Колонка на д-р Драга Попова
Всяка държава има право да контролира границите си. Всяка институция – да прилага закона. Въпросът не е дали, а как. Именно тук днес Съединените щати се сблъскват с проблем, който надхвърля миграцията и се превръща в тест за социалната устойчивост на обществото.
Последните действия на Immigration and Customs Enforcement отново извадиха на повърхността болезнена тема: усещането за селективна държавна сила, която се стоварва не върху нарушенията, а върху цели общности. Резултатът не е повече сигурност, а повече страх.
Това не е нов сюжет в американската история. Новото е контекстът – поляризирано общество, политическа умора и все по-слабо доверие в институциите. В такава среда всяка силова акция, лишена от ясно обяснение и човешка перспектива, се възприема не като правоприлагане, а като послание: „Ти си проблемът“.
Именно тук се ражда етническото напрежение.
Масовите проверки, внезапните арести и демонстративното присъствие на федерални агенти в квартали с преобладаващо мигрантско население изпращат ясен сигнал – дори към хора с легален статут или американско гражданство. Сигналът не е за законност, а за подозрение. Когато държавата започне да подозира по външен белег, социалният договор започва да се разпада.
Защитниците на твърдия подход твърдят, че алтернатива няма. Това не е вярно. Алтернатива има, но тя изисква повече усилие от показната сила: ясно разграничаване между незаконна миграция и интегрирани общности; между криминален риск и социална уязвимост; между краткосрочен политически ефект и дългосрочна стабилност.
Проблемът е, че миграцията отдавна не е само управленски въпрос в САЩ – тя е политически символ. И когато символите започнат да се управляват със сила, последиците стават неконтролируеми.
Етнизацията на страха е най-опасният резултат от подобни политики. Тя не просто разделя – тя подменя логиката на демократичната държава. От „виновен си, защото си нарушил закона“ към „виновен си, защото си част от група“. Това е линия, която всяко общество прекрачва трудно, а се връща още по-трудно.
В този смисъл настоящото напрежение не е изненадващо. Изненадващо би било, ако го нямаше.
Америка разполага с институционален капацитет, експертно знание и исторически опит да управлява миграцията без да произвежда социални трусове. Липсва ѝ обаче нещо по-сложно – политическа воля да признае, че сигурността без доверие не е сигурност, а временен контрол.
А временният контрол почти винаги излиза по-скъп от устойчивото решение.
