сн. Булфото
Купидон е най-известният символ на празника на влюбените. Това е палавото ангелче с лък и стрели. Онзи, в когото попадне стрелата на Купидон, се влюбва — внезапно, страстно, безнадеждно, с цялата си душа. В древна Гърция това е бил Ерос — помощникът на богинята Афродита, олицетворение на най-силното любовно желание, а римляните го наричали Купидон и смятали че е син на Венера.
Легендата за Купидон и девата Психея се разказва от античността до днес.
Празнуването на деня на свети Валентин произхожда от древния римски празник Луперкалии, в чест на бога Фавън, покровителя на стадата. Луперк – този древен италийски бог, приятел на овчарите и пазител на стадата от вълци, римляните бързо уподобили с Фавън, а след завладяването на Гърция с аркадския Пан. Празникът отбелязвали на 15 февруари. Ден преди това бил празникът на римската богиня на брака, майчинството и жените — Юнона и бог Пан. Според езическата традиция в този ден девойките пишели любовни писма и ги поставяли в огромна урна, от която след това мъжете измъквали девическите послания. И всеки мъж започвал да ухажва онази девойка, чието писмо бил изтеглил. Денят някога наричали и „Птича сватба“, защото смятали, че именно през втората седмица на февруари птиците образуват брачни двойки в гората.
Но днес е и Трифон Зарезан.
Корените на празника произлизат от древните времена, когато българските земи били обитавани от племената на древните траки, повече от всички се е почитавал Дионис – бога на виното и лозята. Дошли през VII век, в североизточната част на Балканския полуостров, предците на съвременните българи приели тракийските традиции на винарството и лозарството. В езическите традиции на националното съзнание се е наложил впоследствие празника на виното.
Този празник е в чест на християнският свещеник Трифон, който е бил екзекутиран в Никея през 250г. Според легендата, в деня на наказанието, всички лозови масиви в страната били нападнати от насекоми и земеделските производители призоваха Трифон да ги защити.
По традиция на този ден подрязват лозите да се получи голяма реколта през есента, така че светецът Трифон в България и се нарича Зарезан (Подрязан). Сега Деня на Св. Трифон празнуват не само лозарите, но градинарите, фермерите и собственици на механите, кръчми и ресторанти.
На 14 февруари българските домакини се събуждат при изгрев слънце. Те приготвят запържвайки на сачак (плитък меден тиган), пиле пълнено с ориз, и се налива в специален дървен съд – бъклица – домашно вино. Слагат всичко заедно с домашно приготвен хляб в нова торбичка от вълна и собственикът на къщата, прехвърля чантата през рамото и отива на лозята, където се събират всички останали мъже от селото. От този момент започва празнуването.
След Трифон Зарезан идва пролетта и лозарите няма да имат възможността така да си починат и да се съберат във весела компания. Поради това, в българските села се празнува в продължение на три дни, купонясва се много шумно и весело. На лозето мъжете се прекръстват, вземат косерите и от три главини всеки отрязва по три пръчки. След това отново се прекръстват и поливат с донесеното вино лозите. Този ритуал се нарича „зарязване“. След това всички се събират и избират „царя на лозята“. Едва тогава започва общо угощение. „Царят“ е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си. Той сяда на колесар. Лозарите теглят колесаря и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща. Домакинята на дома изнася вино в бял котел, дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословията: „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“. Царят отговаря на благословията с „Амин“. След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и, окичен с венците на главата и през раменете си, той сяда на дълга трапеза да посрещне хора от цялото село. Затова за цар на този празник се избира заможен човек. Следващите два дни, наречени във фолклора „трифунци“, се почитат за предпазване от вълци. Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в кърмата на животните — за предпазване и на добитъка, и на хората от вълците.
През последните години, след промените в църковният календар, Празника на Трифон Зарезан започнали да празнуват на 1 февруари (Трифоновден). В много области обаче продължават да празнуват този празник на 14 февруари.
Българският народен празник Трифон Зарезан е известен също като Ден на лозаря.
В денят на любовта и виното Любословие ви споделя историята на това как и защо се продава вино без бутилки в глобалният свят на WWW.
