Днес, навръх рождения ден в.“Софийски вестник”, наизвестният наш журналист и издател Христо Йорданов, въпреки голямото напрежение часове преди издаването на поредния брой на изданието,на средата на ремонта на редакцията си , той намери време да сподели пред Любословие.БГ и Андрей Велчев какво го накара да издава и ръководи издание до заинтересавана аудитория с не-висок, но изчерпаем тираж.
Един мъж на 45 – издателят на в. “Софийски вестник” Христо Йорданов:
Г-н Йорданов, представете се с няколко думи на нашите читатели?
– Казвам се Христо Йорданов – издател на в. “Софийски вестник”, навършвам 45 години на 31 януари, завършил съм “Персонифицирана аудио-визуална журналистика” в НБУ, с две големи дъщери – на 18 и 16 и половина години. 22 години почти съм в журналистиката, от 11 май 1992 г. със странно начало във в. “Нощен Труд”, където започнах от нулата, като стажант-репортер в спортния отдел. А от 1 септември 1993 г. вече бях шеф на спортния отдел, след като големият спортен журналист и мой учител Димитър Димков стана пресаташе на БФС. На следващата, 1994 г., за пръв път летях със самолет и за пръв път излизах в чужбина – и то на Световното първенство по футбол в САЩ ’94, незабравимо за всички ни. Това беше времето, когато имахме идоли и моят идол и до ден днешен е Христо Стоичков. Не само че е моята зодия Водолей, той е човек със заразителен хъс за победа, по някакъв начин завладяваше ей такива млади момчета като мен и им даваше кураж да работят, да се раздават до край. За мое огорчение, младите хора нямат идоли в момента. Това го говорих и пред съучениците на дъщеря ми – родителите представяхме професиите си в Първа английска гимназия. Попитах ги кои са вашите идоли и никой не можа да ми отговори, кой е техният идол. А идолът на самия Стоичков е актьорът Иван Иванов с филма “Всичко е любов”. Когато човек в себе си няма плам и огън, такава личност винаги може да му я даде, защото журналистиката иска себераздаване от началото докрай. Няма работно време за журналиста – той работи тогава, когато е необходимо и почива тогава, когато може. Когато му остане време… Понякога не се почива със седмици. Така е било в дългата ми кариера в спортната и общинската журналистика, а в началото на 2005 г. реших, че ще се хвърля в морето и ще разбера дали мога да плувам – и създадох в. “Софийски вестник”, който десета календарна година вече е на пазара.
– Така ли се роди вашият вестник
– Да. Беше ми много болно, защото „Софиянец” на в. “Труд”, изданието за София и Софийска област беше зачеркнат с много лека ръка на 31.12.2004 г. Дефакто кметовете на райони в София и кметовете на общини в Софийска област останаха без своя трибуна, да не говорим за хората, които ни обичаха за това, че като регионално издание бяхме много близо до тях! Цялата област осиротя откъм свое издания и решихме да го направим с колеги от “Софиянец” – още в самото начало те видяха, че няма да спечелят пари и бързо си тръгнаха. Ние правехме нещо ново, не различно, а ново. И спънки с разпространение и всякакви други неща, трудно начало. Тръгнахме с по заплата и половина от “Труд”, убедихме общините на Софийска област, че трябва да има такъв вестник и голяма част от тях дадоха по малко. Един уважаван човек от мен като кмет и приятел, Емо Кметски, беше тогава инициатор на тази среща.
– Вие не се безпокоите да кажете кой е помогнал за старта на вестника, тъй като е много чувствителна темата за българските и не само печатни, а и всякакви медии. А кой стои зад вестника и как се финансира той?
