Ахмет Талеб е избрал да завърши Журналистика в България. Днес той е журналист в One World, International magazine. Талеб произхожда от кралска иракска фамилия на интелектуалци и художници, бяга от режима на Садам, лобирал е за България да стане член на НАТО и Европейския съюз, правил е акция за освобождение на българските медицински сестри в Либия.
Специално за Любословие той разговоря с Андрей Велчев за медийните войни, свободата на словото, независимостта на медиите, конфликтите в Близкия Изток, политиката, която се води там, както и животът на обикновените хора след т. нар. „Арабска пролет“.
Ще Ви помоля да се представите за нашите читатели:
Аз се казвам Ахмет Талеб, от Ирак, учих и завърших журналистика в България, в момента съм политически редактор на списание One World, което е месечно издание. Философията на списание One World е, че светът и човекът имат, независимо къде, независимо каква раса или социален статус са, едни и същи мечти, страхове и т.н.
Вие сте свидетел на толкова много войни, според вас има ли медийна война, която остава offline и не се вижда?
Според историята винаги преди войната има медийна война, която се води тихо, после става по-силна и (…) има различни точки в нашия свят, има медийни войни, които се водят преди да станат истинска война, но светът пробва да мине само на войната в полето на медията. Да не отива на директна война и убийства. Войната също не е добра за човека, но понякога тя е необходима за решаването на кардинални въпроси.
А според вас има ли война на словото и неговата цензура? Вие наблюдавате Близкия изток в детайли, негов представител сте и можете да сравните Европейския, Американския модел и този на Близкия изток. Как изглежда всъщност медийната цензура, ако смятате, че има?
Да, в арабския свят още, ако правим сравнение със Западна Европа, и Арабският свят има поне 50 години разлика между свободите и правата на журналистиката без цензура в Западна Европа. А в Арабския свят още има цензура, има последствия когато говориш откровено, затвори и много убити журналисти в Сирия и Ирак, преди и сега… Относително в тази пролетна революция, която в момента обсъждат и правят анализ, целта е да има повече свобода на мнения, свобода на вярата. Винаги старите сили пробват да спират, да няма толкова свободи и права на словото и на вярата. И това създава повече напрежение и повече конфликти.
А как се пише за вярата, Вие казахте, че Оnе World иска да обедини света, а от години се наблюдава разделение на света, най-вече на верска основа? Как трябва да пише един журналист за религиозните вярвания на хората, предпазливо или директно?
Много държави, много мислители, много масмедии казват че вярата, религиозната вяра имам предвид, е личен избор на самия човек, той да избира. А той не е точка за коментар, затова много умни и според мен интелигентни журналисти и масмедии избягват тази точка, защото тя е личен избор. Аз нямам право да казвам на хората, трябва да бъдете християни или мюсюлмани, или евреи. Това не е моя работа, аз трябва да коментирам с единни права и свободи, да има справедливост, независимост в медиите. Трябва да има справедливост като дума, като концепция.
Вие сте политически редактор на това издание, трябва ли винаги да има политик, добавен към новината и някакъв политически скандал, за да бъде тя прочетена?
Искаме или не искаме, политиката влиза, защото думата политика има различни понятия, определения, но тя по всички точки на нашия живот влиза по някакъв начин, не можеш да избягаш да даваш важност на новините без политика.
Винаги и да правиш някакъв проект, той пак е свързан с политика. Да пишеш за нещо, например за здравеопазване, пак е свързано с политика, ти не можеш да избягаш от темата политика и един политик да влиза публично в коментар или дискусия.
Според Вас с появата на социалнитемедии като Facebook, Twitter журналистиката, в които всеки, който има мобилно устройство може да публикува – настъпи ли журналистическата пролет, т. е. паралел между Арабската пролет и журналистическата такава?