Джон Пери БАРЛОУ
.
Ако природата е създала нещо, което най-малко от всичко може да бъде изключителна собственост, то това е действието на мисловната сила, наречена идея, която човек може да притежава изключително само докато я пази в себе си; но в момента когато бъде огласена, тя става достояние на всички, и който я е получил веднъж, вече не може да бъде лишен от нея. Нейна особеност е и това, че всеки притежава не някакъв дял от нея, а я владее изцяло. И този, който е възприел от мен идея, получава знания без да намалява моите; който пали свещта си от моята, получава светлина, без да затъмнява мен. Това че идеите трябва свободно да се разпространяват от човек на човек по цялото земно кълбо, за поучаване и взаимни напътствия на хората и за подобряване на състоянието им, сякаш специално и благосклонно е било замислено от природата, когато тя ги е създала подобни на огъня, разпространяващ се по цялото пространство без плътността му да намалява в никоя точка, и подобни на въздуха, в който дишаме, движим се и съществуваме физически, неподвластен на ограничения или изключително просвояване. Така че изобретенията по природата си не могат да бъдат предмет на собственост.
Томас Джеферсън
През цялото време, откогато познавам киберпространството, все остава нерешена една грандиозна загадка, в която, струва ми се, се коренят почти всички правни, морални и социални неуредици във виртуалния свят. Имам предвид проблемът за оцифрованата собственост.
Загадката е такава: ако нашата собственост може да бъде безкрайно възпроизвеждана и мигновено разпространявана безплатно по цялата планета, без наше знание и без дори да губим притежанието й, то как ние можем да я защитаваме? Как смятаме да получаваме заплащане за работата, която вършим с мозъците си? И ако не ни плащат, то какво ще гарантира, че творческият труд и разпространяването на неговите плодове ще продължи?
Тъй като ние нямаме решение за това коренно ново предизвикателство и сме очевидно неспособни да удържим галопиращото оцифроване на всичко, което не е безизходно материално, то ние плаваме към бъдещето с потъващ кораб.
Този кораб, сиреч целият канон на авторското и патентното право, е бил построен за пренасяне на форми и методи за изразяване, напълно различни от ефимерния товар, с който се мъчат да го товарят сега. Обшивката му тече както отвътре, така и отвън.
Юридическите усилия да бъде удържана на повърхността старата гемия са приели три форми: безумно разместване на столовете по палубата, строги предупреждения към пътниците, че ако корабът отиде на дъното, ги чака сурово наказание, и невъзмутимо отричане на ставащото.
Законът за интелектуална собственост може да бъде закърпен, потегнат или разширен, за да удържа газовете на оцифрованите продукти, не повече, отколкото може да бъде преразгледан законът за поземлената собственост, за да покрива той въпросите за разпределяне на радиочестотите. (Което всъщност твърде силно напомня опитите, предприети в настоящата статия.) Ние ще трябва да разработим съвършено нов набор от методи, за да подходят те към съвършено новия набор от обстоятелства.
Повечето хора, реално създаващи “софт” собственост – програмистите, хакерите, хората от Интернет – вече знаят това. За нещастие нито компаниите, за които работят те, нито юристите, наети от тези компании, имат достатъчно пряк опит с нематериалните блага, за да разберат защо те създават толкова проблеми. Те постъпват така, сякаш старите закони могат по някакъв начин да бъдат накарани да заработят – ту разширявайки тълкуването им до абсурд, ту уповавайки се на силата. Те не са прави.
Произходът на тази загадка е толкова прост, колкото сложно е нейното решение. Цифровите технологии откъсват информацията от материалния план, в който винаги са били дефинирани законите за собствеността от всякакъв вид.
През цялата история на авторското право и патентите, съжденията за собствеността са се фокусирали не върху идеята, а върху въплъщението на тази идея. Сами по себе си идеите, също както и фактите за природните явления, са били смятани за колективна собственост на човечеството. Човек е можел да получи авторско право върху конкретните фрази, изразяващи дадена идея, или върху реда, в който са представени фактите.