– Вестникът е изцяло собственост на сем. Йорданови – 80% Христо Йорданов и 20% Силвия Йорданова, след като на моя съдружник от “Труд” му изплатих дела, защото пожела да напусне. Качествен човек, който обаче не вярваше, че ще успеем. Защото понякога трябва да имаш “дупе” да правиш такъв вестник и да вярваш. Мога да кажа само хубави неща за всички хора, с които съм работил през този период и финансирането на вестника е изцяло на светло, както може да се каже. Пълна прозрачност, кристалночист вестник, зад който не стоят политици, не стоят нездрави интереси. При нас го няма принципът “взел-дал”, характерен за политико-икономическата ни система. Нямаме кредити. Не че не е имало “апетити” – но това беше много, много отдавна. Ето, питали са ме: “Може ли тук да пуснем една статийка с конкретно мнение по даден въпрос?” – разбирайте, политически. Аз казах: “Можете да пуснете 10 статии – ако откриете детска площадка, ако направите спортно съоръжение, когато сте направили нещо хубаво.” Вестникът, който съм направил, е прозорец, от него един кмет вижда работата на колегите си и сам показва своята. Вестник на полезния опит, на добрите местни политики. В тази община се печели проект по европейска програма, другата казва – “А!? Защо аз да не го направя същото?” Не се копира, просто добрият опит се заимства. И хубавото нещо, което се е случило някъде, се вижда… Напук го правя този вестник, заради любовта на хората – заради бате Сашо от Гниляне, заради бате Сашо от Владая, заради приятеля ми Сашо от “Борово”, който води православната рубрика, категорично най-добрата в българския печат… Заради хора като тях вече девет години го правя – на 23 февруари вестникът започва своята десета година.
– Тоест, ние сме в навечерието на рождения ден на вестника?
– 23-ти февруари, да. Благословен съм да правя този вестник, за да влезе в главите на хората позитивизмът, хората, които са зачернени от кървища, катастрофи и пр. черни информации от другите медии… Да ги убедя, че има и нещо хубаво. Това е моята цензура – да цензурирам кървищата, чалгата, мазно-жълтото. Единственото т.нар. светско във вестника е легендарният Иван Тенев, “Агентът на всички българи”, който ми гостува всеки брой от самото начало на вестника на последна страница, но неговите информации имат сладко-трапезен характер. А който не обича трапезата, значи не знам какво обича! (смее се) Всички обичаме да си хапваме и пийваме… тези три неща. И в крайна сметка това, което целя, е хората да намерят своите истински герои, вместо да се опияняват от “героите на нашето време” – ей такива разни престъпни босове. Идете, например, в една Владая да видите кой вестник свършва най-бързо. И с гордост мога да го кажа, че в деня на излизането си вече се е изкупил.
– А успява ли да създаде новина вашия вестник?
– Да, непрекъснато създаваме новини! Пример – глобиха около четиридесет шофьори в моя квартал Борово, защото заглавието беше “Борово стана паркинг на новия мол” (б.р. – на бул. “България”) и за нула време Веска Георгиева, началничката на Столичен инспекторат се задейства. Невинаги новината я търсим целенасочено – не търсим “под вола теле”, както, признавам, в ранните години на журналистиката съм го правил. Човек трябва да мине през ада и чистилището, за да стигне до светлите ценности на журналистиката и обществото ни, аз съм минал оттам.
– А свърши ли епохата на този добре запомнен вестник “Нощен Труд”?
– Свърши, с Пламен Каменов. Този вестник беше Пламен Каменов, човекът, който ме е създал в журналистиката, след това 10 години гроб му копа следващия главен редактор, но му беше трудно, че и за гробокопач си трябва талант.
– А като изключим имената?
– Вестникът предизвикваше много противоречия в обществото, но по времето на Пламен Каменов се проверяваше информацията, имаше сериозни журналистически постижения. Имаше колектив и приятели! Имаше и неприемливи неща… Не само дупета и цици, както в последствие се случи. Не че мъжете не сме любители на такива неща, но има и по-мъжки дела за нас… След 1999 г. “Нощен Труд” стана един вестник на дребен интерес – този чалгаджия направил онова, онзи направил онова… Те си плащаха на журналистите, за да пишат тези неща и това е ясно. И откровено го твърдя, без да се притеснявам. Нещата се промениха и от гледна точка на това, че да речем футболните национали от 1994 година, които станаха четвърти в света, бяха тогава много земни хора – с тях си пиехме. Ходехме нощем по клубове и по кръчми. След това изведнъж се възгордяха и минаха на друго ниво. А другото нещо, което западна, е самият начин на писане. Фантазията на младите хора. Защото понякога трябва да го изфантазираш, дори за една първоаприлска шега да направиш на първа страница. А в младите хора все повече липсва тази фантазия и грамотност. Типът журналистика, според мен, се развива в лоша посока. Ето, има една камара тиражни дебели седмичници, които бълват каквото си искат и хич не им пука.
