Интервю на Андрей Велчев с доц. Андреана Ефтимова за езика на протеста, стиловете на политиците днес и промените в езика на журналистиката.
Доц. д-р Андреана Ефтимова завършва българска филология с втора специалност португалски език и литература през 1995 г. и журналистика с профили телевизия и култура през 1998 г. в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор е по общо и сравнително езикознание (психолингвистика) от 2000 г.
А.В. Доц. Ефтимова, статията Ви, посветена на езика на протестите, предизвика истинска сензация в академичните среди миналия месец. Кое от казаното в нея според Вас разбуни духовете?
Основната теза на статията беше, че протестите у нас тази година показаха повишено внимание към формулирането на посланията – вербални и невербални. Заговори се за естетизация на протеста, защото за първи път за протестиращите беше важно не само какво казват, но и как го изразяват. Разгледах езиковите технологии на протеста на стилистично равнище. Изключително любопитни се оказаха паралелизмите, основани на римуването (Серго, Волен и Местан – тикви от един бостан!), антитезите (Елате с нас, протестът е за вас), синтактичната и семантичната аналогия в препратките към крилати фрази и популярни лозунги („Сорос – враг № 1 на Тутраканската селищна система“ като препратка към реален социалистически лозунг „Рейгън – враг номер едно на тутраканската селищна система”). В групата на скритите повторения се откроиха сполучливи метафори (Разваляме 42-та седянка) и метонимии (Варна подкрепя София), а благодарение на взаимодействието на прякото и преносното значение на думите се откроиха интересни словесни игри и двусмислици (Имам чувства! Чувствам, че сте излишни; Извозвам депутати), неологизации (Гражданите срещу огражданите; SerGame over; Не прекалявайте с „Лидерин“), парономазии (Олигарски, върви си!; Болен Сидеров). Много от посланията изискваха предварителна информация, за да се разчетат адекватно.
Например лозунгът „Не съм платен, мразя ви безплатно“ се появи в отговор на медийна информация, че има платени участници в протеста. Анализирах и невербалните технологии на протеста, като потърсих връзката със съвременното българско авангардно изкуство от 90-те години, което включи в себе си съвременните идеологии и политиката. В протестите се случи обратното – изкуството навлезе в политическите акции. Подобен процес се наблюдава в протестните мобилизации на Запад, но в България като че ли за първи път акцентът беше върху пърформанса, върху флаш моб проявите. Това беше един опит по ефектен начин да се привлече вниманието на медиите, на нашата и международната общественост и най-вече вниманието на политиците. Политиците бяха заставени да чуят езика на улицата, езика на протеста.
А.В. Какъв е езикът на политиците днес?
Мога да обобщя основните политически стилове в три категории. Първата разновидност политическо говорене е т.нар. от мен брюкселски новоговор – новия „дървен език”, ако актуализирам един термин на Франсоаз Том, въведен, за да обозначи езика на тоталитарната преса. Особеностите на брюкселския език се изразяват в досадно стриктното спазване на правилата за политически коректно изразяване и изобилието от евфемизми (хора в неравностойно социално положение, уязвими хора, хора с когнитивни проблеми), което достига до своята крайна форма, т.нар doublespeak (език на лъжата, подвеждащия език); наличието на клишета; наситеността с интернационална лексика (консенсус вм. съгласие, конфронтация вм. сблъсък, координация вм. съгласуване), с абстрактна лексика (нормалността); висока честота на вметнати конструкции (ако ми разрешите) и други.
Популисткото говорене е втората разновидност на политическата реч и се реализира с активното участие на разговорната реч (езика на улицата), жаргонната и диалектната лексика. Основната му цел е политикът да скъси дистанцията с избирателя, да бъде разбираем и близък чрез речта си; да внушава доверие и да създава впечатлението, че е човек от народа.
Популисткото говорене е особено силна стратегия в условията на подкопано доверие в политическата класа и институциите. Основните черти на този тип говорене са емоционалната реторика (мърляв); неспазването на езика на политическата коректност – (една стара жена); властовата асиметрия в общуването (аз дадох три милиона); омаловажаването на опонента чрез различни езикови средства (момченце); липсата на реторическа гъвкавост (отсъствие на официалния регистър); интензивното използване като политическа стратегия на устни жанрове като вицовете, слуховете и др. Реанимацията на възрожденския дискурс е явление, отбелязано още през 2000 г. от Орлин Спасов по повод езика на медиите от първите десет години на прехода.
