Ще си изберем кмет чрез референдум. Иначе ставаме бакалница без кантар.”
„Па що е това ревендeрум, бре? – питаха най-старите, не, че имаше млади. – Кажи го на български, да те разбере целио свет…”
Село Горен Припек наброяваше седемнайсет души, при средна възраст 85.5 години, плюс двайсетина глави добитък – девет овце, единайсет кози, пет магарета и пръч.
Това свинка, това крава – тц!
Хора и животни бяха оставени от държава и Бог на доизживяване. Пътници… От село със затихващи функции, бавно, но сигурно, Горен Припек вървеше към изчезване. За Долен, да не говорим… Нямаше го и на картите. За управниците Припек беше едно населено място. Точка!
За тях – да, ама за селяните – не!… Две!
Най-отракан в селото беше Велчо-Драката. Корав като тухла-четворка и в състояние да отговаря на всички въпроси, даже и на този – „що е рефе-рендум и има ли той почва у нас?…”
– Това е, все едно да питат всекиго поотделно за най-важните държавни работи и каквото каже мнозинството – това! Глас народен – глас Божи!
– Е, па за колко време ще изпитат целио народ, бре Велчо? – недоумяваха мнозина.
– За един ден! Тя, държавата го е измислила. Пускаш си гласа в една кутия и готово…
– А кой си нема глас, като Захаринчо Немия, например?… Що ще пусне в кутията, горкият?… Кажи, де!
– То така се казва, „глас”, иначе се пуска едно листче, на което пише кой да се избере. Бюлетина му викат на това листче. Бю-ле-ти-на!
Така отговаряше и повечето го разбраха. Не говоря за баба Величка, двамата Петровци и Яни Мастиката, дето не чуваха. Водеха се 100% глухи и от Женевска организация за подпомагане на инвалиди им бяха изпратили слухови апарати без пари. Ей така – носете си ги, значи, и слушайте що става по света и у вас. Те обаче се изхитриха и ги скътаха за черни дни. „Нищо се не знае! Един ден може да оглушеем и над сто процента…”
Населението на Горен Припек не гледаше телевизия, по причина, че в селото нямаше телевизор. Ама и да имаше, все тая. По програма „Фар” им пускаха безплатен ток само за Коледа, Великден и Трети март. За повече – искаха пари… А пари, откъде? Те свикнаха и липсата на електрика не им пречеше. При средна възраст 85.5 години, можеше и така. Даже намериха аргументи, в защита на това положение: „Бай Васил Дякона, Бог да го прости, на електрика ли е работил? И пак е свършил народното дело… Хубавите работи и на газениче стават – хем евтино, хем безопасно. Що народ е убила тая електрика… Чет нямат! Ей го,
Делчо, синът на баба ти Стефанка, пипнал жиците с голи ръце и … на место!…”
Вечер мъжете слушаха един японски транзистор „Сони” в кръчмата на Гого-Рендето и носеха вестите вкъщи. А на „Сони” електрика не му тряб-ваше, щото работеше на четири батерии. Викаха му хората: „Абе, Ренде, вземи сложи още батерии, та да се чува по-силно. Нали виждаш, всички сме зле със слуха…”. А той – „Не може! Заводът производител – вика – е направил място само за четири!”.
„Ега, ти завода!… – възмущаваха се всички. – То сигурно може, но правят икономии… Нали чуваме, били в криза… Ами като са в криза, да питат, бе! Ние, при криза, например, си киснем краката в гореща вода с морска сол, изпием джезве греяна ракия с мед, завием се с овчи кожух и родопски одеяла и на сутринта – край!… Нема криза, нема дявол. Ама на кого да говорим… Политик от дума взема ли?…”
За кръчмата в Горен Припек си заслужава да чуете. Интересен случай. Може би единствен в световната кръчмарска практика. Просто такъв фокус другаде е изключено да се види – кръчма без грам алкохол. Всеки си идваше с шишенцето джанковица и сядаше. Друго не се пиеше. Това мастика, това водка или ментовка – не! Ще кажете „защо”? Много просто! В Горен Припек, джанки да искаш. И нали е село на припек, ставаха като жълтици и сладки, сладки – мед. В Долен Припек също варяха джанковица, но сливите им не струваха. Селото беше в сянка и не узряваха добре.
И да узрееха, нямаха захарност. Двама идваха с крушова ракия, по причина, че крушите им се разчеквали от плод, но другите ги подиграваха: „Кой ти пие такава шльокавица? Това, крушата, за ракия ли е?… Освен за диария, за друго не я търси!…”
Виж, ако нещо не им беше ясно, питаха Велчо-Драката. Той разбираше всички работи като две и две четири. И, естествено, него избраха за кмет. С референдум. Пешо обиколи селото и подкани хората да гласуват. Казваше, че поради липса на подходящи кандидати, трябва да изберат Драката.
