Благородна Божинова – свидетелство за българския дух и трагедията на македонските българи
Живот, белязан от изпитания
Благородна Божинова е родена през 1925 г. в село Гега, Петричко. Родът ѝ произхожда от Струмица – територия с богата българска история, но след Първата световна война подложена на сръбска асимилация. Тежкият житейски път на Благородна започва още в детството ѝ – баща ѝ, български учител, е убит от сръбските власти, а майка ѝ умира от скръб, оставяйки четири деца сираци. Израснала по сиропиталища, тя е близка родственица с пророчицата Ванга, но съдбата ѝ е изпълнена с несравними страдания.
Капанът на югославския режим
След 9 септември 1944 г., в духа на социалистическите идеи за славянско братство, много млади българи заминават да учат в Югославия. Сред тях е и Благородна Божинова, която през 1947 г. се записва в Скопския университет. След завършването си обаче е изправена пред съдбоносен избор – югославските власти ѝ предлагат да се откаже от българската си националност и да приеме македонска идентичност. Тя категорично отказва.
Това решение я превръща в мишена на югославските репресивни служби. След разрива между Тито и Сталин през 1948 г., България и Югославия влизат в остър дипломатически конфликт, а много българи в Югославия стават жертви на репресии. Божинова е арестувана по обвинение в шпионаж и изпратена в един от най-жестоките югославски концлагери – „Герово“ в Хърватско. Там прекарва 16 месеца, подложена на нечовешки мъчения. Според нейните свидетелства, в лагерите нейната единствена „вина“ е била, че е българка.
Завръщане в България и разказ за преживяното
След политически промени в СССР и Югославия през 50-те години, Благородна Божинова получава разрешение да се завърне в България. Години наред се възстановява в болници от травмите, нанесени ѝ в лагерите. Омъжва се за д-р Пело Дунов Пелов – военен ветеран, и заедно изграждат семейство, от което се ражда дъщеря им Неолина – изтъкнат музикален педагог.
Въпреки преживените ужаси, Божинова не запазва мълчание. В своите мемоари тя разкрива истината за насилствената денационализация на македонските българи и мъченията, на които са подложени. Спомените ѝ първоначално се публикуват в българската преса, а по-късно излизат в две отделни книги – „Изповед от Титовия „рай” (1992) и „Жертвено поколение” (1996). В тези книги тя подробно описва не само личната си трагедия, но и съдбата на хилядите българи, хвърлени в югославските затвори и концлагери.
Историческото значение на нейните мемоари
Мемоарите на Благородна Божинова са единствените по рода си в България. Те предлагат безценен исторически документ за периода на следвоенните югославски репресии спрямо българите в Македония. Нейните разкази разкриват не само мъките на лагеристите, но и зловещия механизъм на насаждане на македонизма – политическа доктрина, използвана за заличаване на българската идентичност в региона.
Дълбоко патриотичното ѝ кредо е събрано в нейните думи:
„В тях (спомените) съм описала страданията и жестоките инквизиции на нас, българите, но не съществуват такива силни думи, с които да се изрази това невероятно мъчение. Дори човешкият разум не може да го възпроизведе и проумее, че тези йезуитски мъчения съществуват… Нека идващото поколение да се гордее с българската си националност. Нека да обичат България и да я пазят, и ако трябва, да дадат живота си за нея, за да я има во веки веков!”
Наследство и памет
Благородна Божинова умира на 10 март 2000 г. в София, а последното ѝ желание е нейните архиви да бъдат запазени за бъдещите поколения. Половин година преди смъртта си предава ценни документи в Централния държавен архив, включително пълния несъкратен вариант на своите спомени под заглавие „Лагер „Герово”.
Днес нейният разказ остава безценно свидетелство за жестокостта на югославския режим и за силата на българския дух. Нейната история ни напомня, че свободата и националната идентичност са ценности, за които много българи са платили с живота си. Тя е символ на съпротивата срещу насилствената денационализация и пример за непреклонен патриотизъм.
Заветът на Благородна Божинова остава жив и до днес – не само като исторически документ, но и като напомняне за това колко е важно да помним и почитаме тези, които са се борили за българската кауза.
Каква е вашата реакция?