Това право се налага в онзи момент, когато “словото става плът”, отделяйки се от ума на изказалия го човек и влизайки в някакъв материален обект, било то книга или техническо устройство. Последвалата поява на други търговски носители, освен книгите, не променя юридическото значение на този момент. Законът защитава изразяването, въплъщението, и с малък брой (и неотдавнашни) изключения, “да изразя” е означавало “да направя материално”.
Защитата на материалната форма има на своя страна удобството. Авторското право е работело добре, тъй като въпреки Гутенберг направата на книга не е била проста работа. Нещо повече, книгите замразяват съдържанието си в състояние, което е еднакво трудно както да се измени, така и да се възпроизведе. Печатането и разпространението на нелегални екземпляри не може да остане незабелязано; достатъчно просто е виновните да бъдат хванати на местопрестъплението. Накрая, за разлика от несвързаните думи и изображения книгите имат материални повърхности, върху които могат да се прикрепят забележките за авторски права, името на издателя и цената.
Още по-важно е превръщането на менталното във физическо за патента. До неотдавна патентът беше или описание на формата, която трябва да се придаде на материала, за да служи за определена цел, или описание на процеса на придаване на форма. И в двата случая концептуалното ядро на патента е материалният резултат. Ако е невъзможно исканият предмет да бъде създаден поради материални ограничения, то патент не се издава. Нито бутилката на Клайн, нито копринената лопата могат да бъдат патентовани. За патента е нужна вещ, при това вещ, която работи.
И така, правото върху изобретение или авторство се отнася към дейности в материалния свят. Плащало се е не за идеите, а за възможността да бъдат пренесени в реалността. За всички практически цели ценността се е състояла в пренасянето, а не в пренасяната мисъл.
С други думи, защитавала се е бутилката, а не виното.
Сега, когато информацията излиза в киберпространството, родният дом на Съзнанието, тези бутилки изчезват. С появата на оцифроването става възможно да се заменят всички предишни форми за съхранение на информация с една мета-бутилка: сложни – и твърде непостоянни – модели от нули и единици.
Дори привичните физически/цифрови бутилки – дискетите, CD и други дискретни опаковки на битове ще изчезнат, когато всички компютри се включат към глобалната Мрежа. Макар че вероятно никога няма да обхване всички процесори на планетата, Интернет нараства повече от два пъти годишно и може да се очаква, че ще стане основна, ако не и единствена, среда за пренос на информация.
Щом това стане, всички стоки на Информационния Век – всички изрази, съдържали се някога в книги, на филмови ленти, грамофонни плочи или бюлетини – ще съществуват или като чиста мисъл, или като нещо много подобно на мисъл: електрически ток, носещ се по Мрежата със скоростта на светлината, в условия, при които наистина можем да приемем светещи пиксели или предавани звуци, но не можем да ги уловим или да претендираме, че ги “притежаваме” в стария смисъл на тази дума.
Някой би могъл да възрази, че на информацията все пак е нужно някакво физическо въплъщение – като магнитните домени в твърдите дискове на сървърите, – но това са бутилки, които нямат макроскопично дискретна или лично значима форма.
Някой може да възрази също така, че си имаме работа с “безбутилкови” изрази още с появата на радиото, и ще бъде прав. Но през по-голямата част от историята на радиото не е съществувал удобен начин за захващане на “софт” блага от електромагнитния ефир и възпроизвеждането им с качество, близко до това на търговските опаковки. Това положение се промени съвсем неотдавна, и почти нищо не е направено за юридическото и техническо разглеждане на тази промяна.
Най-общо, въпросът за заплащане на продуктите на радиопредаването няма смисъл. Тук продукт са самите потребители. Broadcast-медиите (радио и ТВ) набират средства главно като продават на рекламодателите вниманието на аудиторията си.
Всички модели за финансиране на broadcast-медиите са дефектни. Поддръжката от държавата или от рекламодатели почти неизбежно петни чистотата на доставяната стока. Освен това, във всеки случай прекият маркетинг постепенно убива модела за финансиране от рекламодатели.