„И е най-млад! Нема и осемдесе…”
Всички се съгласяваха, че по-подходящи няма. „И в Долен нема. Имаше един Спиро, стегнат човек, камък да стисне, вода ще пусне, ама лани, взе, че се помина…”
Неочаквано референдумът в Горен Припек се оказа с най-висок процент избирателна активност в българската история! До един! При електорат 17 човека – 17 листчета „Драката”. Плюс това, беше избран не само за кмет на тяхното село, ами и на Долен Припек. Ей го къде е – няма и три километра по стръмното.
Като кмет, Драката се справяше добре. Даже – много добре! Яхваше магарицата, слагаше в чантата тефтерите, Закона за управление на селищ-ните системи, печата и уреждаше въпросите на място. Ако нещо се закуче-ше, вадеше Закона. А пред Закона няма шест-пет! Заставаш прав, казваш „тъй вярно!” и отдаваш чест.
Веднъж от транзистора „Сони”, селяните от Горен Припек чуха, че войната в Ирак продължавала и десетина, петнайсет български войничета вече били станали зян… Новината ги попари. „Язък за момчетата! Ако бя-ха живи, селото можеха да съживят, невести да докарат, дечица да тичат. Че то както е тръгнало след година, я ни има, я не…”
„Що чиним в този Ирак, бабо Пено-о-о? Каква ни е файдата?…” пита я Мара, Колювата. „Не зная, ма! Питай Драката…”
Заваляха въпроси за войната и кметът трябваше да обясни как стои работата.
Вечерта мъжете, седем на брой, седнаха в кръчмата на Гого-Рендето, всеки мушнал в джоба джанковицата. Аз вече споменах каква беше кръч-мата. Като умря бай Дончо шивача и работилницата му остана без наслед-ници, от самосебеси дойде идеята вечерно време да си пият ракията на голямата му крояческа маса и да го споменуват с добро. Донесоха столове, две газени лампи, метла и работилницата заживя втори живот.
Ключът държеше Гого-Рендето, живеещ отсреща и по тази причина стана „управи-тел на заведението”. Иначе си беше дърводелец, но откакто влезе в бай-дончовата шивачница, се вживя в новата роля, сякаш цял живот е бил кръчмар. Редовно метеше помещението, миеше чашите на чешмата зад пердето, потегна прозорците и вратата, покри масата с нова мушама на маргаритки, подарена му от братовчеда в Ниш, домъкна една прясно рен-досана пейка и кръчмата светна! Накрая окачи портретите на Левски и Ботев, изрязани от календар и сложени под стъкло.
„Не са за украса, а защото без тях сме за никъде!” – така каза и мъжете се съгласиха, че без тях сме за никъде…
За седемте стари мъже, видели какво ли не в живота си, мястото се оказа повече от хубаво.
Последен, за тяжест, дойде кмета. И той с бутилка в джоба. Беше й нарисувал етикет – две остри като Алпите планини, а между тях, наместо слънце, една слива-джанка с две листенца. Уж слива, а грее с къдрави жълти лъчи, досущ като реклама за микровълнова печка. Долу, на лати-ница беше изписал: „JANKOVIZA in GOREN PRIPEK”, а с малки букви – „екстра І качество”… Абе, оригинал! Какво да говоря повече! Да ти е драго такъв да ти е кмет…
„Що ще правим с тая война в Ирак, кмете?… – заваляха въпросите, много повече от седем, защото някои задаваха по два, че и по три. – Викат, пустиня било нататък. Коги българската армия е воювала в пустиня? Нико-гиш! Нямаме опит в тая работа, значи. Пясъци, суша, пек… Ега, ти! Ни окоп можеш направи, ни пушка да подпреш… И се вижда като на длан. А дигнеш глава, а си ударен. Той, куршумът си нема работа. Равно място, нема къде една вода да пуснеш… Залегнал човек вода може ли да пусне? Абсурд! Къде ти! Станеш ли, загиваш си с пълен мехур… Виж, ако беше на Балканите, да сме я спечелили тази война, от раз!… Тук и климата е благо-приятен за военни действия и дървета, трънки, храсталак, колкото искаш… Маскировка, искам да кажа, и няма да се биеш с пълен мехур, значи…”
Драката изслуша въпросите и понеже Ирак досега не беше влизал в полезрението му, разбра, че по тази тема е бос и трябва да намери спаси-телен изход. Стана прав и каза: „Няма какво да го извъртаме – война ли е, не ми я хвали! Затова ще проведем референдум!
