Божидар Николов Крапчев е роден на 20 юни 1936 година в София. И двамата му родители са българи от Македония. Майка му Марийка е от Кукуш, а баща му Никола, също роден в София, е от Прилепско, от чисто нашенско си, българско семейство. Расте и учи, като всички български градски деца от онова време – внимателно обгрижван, леко изнежен, в първите му години нищо не му липсва. През 1940 и 1944 години се сдобива с две братчета. Бедите идват с Преврата от септември 1944 година, когато баща му, сътрудник на Данаил Крапчев, е подложен – като почти цялата крапчевска фамилия, на съвършено необоснован тормоз и репресии. Арестуват баща му и почти две години го държат в затвор и концлагер без съд и присъда. Веднага след ареста следва изселване на семейството.
Майка му през всичките години след това се бори за прехраната на децата и за спасяване на разклатеното от репресиите здраве на мъжа си. Божидар се отплаща за грижите и страданията на родителите си със сравнително безупречен успех в училище. Завършва Втора мъжка гимназия (днес 22 СОУ), където е учил и баща му. Успява да премине през репресивното сито и постъпва в Машинно-електротехническия институт (МЕИ). След „само“ две изключвания с инсценирани поводи през 1960 година става инженер по топлоенергетика.
Някак от само себе си и просто от безгранична любов тайно сключват брак с дългогодишната си приятелка, също Мария, още като студенти. Скоро се навършиха 60 години от тогава… Чел е доста, хиляди книги са преминали през ръцете и сърцето му, много от тях са оставили драскулки и щрихи в нрава и възпитанието му. Никакви съвременни изкушения и технически нововъведения не ще могат, според него, да заменят радостта и непосредствената чувственост на писаното и живото слово.
До неотдавна той и жена му пазеха стотици програми и рекламни материали от театрални представления, концерти, сказки, вечери, матинета и фестивали, от които са попили частица от духовното наследство на човечеството. Все нещичко е останало и до днес. Имат две деца – син и дъщеря. Те ги дариха с 5 внучета, а две от тях се отчетоха – поне до днес – с три правнучета. Много е вероятно тази 10-членна челяд да се помножава. Дано! 265 Работил е Божидар на 4 места, все по специалността си. Извървял е пътя от младо инженерче до генерален директор на могъщата някога строителна фирма „Инжстрой“.
Там се и пенсионира, макар че не е довършил всичките си амбициозни начинания. Тежко заболяване го принуждава да се пенсионира. Оцелява по негова дълбока убеденост само благодарение грижите и обичта на жена си. Тя е агроном, потомка на габровско-панагюрска „мешавица“ и е в дъното на всичко постигнато от мъжа ѝ. На него, на мъжа си, тя „дължи“ ограниченията, които малоумни кадровици цял живот ѝ налагат, защото се е сродила с „неблагонадеждна“ фамилия. А тази фамилия приема Мария като своя дъщеря и дълги години живеят сплотено и духовно единени – синове, снахи, внуци, правнуци и двамата патриархални основатели на семейната общност.
Пак така – спонтанно и заедно – тъжат и при неизбежните раздели, които Бог налага на чедата си… Днес Божидар и Мария доживяват отредените им дни в спомени, писане, дялкане на дървенийки, които запълват цялата им къща, и откраднати мигове за радост сред природата. Е, понякога – и в дребни „разправийки“… Както се вижда – нищо особено. Едно българско семейство, малко поразпиляно из Европата, намира при двамата старци остров на спокойствие, рафтове със спомени и неизчерпаеми съвети как да се изживее животът. Съвети, които биват внимателно и почтително изслушвани и никога прилагани от поучаваните чеда.
Божидар страда от десетките загубени духовни ценности, до които ни докара съвремието. Но все крие искрици някакви от упование в нещо идно, малко по-добро от днешното. Не се е вманиачил от критикарство. Вярва, че народът ни е оцелявал при много сложни перипетии, та и днешната духовна развала и суетнята житейска ще бъдат преодолени. Вярва в Бог, но не онзи, с бялата брада и херувимчета наоколо, а в другия – заселен дълбоко в душите и сърцата на него самия, на жена му, на родителите им, на предците им и на всички онези сенки, които наричат с невзрачната и всичкоказваща думичка БЪЛГАРСКИ НАРОД. Дано! Всички други битови, трудови, житейски, материални и прочие прозаични подробности нямат никакво значение. Може би майсторите-биографи не биха допуснали такова писание да види бял свят, но сега може и да мине. Защото все още има хора, които не мислят униформирано. Да разчитаме на тях.
Каква е вашата реакция?
