Нафта от Рачо Буров

admin

Разказ споделен единствено за Любословие.БГ от Рачо Буров

Нафта

Стрина Гина от Горен Припек беше оправна жена. Малкото й стопанство в задния двор, приличаше на образцов чифлик, гледан през обърнат бинокъл – от всичко по малко, но под конец! Засаждаше по две лехи грах, чушки и краставици, по три – домати и боб, по четири – картофи, лук и зеле. И плодни дървета имаше – сини сливи, бяла череша, две праскови и дюля. Раждаха като луди. Най-много – дюлята!… На няколко пъти аха-аха да се счупи от плод, но благодарение на подпори, удържаше… Що сладко от бели череши и дюли свари Гина, що компоти и желета… Справяше се и с добитъка. Напоследък – кози. От други животни файда нямаше, защото разходите бяха по-големи от приходите. А козичките – и мляко дават, и тор за градината, и те гледат в очите… Често изкарваше стока на пазара – козе мляко и сирене, плодове, мармалади и сладка. Хората в града знаеха нейното екологично стопанство и всичко се продаваше за нула време.
И те доволни и тя.
От бай Демир, покойния й мъж, остана един дълбок геран и две момчета. Геранът работеше безотказно, момчетата – също, но в Америка. С компютри правели детски филмчета в Холивуд и декори за поп-групи. Ама за кой поп – не можеше да каже. „Там хората са ристиени и ходят в цър-квата на групи. Тъй съм чувала, може и да не е верно. Ама, къде е Холивуд, къде – Горен Припек?… Това да не ти е Кюстендил – каквото стане сутринта, до обяд го научаваш…”