Радиопредаванията ни дават друг метод за заплащане на виртуалния продукт – хонорарите, които радиокомпаниите плащат на авторите на песни чрез организации като ASCAP(1) или BMI(2). Но като член на ASCAP, мога да ви уверя, че това не е модел, на който трябва да подражаваме. Методите на мониторинг са крайно приблизителни. Не съществува паралелна система за отчитане на аудиторията. Всъщност методът не работи. Честно.
Във всеки случай, без нашите стари методи за физическо определяне на израза на идеите и при отсъствието на успешни нови модели на нефизически взаимодействия ние просто не знаем как да осигурим реално заплащане на умствения труд. За да сгъстя боите, ще кажа, че това става в епохата, когато човешкият ум заменя слънчевата светлина и находищата на полезни изкопаеми като основен източник на благосъстояние.
Нещо повече, нарастващата сложност за прилагане на съществуващите закони за патентите и авторското право вече подлага на опасност основния източник на интелектуална собственост – свободната обмяна на идеи.
Тоест в същото време, когато първостепенните търговски стоки в обществото така напомнят речта, че стават неотличими от нея, и когато традиционните методи за защита на притежанието им стават неефективни, опитите да бъде решен проблемът с по-широки и енергични принудителни мерки неизбежно заплашват свободата на словото.
Най-значимото ограничение на вашите бъдещи свободи може да дойде не от страна на правителството, а от юридическите отдели на корпорациите, мъчещи се да защитят със сила онова, което вече не може да бъде защитено с практическа ефективност или общо социално съгласие.
Освен това, когато Джеферсън и неговите съмишленици в Просвещението създаваха системата, превърнала се в Американски закон по авторско право, главна цел беше осигуряването на широко разпространение на мисълта, а не изгодата. Изгодата беше онова гориво, което трябваше да носи идеи в библиотеките и умовете на новата република. Библиотеките трябваше да купуват книги, възнаграждавайки по този начин авторите за работата им по събирането на идеи, които, бидейки “неспособни за ограничение” по друг начин, ставаха достъпни безплатно за публиката. Но каква е ролята на библиотеките в отсъствието на книги? Как днес обществото ще плаща за разпространение на идеите, ако не взима пари за самите идеи?
Положението се усложнява още повече от факта, че заедно с физическите бутилки, в които пребиваваше интелектуалната собственост, цифровата технология унищожава и законовите юрисдикции на физическия свят, заменяйки ги с безкрайните и може би вечно беззаконни морета на киберпространството.
В киберпространството няма не само национални или местни граници за локализация на престъплението и определяне на съответно наказание; в него няма и ясни културни съглашения по въпроса какво именно е престъпление. Нерешените и същностни различия между европейските и азиатските културни допускания по повод интелектуалната собственост могат само да се изострят в тази сфера, където сделки се сключват едновременно в двете полукълба и заедно с това – в нито едно от тях.
Дори в най-локални дигитални условия е трудно да се оцени юрисдикцията и отговорността. Група музикални издатели заведе дело срещу CompuServe за това, че от CompuServe са разрешили на потребителите си да качват музикални файлове в области, откъдето други потребители могат да ги вземат. Тъй като обаче CompuServe практически не може да упражнява по-силен контрол над потоците от битове, течащи между клиентите, вероятно не трябва да се държи отговорна за незаконната “публикация” на тези файлове.
Понятията за собственост, ценност, владение и същност на богатството днес са подложени на по-фундаментални изменения, отколкото през цялото време, откакто шумерите за пръв път са издълбали клинописни знаци в мократа глина и са ги нарекли “складирано зърно”. Само много малко хора осъзнават грандиозността на тези промени, а още по-малко от тях са юристи или чиновници.
Онези, които виждат промените, трябва да готвят отговори на правните и обществени бъркотии, които ще се разразяват винаги щом усилията по защита на новите форми на собственост със стари средства стават все по-очевидно безрезултатни и, като следствие, все по-непреклонни.
От мечовете към призовките, а от тях – към битовете
Днес по всичко изглежда, че човечеството клони към създаването на световна икономика, преимуществено основана на стоки, които нямат никаква материална форма. По този начин може да изчезне всяка предсказуема връзка между творците и възнаграждението за ползата или удоволствието, което другите могат да намерят в творенията им.
