За българското образование се говори много и се говори от различни хора. Аз се спирам на думите на уважавания от мен преподавател Бончо Асенов.
Ето откъс от неговата статия озаглавена „Образованието при социализма и както бе съсипано от реставраторите на капитализма“:
Трудно ми е да обясня какво стана с българското образование след реставрацията на капитализма, макар че трийсет години съм бил преподавател във висши учебни заведения. Как така стана, че днешна капиталистическа България е сочена като страната с най-неграмотно население в Европейския съюз? Как е възможно десетки хиляди деца да не посещават училище – по последни данни една трета от тези, които задължително трябва да учат? И една голяма част от тях да имат затруднения при усвояването на българския език.
Защо една четвърт от българските ученици изобщо не четат книги? И какво е това обезбългаряване на учебната програма под влияние на неолибералната образователна политика? Та образователната ни система се сочеше за пример от западни специалисти. Маргарет Тачър като министър на английското образование посещава социалистическа България през 1971 г. и след това по Би Би Си изказва възхищението си от българския модел на образование и възпитание. Мога да посоча и други чужденци, които са изтъквали предимствата на нашата образователна система.
Но да продължим с въпросите. Защо българската държава отделя само 3,6 на сто от БВП за образователната система, което е най-малко сред страните членки на ЕС (в Естония са 16,9 на сто)? Защо средната интелигентност на нацията непрекъснато намалява и сме вече на 47-о място по този критерий в списък от 113 страни?…Знам, че от 1989 г. непрекъснато се извършват реформи в образователната ни система. Очевидно се правят опити за нейното качествено подобряване. Хубаво е, че се увеличиха рязко заплатите на учителите и може би ще влязат в училищата млади преподаватели. Че се предприемат мерки за повишаване на качеството на университетските преподаватели. Дано се възстанови и повиши нивото на образователната ни система.
Но е факт. Незадоволителното състояние на образованието в страната ражда носталгия. Носталгия от страна на учители и училищни деятели, от дядовци и баби на ученици, от техни родители, от всички, които се вълнуват от проблемите на образованието. Които сравняват системата на образование преди и след 1989 г. и гледат с тъга и болка към миналото.
Каква е вашата реакция?