Социалните мрежи са един голям скок на човешкото съзнание и познание. Защото там вече няма цензура, няма граница, няма раса, няма бял, черен, женен, неженен, млад, възрастен, има почти пълна свобода до някъде. Не може да бъде 100% свобода, защото такова понятие няма. Но хората пишат без да се съобразяват дали главният редактор ще бъде доволен или неговият президент или министър-председадел ще бъдат доволни, не… тези неща вече изчезват. Наистина това е голяма революция- Facebook, Twitter, смартфоните, интернет, всички тези средства за комуникация дават много голяма свобода, идеи, проекти и мнения стигат за секунди до цял свят. Няма значение къде си, стига да имаш интернет. Това според мен ще промени света по-бързо, отколкото преди 20-30 години, защото тогава един българин не можеше да повлияе да кажем върху един американец, но те вече влизат в едно голямо, грамадно, космополитно пространство, където има влияние на мнения, идеи, думата “share”(от англ. “share” – споделям) е нов жанр, за споделяне на мнения, снимки и т.н. от цял свят.
Вашето списание пише независимо, как се постига независимост на едно издание, при положение, че живеем в един все по-материален свят?
Наистина списанието One World е независима медия, като зад нас няма държава или партия. Ние разчитаме на философията на списанието най-напред и на рекламодателите, които нямат нищо общо, не диктуват философията, политиката на списанието, правят реклама защото списанието е позитивно, изпраща послание на всички култури, прави мост с хората, и който го харесва от рекламодателите, той прави реклама и точка по въпроса. Защото той не диктува, нито политика, нито линията на списанието, това е свободата. Но няма 100% свобода, разбира се.
Вие сте избрал да завършите журналистика в България, при положение, че има толкова много университети, които изучават тази наука по света. Защо България и с какво българската журналистика е по-различна от всички останали? Да направим паралел с какво българската журналистика е по-различна от тази по света. Имаме в България един израз: “И ний сме дали нещо на света”. Какво е дала българската журналистика на света според вас, бил сте в толкова много държави, видял сте толкова много неща?
Журналистиката е наука вече, има едни световни принципи, взети заедно от различни държави и журналисти от цял свят. И това създава една карта, една харта на принципите на журналистиката. България има история, която не е за подценяване, тя е интересна, стара култура и тук е богатството на българската журналистика. Тук може да коментираме, че старата култура и история на България дава някакви черти на съвременната българска журналистика и винаги може да черпиш, няма значение дали от България, Англия или Франция. Светът вече е едно село, може да се види, да се сравни, да се използва опита на други журналисти в света.
Независими ли са медиите в Арабския свят? Предимно при вас?
В Арабския свят е много трудно да се каже, масмедиите още не са свободни. Те са зависими, от държави и от партии, евентуално има масмедии, които се броят на пръсти, но започват да бъдат наистина свободни и да пишат смело, но това не е феномен, много малко на брой медии са свободни.
Какво послание трябва да излъчва журналистиката в 21 век? Казват, че тя се прави от хора, тя е за хората и с какво се е променила и защо някои предпочитат да не си купят вестник и да не гледат телевизия, за да се информират?
Да, има някакъв проблем, но вече имаме смартфони, интернет, Facebook, и повече масмедии, защото вече не всички хора купуват вестник или списание, но хартията не трябва да изчезва, винаги носи нещо като форма на документ, форма да го пипнеш. Много вестници и списания вече можеш да ги намериш в интернет и да ги четеш.
Как възприемате новата дума селфи, току що говорихте за това, че всеки има мобилен телефон, има ли селфи журналистика?
Да, има вече, може да говорим за това, че социологията трябва да прави изследване върху тези феномени, съвременните.
Какво е вашето послание към нашето ново издание?
За вашето издание моят коментар е, че е нов подход, може би първият в България, не знам дали има преди вас.
Да, но много добър подход е и това, че дава оценка и доверие към други масмедии, които излизат в България.
Автор: Андрей Велчев
Сн. Пламен Бояджиев, личен архив на Ахмед Талеб
[spider_facebook id=“1″]