Без такава връзка, и без фундаментална промяна в съзнанието ни, която да ни приспособи към нейната загуба, ние ще строим бъдещето си върху неразбории, съдебни дела и общоприето избягване на плащането, освен под натиска на груба сила. Така ние може да се върнем към Лошите Стари Времена за собствеността.
В по-мрачните времена на човешката история владеенето на собственост и нейното разпределение е било до голяма степен военен въпрос. “Притежанието” е било гарантирано за онези, които са имали най-гнусните инструменти, било то юмруци или армии, и най-силна решимост да ги използват. Собствеността е била свещено право на главорезите.
Към началото на първото хилядолетие на новата ера появата на търговско съсловие и земевладелска аристокрация налага развитието на етически представи, с чиято помощ да се уреждат имуществените спорове. В края на Средните векове просветени владетели като Хенри II в Англия започват да кодифицират това неписано “обичайно право” в писмени канони. Тези закони са били местни, но това е било без особено значение, тъй като те са били насочени главно към поземлената (реална) собственост, която е местна по определение. И която, както подсказва самото название (real estate), е била съвсем реална.
Така е продължавало през цялото време, докато източник на богатство е било селското стопанство, но с възхода на промишлената революция човечеството започва да отделя същото внимание на средствата, както и на целите. Оръдията на труда придобиват нова социална ценност и благодарение на тяхното собствено развитие става възможно те да бъдат произвеждани и разпределяни в големи количества.
За да се поощри тяхното изобретяване, в повечето западни страни са създадени закони за патентното и авторско право. Тези закони са посветени на деликатната задача по пренасяне на творенията на ума в материалния свят, където те биха могли да се използват – и да влизат в умовете на другите, – а на изобретателите да се гарантира компенсация за ценността на употребата им. И както вече казахме, системите и на закона, и на практиката, израснала около тази задача, се основават на физическото въплъщение.
Тъй като в наши дни за предаването на идеи от един ум в друг въобще не е нужно материално въплъщение, ние претендираме за собственост върху самите идеи, а не само върху изразяването им. И тъй като днес може също така да се създават полезни инструменти, които никога няма да придобият материална форма, ние почнахме да патентоваме абстракции, поредици от виртуални събития и математически формули – най-нереалната собственост, която изобщо можем да си представим.
В някои области това обстоятелство оставя правото на владение в такова двусмислено положение, че собствеността отново се оказва у онези, които могат да съберат най-големите армии. Цялата разлика е, че сега армиите се състоят от юристи.
Заплашвайки опонентите с безкрайно чистилище от съдебни процеси, в сравнение с които дори смъртта изглежда за предпочитане, те претендират за всяка мисъл, зародила се в главата на всеки член на колективното тяло на корпорацията, на която служат. Те се държат, сякаш тези идеи са се появили в блестяща откъснатост от цялата предшестваща човешка мисъл. И претендират, че замисълът на едно изделие по нищо не се отличава от неговото производство, разпространение и продажба.
Онова, което по-рано се е разглеждало като общ за цялото човечество ресурс, разпределен в умовете и библиотеките на света, също като всички явления на самата природа, днес се загражда с огради и се вкарва в описи. Изглежда, сякаш възниква нов клас от предприятия, претендиращи за собственост над въздуха и водата.
Какво трябва да се направи? Танците върху гроба на авторското и патентно право, макар в тях да има някакво мрачно удоволствие, едва ли ще помогнат, особено когато само малцина са готови да признаят, че обитателят на този гроб е безнадеждно мъртъв, а другите се опитват със сила да вдигнат на крака това, което общественото съгласие не може да поддържа повече.
Юристите, изпаднали в отчаяние от факта, че властта се им изплъзва, с всички сили се опитват да я разширят. Наистина, САЩ и другите привърженици на ГАТТ(3) поставят привързаността към нашите умиращи системи за защита на интелектуалната собственост като условие за членство в световния пазар. Например на Китай ще бъде отказван статут на най-голямо облагодетелстване в търговията, докато не се съгласи да приеме набор от чужди в културно отношение принципи, които не могат да се прилагат разумно дори в страната, която ги е родила.