Снимка: Рачо Буров

Като споменах за герана, тук е мястото да отбележа, че преди години по време на отпуска момчетата монтираха потопяема водна помпа – американска работа! Щом натиснеш копчето, от маркуча шиба оная ти ми вода, студена като на Северния полюс. Лед!… „Бай Демир от това си отиде, горкият – от ледената сливовица… А вечер преди лягане, като захапе маркуча, пие, пие, спиране нема… Накрая – бронхопневмония и…”
Гина като по-умна студена вода не употребяваше. Пълнеше пластмасови бутилки и ги оставяше на слънце да се отвърнат. „Така няма Северен полюс, няма лед. Все едно водата е наливана на Южния…” – казваше на съседката си Недка. Като деца бяха стояли на един чин, после заедно ходеха по седенки и не минаваше хоро без двете хубавелки. Омъжиха се, деца отгледаха, мъжете им починаха, но приятелството остана. Помагаха си – кога с 5 лева назаем, кога с чаша олио, захар или ориз…
…
Една сутрин Гина включи помпата да полее краставиците. Остави маркуча в лехата и се зае с друга работа.
По едно време, що да види – водата тече вряла, ще ощави растенията… Вдига пара, все едно – огън!
Спря помпата и изтича до Недка.
– Не знаеш, сестро – вика, – какво чудо стана! – и се прекръсти. – Водата в герана гореща, яйца да вариш!…
– Не думай ма, Гино! Щом е гореща, значи, идва от дълбоко! Чувала съм, че там, дето имало врела вода, имало и нафта. Помпата засмуква първо водата, сетне – нафтата… Провървя ти на теб, Гино-о-о, провървя ти… Децата ти в Америка, в двора ти нафта, а при мен – само гюбре от кокошките… Ама чуй какво ще ти кажа! Щом има при теб, сто на сто нафта ще има и при мен. Там, долу, сестро, е море… Дай да се обединим, да си стис-нем ръцете и да извикаме специалисти от София. Те ще преценят къде да се бият сондите и завинаги да кажем „сбогом, сиромашиьо!…”. Ще станем Кувейт – във всеки двор сонда… И долари, долари – не можеш си предста-ви как ще потекат… Милиони, милиарди, хиляди…
– Аз викам, с тия долари първо църквата да оправим и нов патрахил на отец Генчо да купим, че за срамотите ходи, горкият. Окъсан е като просяк…
– Ти поп Генчо го остави! Докарва си той пари от сватби, кръщенета, панахиди, яйца и козунаци по Великден, агнешко за Гергьовден, риба за Никулден, пържоли – на Коледа… Има и по-зле от него, тъй да знаеш! Дай да седнем и решим къде да отиват доларите… Не бива да ги хвърляме ей така – за щяло и нещяло. План трябва да имаме. План, икономика и точна сметка!… И друго искам да ти кажа – тайна! Пълна тайна!… Разчуе ли се, току-виж и по другите дворове забили сонди. Даже по-мощни от нашите. И до утре да викаме, че находището е открито от нас, никой няма да ни чуе. Никой! Веднага ще се озъбят: „Дворът мой ли е? Мой! Точка!…”.
– Алчни станаха хората, Гинче-е-е!… Зверове! За една сонда главата ще ти отрежат… Затова – тайна!
– То се знае, ще си мълчим! Сега дай да направим списък на по-големите плащания. Кое е най-важно?
– Най-важно е да купим жито и овес за животните – отсече Недка.
– Ти луда ли си! Това въобще не го брой за разход! Тук милиони ще играят, а ти – овес… Автоцистерни требе да купим. Петдесет, шейсет коли. „Само мерцедеси искаме! Така ще кажем в магазина за цистерни. – На нас други не ни требват!” И резервари под земята, облицовани с плочки са нужни! Трябва да съхраняваме нафтата според разписанието. Грам боклук да няма! Само така ще върви на световния пазар – чиста като сълза… Охранители ще наемем, с пушки и очила за нощно виждане. Ти можеш ли си представи какво ще стане, ако избухне пожар или проклет терорист хвър-ли клечка кибрит… Селото ще изгори!… Къщи, хора, добитък… Всичко! Според мен, час по-скоро требе да позвъним на министъра на нафтата да изпрати техници и определят местата на сондите. Първо в моя двор, после – в твоя. Ама като бликне тая нафта, като зафучи оня ти ми фонтан, съдове требе да имаме, резервари за милиони тонове, а не да я събираме по туби и тенджери. Нали разбираш? Иначе – тя ще се лее, ние ще се косим…
– Щом требват резервари, още утре почвам да копам…
– Как ще копаш резервар на ръка? Багери, булдозери ще извикаме, землекопни машини, самосвали… После – циментиране, плочки, помпи за пълнене на цистерните. И работници – трийсет души, най-малко. За такава работа хора са нужни! И петдесет шофьори на цистерните – ето ти ги осем-десет. Търговци, отчетници, счетоводители, дето ще водят приходите и разходите, кажи ги, сто. На първо време – сто. После – петстотин, осем-стотин, хиляда… Така я виждам аз тая работа. Ще станем главен износител на нафта от Балканите… Щом требе, цяла северна България ще работи за нас… Ако не стигат, хора от влашко ще наемем. Познавам един от Турну Магуреле. Водопроводчик със златни ръце… Потръгне ли работата, и атомна централа на нафта ще построим! Стига сме се лигавили с това „Белене”…
