Божидар Крапчев: Данаил Крапчев беше демократ по сърце

admin

На 3 март, в празника на България Любословие.БГ, публикува втора част от интервюто на Божидар Крапчев с Андрей Велчев в което той споделя спомени за своят изтъкнат роднина, паметна фигура от българската журналистическа история – Данаил Крапчев.

А.В. Вероятно Данаил Крапчев е имал високи изисквания към сътрудниците си. Знаете ли нещо по това?

Б.К. Мисля, че зная нещичко. „Зора“, съответства на днешното понятие „средна семейна фирма“. Макар в началото да е бил съсобственик, чичо Данаил бързо става едноличен мениджър, и управител, и кадровик, и финансов стълб на вестника. Набирал е хората си по простичък и изпитан начин: следял е преди всичко образованието и развитието на младите хора от голямата фамилия около себе си.

Оттях е кооптирал потребните на каузата лица. Затова в състава на редакцията и печатницата има няколко Крапчеви – лелите ми Иванка/коректор/, Мара /преводач и редактор/, Радка /преводач/. Ще видите имената на племенниците му Любен и Васил – кореспонденти в Европа и в страната, там е и татко ми Никола /внук на Данаил / -ръководител на дъщерната на „Зора“ фирма „Преса“, която се е занимавала с техническото обезпечаване, снабдяването, отпечатването и разпространението на вестника. Дори дядо ми Илия, още тогава на възраст, приемаше дребните търговски обяви в едно малко магазинче на ул. „Алабин“. Друга фамилия бяха Станишеви.

Жената на чичо Данаил – стрина Неша – е от кукушкия клон на този известен род и затова и от него имаше хора в „Зора“ и „Преса“. Защо е така ли? Данаил Крапчев явно е прозрял , че предприятието може да преуспява само ако хората в него го приемат като свое. Да няма кражби и ежби. Всеки да мъкне товара си в указаната посока убедено, не по принуда. Разбира се, в създаването и списването на вестника участват и други, много верни и много можещи хора. Непременно ще пропусна много оттях, защото всичко е отдавна минало, но ще спомена Боро Стефов, Райко Алексиев, Иван Трифонов, Йордан Бадев, Стоян Аршинков, Бръшлян /Матея Бончев/, Борето Станишев, Иван Маркулиев, Петър Петков, Марин Петков и др.

Извън това Крапчев привлича видни писатели, художници, поети, критици, спортни коментатори. В „Зора“ пишат Йордан Йовков, Чудомир /Димитър Чорбаджийски/, Елин Пелин, Атанас Душков, Димитър Подвързачов, проф. Балан, ненадминатият Ал.Балабанов, Димитър Талев, тук се появяват отзиви за най-новите и нашумели театрални и оперни постановки, тук острят перата си чудесните карикатуристи Ал.Божинов и Ал.Добринов, тук е най-авторитетната критика на почти целия духовен живот в Столицата , та и в страната.

Макар да е наричан с най-долни имена от палачите си и от техните следовници, Данаил Крапчев никога не е бил истински капиталист, никога не е подържал крайните политически решения и никога не е изменил на родината си. Да, бил е собственик на предприятие, но всеки от работниците му помни, че е получавал 13-та, 14—та, та дори и 15-та заплата. За сватба или кръщене е имало подаръци, преди зимата по-бедните печатари да получавали по два тона въглища, чичо Данаил е помагал при лечението на болни дечица на своите хора. Той е един от участниците в събирането на храни за гладуващите от Поволжието.

Бил е против терора и винаги срещу смъртните присъди . Той е един от малкото хора, които са се осмелили лично пред Цар Борис III да възразят категорично срещу готвената смъртна присада за Н.Й.Вапцаров. За жалост – без успех. Той се обявява срещу терора на противостоящите две крила на ВМРО, особено през 30-те години, когато софийските улици са били заливани с кръвта на „федералисти“ и „съединисти“. Самият той не зная да е бил заплашван от тази напаст, но знам, че на двеста метра от дома му, на ул.“Добри Войников“, живееше Димитър Талев със семейството си. Бъдещият създател на едни от най-великите книги в нашата