– Гражданска журналистика?
– Много ми се ще “Софийски вестник” да бъде вестникът гражданска журналистика, засега е на селската журналистика (смее се). Включително кметовете на селата около София, ако не присъстваме на събитията, а то е защото се случват по няколко наведнъж, сами си ги снимат и си ги пращат. Много често на събитията, които ни канят… да речем в дадена детска градина правят някакво детско представление и аз им казвам: Аз ще дойда да го снимам, но вие си направете текста, искам да го почувствате вие самото събитие, да го изживеете чрез този текст и да ви хареса, че ще излезе по този начин. Такъв искам да бъде винаги моят вестник – авторски на хората, те да го списват. Да бъдат репортери от мястото на събитието – това ми е основното нещо, което целя. Като изключително държа и на събитийността. Нашият обем позволява да следим така наречените малки събития. Нали знаете, че малкият човек е голяма работа! Обикновено малките хора по малките населени места ни посрещат с обич и за благодарност и умиление ни изпращат я с питка, я с буркан курбан, я с половинка ракия… Те са се потрудили по някакъв начин, как да не напишеш за тях с удоволствие? Как да ти не блеснат очите и да не полети душата ти? В Бусманци например правят и освещават по 18 казана курбан, колят по 5-6 животни. В 18 казана врят поотделно боб и месо и накрая се събира на едно място. Кривина, Вайнеговци, Подгумер, будна Владая! И така – 32 села около София, 22 общини в Софийско… Друго искам да кажа, че тези християнски ценности, които много бягат от комплексите-спални на София, са изключително притежание на хората от селата. И защото там е много застъпена религията, по-скоро християнската вяра и всички празници се почитат по достойнство. Празникът на селото се прави, като всеки дава нещо от себе си. Хората събират от последните си стотинки, за да почетат даден светец или храмов празник. И по този начин човекът се замисля дали да върши щуротия. Това искам аз – малко или много християнската добродетел, който в изобилие я има по селата, да залегне у гражданите. И тогава те сами ще прозрат съответно каква да бъде тяхната медия. И ако по някакъв начин се нарушава някаква добродетел, като има сплетни, клюкарство – те няма да купуват тази медия. И аз съм се насочил в тази посока, внук на свещеник съм и бягам от позорното медийно пространство. Не съм пръв светец, но знам, че най-добрата защита е честният живот. Доколко съм успял да го живея такъв, го оставям на хората около себе си. Аз само желая политиците ни да водят живот с добродетели, за да им повярваме и така да си върнем любовта към България.
– А какво е вашето пожелание към членовете на СБЖ и най-вече към младите журналисти?
– Да дойдат и заедно да работят за възраждането на журналистиката, която е със стародавни традиции, просто да заживеят с живота на СБЖ. Много ми се иска СБЖ да бъде на онова високо ниво, на което е била години наред. Аз затова съм станал член преди 16 години и за нищо на света не бих се разделил с членството си. Просто ми се иска да има едно освежаване, свежа кръв, която да се налее в тази организация и тя да функционира в пълния смисъл на тези три букви – Съюз на българските журналисти. Наистина да влязат качествени журналисти, а не хора, които по някакъв начин искат да гонят интерес, защото ще си признаем, че и такива моменти е имало през тези години. Просто искам СБЖ да пребъде в добрия си смисъл, като организация на почтената българска журналистика.
– А към читателите на Любословие.БГ?
– То произтича от името. Да имат любов към словото, да се обичаме един друг – така ще пребъдем, ще пребъде и професията ни!
– Благодаря ти, Христо.
[spider_facebook id=“1″]