През изминалата 2013 г. в контекста на протестите, които предизвикаха предсрочните парламентарни избори, се наблюдава подобно актуализиране на патетичните патриотарски възгласи в политическото говорене на някои политици. Основните черти на тази актуализирана възрожденска реторика са призивите за възмездие, за скъсване на веригите, за свобода;
възобновяването на евангелските и националноосвободителни призиви; акцентът върху патриотичната тематика. Тези три разновидности на политическата реч се репродуцират и в медиите.
А.В. Вие сте титулярът на курсовете по медиен език и стил във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Можете ли да обобщите кои са най-актуалните тенденции в журналистическата реч днес?
Най-съществената тенденция е свързана с повсеместното таблоидизиране на медиите. От това произтича и релативизираният език на медиите, езикът, в който се смесва позволената с непозволената реч, високите с ниските регистри, за да се удовлетвори всяка гледна точка, за да се създаде двусмисленост и оттам възможност текстовете да се интерпретират според битуващи в обществото стереотипни представи, предразсъдъци и митове. Освен това върви и една противоположна тенденция – липсата на гъвкаво езиково поведение.
В повечето от медиите се следват едни добре познати езикови схеми – използват се разговорни думи и изрази, жаргон, диалектна лексика, за да се изградят ниски стилови регистри. Този криво разбран популизъм често може да се обърка с целенасочена работа със стила. В медиите отсъства разнообразието от стилове на писане. Тенденцията към унифициране на езиковото поведение на журналистите е налице. Това е една от пречките те да бъдат ефективни лидери на общественото мнение.
А.В. Имам усещането, че мястото на езиковите изследвания на медиите е някак в периферията на обществения интерес. Наистина ли е така?
Да, така е. Към медийните изследвания има голям интерес, но качественият езиковедски анализ в тях се пренебрегва. Говори се само за явления, които отклоняват общественото внимание от по-важните въпроси, свързани с езика на медиите. Вместо да се разискват механизмите на езиковата манипулация в медиите или въпросите, свързани с политически коректния език, се предлагат поучения за това как да се спазва правилото за пълния и краткия член, как да не се допускат диалектни фонетични отклонения (дипутатити) и други недостатъци, като се внушава, че това са фатални за обществото ни прояви. Разбира се, че тяхното спазване също е важно за публичната реч, но е твърде елементарно да поставяме тези въпроси отново и отново, без да осъзнаваме, че езиковото поведение в медиите не е само спазване на правописни, правоговорни и пунктуационни норми.
Езикът е средство за общуване. Във функционирането му действат редица прагматични, социокултурни и др. правила, съществуват много по-сложни и невидими езикови механизми, чието неразпознаване може да нанесе много повече вреди и на личността, и на обществото.
А.В. Дисертацията Ви отпреди 15 години е посветена на невербалната комуникация в телевизията. Промени ли се нещо оттогава досега?
Да, промениха се много неща в електронните медии, а с тях настъпиха и промени в невербалните модели на поведение, които наблюдаваме на телевизионния екран. Моята дисертация беше за публицистичните предавания, а точно там настъпиха видими промени към „освобождаване” на невербалния език, към приближаването му до езика на шоу програмите. Телевизионната публицистика позволи много по-свободно поведение на журналистите в унисон с тенденцията за инфотейнтмънт (съчетаване на информирането със забавлението).
По този начин се възпита и нова публика, която предпочита не умерено невербално присъствие, а ефектните жестове и невербалните средства, които разрушават неписаните обществени правила.
А.В. Какво е за Вас заглавието на нашето списание „Любословие”?
Харесвам тази дума „любословие”. Като словообразувателен архаизъм тя ме кара да мисля за първото българско списание на Константин Фотинов и за всички писатели и журналисти от средата и края на Възраждането, чиято най-важна цел е била да се изгради единен новобългарски език и правописание, а медиите са били теренът на ожесточените им спорове по езиковите и културните въпроси.
Вашето пожелание към читателите на нашия сайт, а и към българските журналисти и медии?
Пожелавам да си спомняме по-често, че ние – журналистите и изследователите на медиите – си служим с най-сложното нещо – езика.
[spider_facebook id=“1″]