Б.К. Не мога много да говоря за семейството му, защото дълги години не сме се виждали. Съпругата му, стрина Неша, беше от Кукуш, днес се нарича Килкис и е на 20-тина километра от Солун. В Кукуш е раждана и мама. Неша Станишева беше красива жена с горда, благородна осанка. Говореше с мек, топъл глас. Пееше чудесно, както пееха и почти всички в родовете ни. По-долу ще спомена нещо по този повод. Стрина Неша никога не се караше на децата си. Направеха ли беля, само кротко и дълго ги гледаше със сините си очи и те разбираха къде са сгрешили. Имаше винаги момиче, което й помагаше в къщната работа, но и тя самата готвеше, точеше баници, правеше чудни козунаци.

Веднага след убийството на чичо Данаил семейството му беше отново изселено и доста години живя в несрета.

Двамата отгледаха и възпитаха три деца. Първото е момче – Живко, кръстен на загиналия през Първата Световна война брат на чичо Данаил. Живко имаше най-черните очи, които съм виждал, беше висок, строен и се отличаваше с най-изразения от целия род гърбав крапчевски нос. Изключително интелигентен, той завърши право, но след репресиите над семейството му не можеше да намери никъде работа по специалността. Така един голям умствен потенциал бе похарчен, заради идиотския български партизанлък. Живко не можа да създаде трайно семейство и тихичко си отида от този свят. Второто чедо на Данаил и Неша се казваше Невена.

И при нея съдбата не бе особено благосклонна. Венчето знаеше няколко езика, беше отличен литератор, познаваше в детайли класиците, следеше българския театър, художествените салони и галерии, но молепсана от пришитите на семейството й определения като“народни врагове“ и дъщеря на „осъден от народния съд“, тя също нямаше слука. Назначаваха я тук-там, но или на надомна работа, или с временни заповеди, или на граждански договор. Всичките й началници я ценяха, защото беше изключително умна и работлива, ползваха я като безупречен преводач, редактор, дори и като съавтор, без да я обявяват като такава.

Но дойдеше ли дума за трайно уреждане на работата й, почваха да мънкат: „Страшно си ни полезна, ама нали знаеш, ония там . . .“ Да, тя знаеше за ония там и мълчаливо вървеше по отредения й житейски път. Аз имах щастието , съвсем случайно, да бъда неин колега в Института за изобретения и рационализации /ИНРА/. Тя се появи като преводач-редактор на чуждите патенти в нашата библиотека. За един ден тя превеждаше и редактираше патенти, с които щатните й колеги се мотаеха цяла седмица. Лъжете се, ако мислите, че с това си е оправила нещата. Просто некадърниците я намразиха, а тя беззащитно мълчеше и . . . работеше за трима. Разбира се, като мина зора по превода на патентите, освободиха Вена. И тя угасна самотна преди няколко години. Но приживе успя да издаде един прекрасен том с избрани статии на татко си.

Може би само третото чедо на Данаил имаше по-добра съдба. Ружа, Ружка й викахме. Красива като картинка. Омъжи се щастливо, преподаваше дълги години английски език и остави дечица, но за съжаление не ги познавам. Разбрах, че и Ружка вече я няма …

А.В. Членуваше ли Крапчев в партия? Освен с македонизма си и родолюбието, с какво друго се е оформяло мирозрението му?
Б.К. Беше член на Демократическата партия. Не само член – той беше демократ по сърце. Ако прочетете писанията му ще разберете, че той вярва безпределно в парламентаризма. Да, приема монархията като исторически наследена форма на държавно устройство, но под върховенството на Парламента и Конституцията. Той има цитат, дано го намерите, в който казва: „Нородното събрание, Народното събрание, Народното събрание! Само то е истинската спасителна светлина за България“. Мисля , че тези думи са по време на управлението на превратаджиите от кръга „Звено“ през 1934 година.