– Ама, чакай! Като дойдат тия от София, няма ли да национализират кладенеца? Да кажат: „От земята ли извира нафтата? От земята! Значи е национално богатство! Точка по въпроса!”. Адвокатин ни требе, сестро, печен адвокатин, да заобиколим закона. Иначе – язък за имането, дето ни даде Господ…
– А с какво ще плащаме на адвокатина? Откъде пари?…
– Щом дойде, му казваме: „Ти знаеш ли върху какво ходиш? Върху пари ходиш, господине! Върху много пари! Като бликне гейзерът, ще получиш повече, отколкото очакваш… Уреждай час по-скоро частната собственост, а парите са ти в кърпа вързани. Кеф ти долари, кеф ти – евра! Концерт по желание…”.
– Аз предлагам – започна Недка, – на първо време да извикаме Наско Дизела. Голям техник и оправно момче… Може друг акъл да ни даде… Ще му кажем: „Плащаме, като бликне фонтанът… За парите хич не бери грижа. Утре директор по техническата част ще те назначим… Нали знаеш, при нас нема шес-пет?…”.
– Аз мисля, сестро, пред Наско Дизела да си мълчим. Още вечерта ще се раздрънка в кръчмата и ега ти тайната! Цялото село ще започне да бие сонди… Направо на министъра требе да се обадим. Ще му говорим завоа-лирано и дипломатично като в Народното събрание – да не се разбере за какво става дума. Нали знаеш, че министрите ги подслушват? „Искаме лично да дойдеш в село, господин министър – ще му кажем. – Ще те изне-надаме с голямо природно богатство. Много голямо! Предлагаме да делим печалбата поравно – фифти-фифти… Ако не на Ваше име, на дъщеря, на приятелка… Това ще решиш сам. Важното е да не губим време! Кажи кога идваш, да заколим петел и да извъртим баница със сирене и спанак…” Ей така ще му кажем. За никаква нафта няма да споменаваме… Нали разбираш?…
Двете съседки отидоха до пощата и поръчаха разговор с министъра на нафтата.
– Няма такъв министър! – попари ги Ленчето, телефонистката. – Ще трябва до министъра на енергетиката да звъня.
– Щом требе, звъни в енергетиката! – съгласи се Гина. – То кое ли в тая държава е наред! Да няма министър по нафтовите въпроси. Резил!…
Ленчето позвъни.
– Министърът е в Брюксел, заместникът – в Турция – беше отговорът. – Само министър-председателят има право да ги търси в чужбина, и то по изключително важни въпроси. Друг – никой!”
– Тогава звъни на министър-председателя! – сопна се Недка. – От този по-изключителен въпрос според нас нема!… Това богатство може да ни направи първи в Европа! Ние да даваме на Европейскио съюз, не той на нас! Стига сме се влачили дрипави като поп Генчо!…
– Абе, вие на Марс ли живеете? – кресна им Ленчето. – Как да звъня на министър-председателя?!?… Телефона му знаят само осем души в Со-фия… Без работа ли искате да остана?… Хайде де!
След кратко съвещание двете съседки отново се спряха на Наско Дизела, но само при условие че се закълне да пази тайната и се прекръсти три пъти. Иначе – не!!!
Наско се закле, прекръсти се три пъти и влезе в двора на Гина. Спря пред герана, огледа маркуча, включи помпата и горещата вода потече. Помириса я – не мирише.
– Не мирише, защото нафтата е под нея. Едно море нафта има под горещата вода… – намеси се авторитетно собственичката.
Наско не искаше да попари надеждите им още в първата минута, като изтъкне, че нафтата, като по-лека, винаги изплува отгоре. Причината за горещата вода, според него, е другаде. Извади потопяемата амери-канска помпа, разгледа свързването и откри, че от повреден кабел тръбата е започнала да действа като бързовар…
– Още ден, два и селото щеше да остане без ток… – отбеляза той. – За съжаление, нафта няма. Няма никаква нафта!… Електрическата инста-лация се е развалила и геранът е станал бойлер… Добре че ме извикахте. Иначе – докато дойдат техниците, щяхте да стоите на тъмно…
Двете жени, не очаквали такава развръзка, застинаха като восъчни фигури от музея на мадам Тюсо…
– То кое ли в тази държава е наред?… – първа се съвзе Недка и избърса сълзите си с престилката…
…
Ако Остап Бендер наблюдаваше отнякъде тази сцена, би отбелязал с главни букви от тлъст, черен шрифт:
„СЪДБАТА НА ДАВЕЩИЯ СЕ, Е В РЪЦЕТЕ НА САМИЯ ДАВЕЩ СЕ!…”