Ако светът беше по-справедлив, навярно разумът би ни стигнал да обявим мораториум върху съдебните искове, законодателството и международните договори в тази област, докато не добием по-ясна представа за условията на предприемаческа дейност в киберпространството. В идеалния случай законите закрепят вече оформило се обществено съгласие. Те са не толкова обществен договор, колкото ред от съглашения, изразяващи колективното намерение, израснало от много милиони взаимодействия между хората.
Хората населиха киберпространството не много отдавна и в недостатъчно разнообразие, за да си изработят обществен договор, съгласуващ се с новите, непривични условия на този свят. Законите, разработени преди да бъде достигнато съгласие, по правило служат само на някакво избрано малцинство, способно да ги проведе, а не на обществото като цяло.
Доколкото в тази сфера съществува, от една страна, закон, а от друга – установена социална практика, те вече са влезли в опасно противоречие. Законите, касаещи нелицензираното копиране на комерсиални програми, са ясни, строги и… рядко спазвани. Законите за програмното пиратство са толкова неприложими на практика, а тяхното нарушаване е станало толкова социално приемливо, че само малцина се оказват принудени, от страх или от съзнателност, да им се подчиняват.
Понякога аз произнасям речи на тази тема и винаги питам колко души в аудиторията могат честно да заявят, че нямат нелицензирани програми на дисковете си. Никога не съм видял повече от десет процента вдигнати ръце.
Винаги, когато съществува такова дълбоко разминаване между закона и социалната практика, трябва да се преработи съвсем не обществото. И независимо от бързото разпространение на навика, сегашната практика на производителите на програми да устройват показни процеси е дотолкова очевидно произволна, че само подрива още повече уважението към закона.
Широко разпространеното незачитане на авторските права върху търговски програми се дължи отчасти на това, че законодателите не разбират условията на средата, в която се внедряват тези права. Предположението, че системата от закони, основана върху материалния свят, ще обслужва такава радикално различна среда като киберпространството – това е безумие, за което всеки, който се занимава с бизнес, ще плаща в бъдеще.
Както ще бъде казано в следващия раздел, неограничената интелектуална собственост е твърде различна от материалната собственост и не може повече да се защитава така, сякаш тези различия не съществуват. Например ако ние и занапред смятаме, че ценността се основава на рядкото срещане, както това е при материалните обекти, ще създадем закони, точно противоречащи на природата на информацията, чиято цена в много случаи нараства заедно с разпространението.
Големите, несклонни към юридически риск организации най-вероятно ще играят по старите правила и ще страдат заради послушанието си. Колкото повече юристи, пистолети и пари инвестират те било в защита на собствените права, било в подриване на правата на опонентите, толкова повече търговската конкуренция ще прилича на церемонията “потлач” у индианците от племето куакиотъл, в която съперниците се съревновават в разхищаване на имуществото си. Те просто ще загубят способност да произвеждат нови технологии, тъй като всяка крачка, която правят, ги вкарва все по-дълбоко в блатото на съдебната война.
Вярата в закона няма да бъде действена стратегия за високо технологичните компании. Законът се изменя с постепенни стъпки и с темпове, свойствени само на геологичните процеси с тяхната величественост. Технологията напредва с резки скокове, напомнящи гротескно ускорени скокове на биологичната еволюция. Условията на реалния свят и занапред ще се променят с главоломна бързина, и законът все повече ще изостава от тях, и объркването ще се задълбочава. Това несъответствие е неизбежно.
Перспективните икономики, основани на чисто цифрови продукти, или ще бъдат парализирани по рождение, както очевидно стана с мултимедията, или ще се развиват при смел и доброволен отказ на собствениците от всякаква игра на собственост изобщо.
В САЩ вече може да се наблюдава развитието на паралелна икономика, главно сред малките и подвижни предприятия, които защитават идеите си с това, че излизат на пазара преди по-едрите си конкуренти, основаващи защитата си върху заплахи и съдебни искове.
Най-вероятно тези, които са част от проблема, просто ще затънат в съдебни дрязги, докато онези, които са част от решението, ще създадат ново общество, отначало основано върху пиратство и грабеж. Много вероятно е, че когато рухне днешната система от закони за интелектуалната собственост (а това ни се струва неизбежно), на нейно място няма да възникне никаква нова юридическа структура.