Важно е и друго нещо: наричат го фашист, нацист, враг народен, но не се отчитат важни неща. Данаил е бил винаги против войната. Бил е и против влизането ни в Тристранния пакт. Но е бил реалист. Той е отчитал, че след като цялата ни икономика преди войната е била и по внос и по износ ориентирана към Германия, след като Ньойският договор ни е оставил без армия, след като Франция и Англия са погледнали несериозно на молбите ни да облегчат наказанията ни и да помогнат на възраждането на отбранителните ни сили, след като Молотов и Рибентроп са подписали прословутия договор за ненападение, след като съюзните на Германия италиански войски са затънали при агресията си в Гърция и слес като Хитлер е бил принуден да им се притече на помощ, той и така и така е щял да ни прегази от север, но без наше съгласие.

Така е мислел Данаил Крапчев и казва: „Ние какво си мислим, че ще противостоим на немската военна машина по пътя й към Гърция ли? Лудост! Това е лудост! Поне да приемем Пакта, та да разчитаме на връщането на Македония и договорения в Ньой, но никога неизпълнен излаз на България до Егейско море“. Така е мислил, така е писал, все воден от вечната си мечта за

Македония и за могъща и просперираща България. Е, всичко това се е случило, но за кратко. После идват погромите. Виновен ли е Данаил? В спомените на неговите съвременници се прокрадва отчетливо увереността на Крапчев, че тази война не може да бъде спечелена от Германия.

Той страда от погромите над европейските страни през 1939-1941 год., но споделя с близките си, че цивилизованият свят ще се справи. Но на малка България тежко й и горко, ако не вземе навреме правилните решения. Как лесно е постфактум да се съдят предходниците ни. А дали ние днес сме по-добри? Дали правим всичко за доброто на майка България? Едва ли.

А.В. Мислите ли, че животът и делото на Данаил Крапчев са правилно и достатъчно оценени? Или просто не е нужно да се ровим в миналото?

Вижте и

НАМАЛЕНО РАБОТНО ВРЕМЕ ЗА РАБОТЕЩИТЕ МАЙКИ

Б.К. Не съм аз човекът, който ще прави генерални оценки . Като най-възрастен от живите Крапчеви искам да кажа еднозначно и ясно: гордея се с този човек, считам го за достоен син на България и за да не правя мои си умозаключения, ще си позволя да цитирам дословно друг велик българин – автора на „Строители на съвременна България“ Симеон Радев. Той праща през 1936 г. телеграма от Лондон, по случай 30-годишната му журналистическа дейност на Крапчев, с текст:“ . . .Данаиле, ти си единственият българин, чието място бих искал да имам …“ Това, написано от Симеон Радев, е равностойно на паметник. Същият този Радев написа най-прочуствените си думи за онези, които подготвиха и изнесоха на плещите си духовното и материално Възраждане на България, но днес май няма и паметна плоча за него, ако не бъркам. Докато днешните скопски македонци го увековечиха с голяма статуя и го сложиха в надстройката на техния мегаломански център.

А.В. Накрая да ни кажете няколко думи за вас самия.

Б.К. Нищо особено за мен няма за казване. Роден съм в София. Тук е роден и татко. Мама е преселница от Егейска Македония след първата световна война. Завърших Втора мъжка гимназия /днешното 22-ро СОУ/, където е учил и татко. Завърших МЕИ /днешния Технически университет/, специалност „Топроенергетика“. Работих в ТЕЦ „Република“- Перник, после малко в ИНРА, малко в „Техноекспорт“ и после , до пенсионирането си – в „Инжстрой“ – София, почти 30 години. Извървял съм целия възможен йерархически път и съм щастлив, че строих София. Но да си призная, тази днешна презастроена и преурбанизирана София малко ме притеснява, малко ме плаши, малко ми е чужда. Липсва ми онази романтика, онова очарование, което имаше градът по време на младостта ми. Ето, подобни мисли са ретроградни, ще рекат младите и ще докажат колко стар съм вече и че времената, нравите, настроенията, въздуха и облика на града са по-модерни, по-хубави. Така да е ..

Преди 56 години се ожених за съученичка, с която още се обичаме. Имаме две деца, пет внучета и две правнучета. По-голямото оттях вече си има гадже !!!

Желая успех на медията ви и ще я следя в бъдеще внимателно. Ако намерите за нужно, ползвайте и додатките, които отделно ви предавам. В тях има нещичко още към образа на неизчерпаемия Данаил Крапчев.

Благодаря за това интервю и Бог да ви пази!

Още от автора: