В тъмните води се гмурнах. В съня си. И как умело само, движих се напред.
Зад мен оставаха чудовища митични, а дръзко плувах, въпреки, навред.
Студът и тъмнината не сковаваха краката. Неоплетени в мрака, ръцете също продължиха да проправят път.
И чудех се, отде е тази сила, защо се справям, в океан ли съм или във бездна от море.
Защо все още не стоя на дъното затрита и после в кътче на любящо ме сърце.
Не исках никак да се будя, беше леко. И сили имах, носех и неистово присъщен ми копнеж.
Желаех, никак не поспирах – чудесна приказност и невъзможни висоти.
Но достигах с усещане за споделеност, че около мене скрито има някой, че не съм сама.
Че поривът ми подкрепен е, дори роден отново, в поредната зловеща тъмнина.
И в краят на проправеният смело път, събудих се с почуда, в обичайно утро,
когато сред птичи песни, в светлина, на мъничко хартия,
този сън ще бъде в разказ само претворен.
Екатерина Станчева
януари 2025 година
Каква е вашата реакция?