Който е за войната, ще пусне бюлетива „Война”, който е против – бюлетина „Мир”. Като ги преброим, ще
видите, че повечето хора по земята искат мир!…”
На пишещата машина в кметството отпечата 17 листчета „Война”, 17 – „Мир” и още по петнайсетина, за Долен Припек. На другия ден всички минаваха зад пердето в кръчмата и пуснаха своя глас в кутия с цепка. После се подписваха. Който не можеше, удряше палец. Единствено баба Величка не гласува, по уважителни причини. От няколко дена береше душа и точно в деня на референдума Господ си я прибра. Така гласопода-вателите в Горен Припек останаха 16… В Долен бяха къде-къде по-малко, ама и те гласуваха за мир. До един! Цели 11 бройки! Дядо Куно Гочев извади акордеона и засвири пред бакалницата, където се провеждаше референдума, а три баби се хванаха на хоро, мислейки, че се е родило второто му правнуче. Откога чакаха…
„Как го кръстиха младите, бре Куньо?…”
„Референдум!… Всички така искаха…” – отговори той, защото чуваше около 5 % и по тази причина, от Женева не бяха му отпуснали слухов апарат. Ако беше оглушал още малко, сега щеше да чува.
Преди самото гласуване Драката обясни ситуацията с две думи: „За мир ли сте или за война?”, при което всички отговориха: „ Е, па то се знае, за мир! Хич да я няма тази пукница, войната!…” „Тогава гласувайте с бюлетина „Мир” и се подпишете срещу името си в тефтера. Кой не може да чете, да пита! Кой не може да пише – с палец!”
До вечерта двете села гласуваха, че са за мир между народите и Куно Гочев отново разтегна акордеона… „Празник, народе!… Мирът победи войната, нейната мама да еба…”
Започна по-тежката част от референдума. Резултатите трябваше да отидат в София по указания от закона вид – бюлетини, протокол, подписи, печат, списък на гласоподавателите, с всичките им там – ЕГН-та, адреси, мнение на членовете на комисията имало ли е нарушения или не, в колко часа са отворили, в колко са затворили изборните секции. Всичко! Сложна материя. Не я ли спазиш, изборите стават невалидни. Точка!
Ама Драката беше печен. За три часа направи каквото трябва и документите бяха изпратени по пощата до военния министър в кутия от обувки – облепена и запечатана с червен восък и трикольорен канап.
Сега друга тема в село нямаше.
Щом се срещнеха, хората се питаха „има ли вести от София?…”, но отговорът засега беше – тц! Мъжете на всеки кръгъл час, на смени, слуша-ха новините от транзистора „Сони”, убедени, че референдумът ще повлияе на войната в положителна посока. „Посоки много, ама положителната е само една! Ако не спре войната, то поне ще облекат нашите момчета с бронирани джилетки. А от бронята, куршумът, значи, отскача и отива на майната си… Това смъртен случай, това рана – абсурд!…”. Така обясня-ваше Велчо Драката.
„Ама и този завод-производител, „Сони”, е за убиване! С четири батерии хич се не чува… Абе, сложи му осем, десет от тия пусти батерии, та цялото село да гърми!…”
Транзисторът обаче говореше други работи и на хората им писна да дежурят.
– Абе, Драка, да не би кутията да се е затрила някъде по пътя? – питаха разтревожени от двата Припека.
– Изключено! – отсичаше той. – Изпратих я с „обратна разписка” и няма начин да се изгуби! Пощите са кръвоносната система на държавата. Изпратиш ли нещо с печат и разписка, стига до най-отдалеченото място. Не до София, до Букурещ може да отиде! Нали разбирате?…
Те казваха „Да!”, въпреки, че не намираха връзка между референ-дума, кръвта в жилите на човека и Букурещ… Ама какво да възразяват? Кмет! Учен човек…
Най-накрая новината дойде!
От транзистора „Сони”, който едва креташе на четирите си батерии, съобщиха, че тази сутрин в осем, нула нула, заместник-министърът на отбраната е намерен прострелян в кабинета си със законно притежавания пистолет „Броунинг”. Добавиха също, че по случая се води следствие.
Хората от двата Припека въздъхнаха с облекчение.
„Значи той, синковецът, е бил за продължаване на войната в Ирак и като е видел нашия референдум, си е теглил куршума… И хубаво е сторил! Хайде, де! Военнолюбец!… Ама и далаверата от война е голема, шъ знайш! Келипир има в тая работа – рушвети от ботуши, колани, партенки, одеяла… Куче влачи, диря няма! Абе, рушветчийство до шия! Такъв си заслужава куршума! Нищо, че е заместник-министър! И министър да беше, щом краде – куршум! На зла круша, зъл прът!…”
Така коментираха двете села чутото от транзистора „Сони”. Според тях референдумът си бил свършил работата, щом тоя, дето бил за войната в Ирак, се е гръмнал… Хак му е!
…
За съжаление, миролюбивите жители на двата Припека бяха далеч от истината.
Следствието бързо нареди пъзела около мистериозното самоубий-ство на зам.-министъра. Работата се оказа елементарна – човекът се върнал неочаквано от задгранична командировка и хванал любимата си жена, в собствената си спалня, на калъп… Не можал да го преживее, отишъл в кабинета, написал писмо, в смисъл, че не може да се примири, значи, с онова, което са видели очите му, извадил пистолета от чекмеджето и …
…
Въпреки официалната версия, обаче, хората и от двата Припека си останаха на своето мнение – „На зла круша, зъл прът!…”.
Рачо Буров