Но нещо трябва да се случи. В края на краищата хората работят. Когато парите губят смисъла си, бизнесът се прави чрез бартер. Когато обществата се развиват извън закона, те създават свои неписани правила, практики и етични системи. Когато технологията отменя закона, то пак технологията предлага методи за възстановяване на правото на творчество.
Таксономия на информацията
Струва ми се, че най-смисленото нещо сега ще бъде внимателно да разгледаме истинската същност на това, което се опитваме да защитаваме. Какво именно знаем за информацията и нейното естествено поведение?
Какви са същностните характеристики на неограниченото от никакви рамки творчество? С какво се отличава то от предишните форми на собственост? Кои от нашите предположения за него всъщност се отнасят по-скоро към неговите вместилища, отколкото към загадъчното съдържание? Какви са различните му видове и и как всеки от тях позволява да бъде контролиран? Какви технологии ще бъдат полезни при създаването на нови виртуални бутилки, с които да заменим старите материални?
Разбира се, информацията по своята природа е неосезаема и мъчно дефинируема. Също като други такива фундаментални явления, като светлината и материята, тя е истинско свърталище на парадокси. И също както е полезно да разбираме светлината и като вълна, и като частица, разбирането за същността на информацията може да възникне при абстрактното съотнасяне на няколко различни нейни качества, които можем да опишем със следните три твърдения:
Информацията е дейност;
Информацията е форма на живот;
Информацията е отношение [relationship].
В следващия раздел ще разгледам всички тези твърдения.
I. Информацията е дейност
Информацията е Глагол, а не Съществително
Освободена от вместилищата си, информацията очевидно не е предмет. В действителност тя е нещо, което се случва в полето на взаимодействие между умовете, или обектите, или други кванти информация.
Грегори Бейтсън, развивайки теорията на информацията на Клод Шенон, казва: “Информацията е различие, което създава различие”. По този начин, информацията съществува само като ^ [делта]. Създаването на такова различие е действие вътре в отношението. Информацията е действие, което заема време, а не състояние на битието, което заема физическо пространство, както при материалните предмети. Това е пас, а не топка, танц, а не танцьор.
Информацията се преживява, а не се притежава
Дори когато е затворена в някаква статична форма като книга или твърд диск, информацията все пак остава нещо, което се случва с вас в момента, когато вие мислено я разархивирате от кода, в който тя се съхранява. Но независимо дали се измерва в гигабитове в секунда или в думи в минута, реалното разкодиране е процес, който трябва да се извърши в ума и с помощта на ума, процес, протичащ във времето.
В един бюлетин на атомни физици преди няколко години имаше карикатура, прекрасно илюстрираща тази мисъл. На рисунката бандит насочва пистолет към младеж с очила, който очевидно има много информация в главата си. “Бързо – заповядва бандитът, – дай ми всичките си идеи.”
Информацията трябва да се движи
Казват, че акулите умират от задушаване, ако престанат да плуват. Практически същото е вярно и за информацията. Информация, която не се движи, съществува само потенциално – поне докато не й разрешат отново да се движи. По тази причина трупането и укриването на информация, свойствено за бюрокрацията, е особено опако порождение на лъжливо насочени ценностни системи, основани на законите от материалния свят.
Информацията се разпространява, а не се разпределя
Начинът, по който се разпространява информацията, принципно се отличава от разпределянето на материални блага. Тя се движи по-скоро като нещо природно, а не като нещо направено. Тя може да се свързва, като падащи плочки от домино, или да расте като фрактална решетка, като скреж върху замръзнал прозорец, но не може да се развозва като разни предмети, освен в степента, в която се съдържа в тях. Тя не просто се движи. Тя навсякъде оставя следа от себе си.
Централното икономическо разграничение между информация и материална собственост се състои в способността на информацията да бъде предавана без да се отчуждава от изходния собственик. Ако аз ви продам коня си, няма да мога да го яздя. Ако ви продам това, което знам, и двамата ще знаем.
Read more: http://www.bulblog.com/?p=664#ixzz2tGaxwVWC
