История за историите от живота… разказва Димитър Мандраджиев

Андрей Велчев: Уважаеми зрители, приятели и читатели на Любословие.БГ, аз съм Андрей Велчев и вие сте с първото ми интервю за тази година, в която съм си проставил амбициозната и смела задача не просто да разказвам истории, не просто да представям хора, а да показвам колко сложно и трудно е да имаме памет и поука от миналото и най-вече освен да създаваме приятелства, да успяваме в годините и да ги съхраняваме. Имам удоволствието съдбата след известна пауза отново да ме срещне с човек, с който са минали едни от най-хубавите ми студентски години, а именно Димитър Мандраджиев, който ми е трудно да представя само в една светлина, тъй като подобно на дешното ми силно осветено предаване предвид на хубавата светлина, която има домакинът ни. Ще го представя семпло – един от успелите българи, един от младите хора лидери, който е останал в България въпреки многото възможности, които е имал в своя живот, той владее четири езика и развива няколко неща едновременно, едно от които е младежката медия „Светът“, която ни представя от 19 години насам, светът такъв какъвто е. Митко, няма да спазваме журналистическия протокол, благодаря ти, че си наш домакин и че прие да говориш в началото на 2023 година с нас.

Димитър Мандраджиев: За още повече успешни години, Андрей, благодаря на теб и на твоя екип, че се събираме. По-успешна да е тази година, по-щастлива и по-здрава, имаме нужда от здраве, което да ни помага да вървим по пътя на светлината, както ти спомена, а иначе за младежката медия, една бърза поправка да направя. Тя съществуваше доста доста години някъде до 2007-ма – 2008 година и тогава вече приключихме с нея, така че имаше един период от почти 10 години, в който ние бяхме наистина първата младежка интернет медия, още 1999-та година бяхме на yahoo сървърите, безплатните сървъри тогава и правехме така един опит младежи и ученици и студенти да представят своето виждане за това какво се случва в нашето общество и не само в България, а по света. Имахме кореспонденти от Канада, от Австралия, от Арабския полуостров няколко човека и от Европа естествено и по-близки и по-далечен държави на нашия континент. Тя си направи тази медия това, което имаше нужда да направи много познанства, много взаимоотношения, много добър опит и учител беше, това, което аз знам е, че да правиш медия хич не е лесно . Шапка свалям пред всеки млад човек, зад който няма фондове, няма политическа окраска, не е свободна телевизия или нещо подобно нали, който се опитва да прави и не само, че се опитва да направи нещо, което е свързано с това да канализира, да дава възможност енергията, която тече между всички нас да се вижда, да се материализира. Защото това, което ти правиш в момента толкова години, имаш 1 500 000 гледания почти на всеки твой клип, доколкото разбирам, през последните няколко месеца, това, което ти правиш всъщност e, че даваш възможнмост на хората да общуват, защото ние в масовия случай се повърнахме в едни консуматори на информация, но не и на общуващи помеждуси индивиди, общуването ни май се заключва само единствено в това да  си поръчаме кафе, да кажем Честита Нова година и какво беше, вечното „да“ пред брачния олтар, нещо такова. До там стигнаха общуванията за съжаление.

Андрей Велчев: Добре, ето хубав старт, какъв беше светът тогава, когато създаде „Светът“ и какъв е сега и от какво боледува обществото, защото ти пожела здраве, но несъмнено пандемията и ковид ни даде едно време да се преосмислим и да се преоткрием вероятно.

Димитър Мандраджиев: Сега, няма да си кривя душата като всеки човек, който е бил ученик и студент в онези години, светът беше малко по-красив от този, който е сега. Носталгията към едно минало на всеки един от нас е свързвано с това какви сме били преди като по-млади. Първото ти влюбване, първата ти екскурзия до не знам си къде, първото ти домашно животно, първата ти заплата дори ако щеш, от ученик ставаш студент или още докато си ученик, както беше в моя случай и реално погледнато беше един интересен свят. Интересен свят от гледна точка на това, че ние, нашето поколение с теб сме едни печеливши люде, защото ние имаме от старото това преди информационното общество, преди интернета, преди всичко да е свързано с мобилни телефони, интернет и wifi, 5G, 6G, 10G и така нататък,  когато се налагаше да се научим, ако искаме да получим някаква информация за това как се търсят едни класьори на банката, щах да кажа в библиотеката, защото нямаше електронна библиотека, нямаше интернет, нямаше такива неща. Искаш да разбереш нещо за Хобс и ходиш в библиотеката търсиш Хобс нали, започваш да търсиш по картотеката. Освен това ако искаш да разбереш нещо, което е казала Лили Иванова примерно в някакво интервю, трябва да отидеш да зададеш въпросите на самата Лили Иванова, на тази прекрасна българска, това национално съкровище наше и в следващия момент дойде интернет и всички започнахме да знаем всичко за всеки и дори ако не го знаехме, някои си го измислиха и го пускаха във всеобщото море от наше име кой бил, какъв. Жълтата преса първо отиде там в интернет, впоследствие вече ние имаме възможност да знаем всичко, обаче, информацията е толкова много, че може би не искаме да знаем всичко вече. Нали знаеш, когато не виждаш нещо, ти си една идея по-спокоен, иначе казано ако трябва да принизя малко разговора, глупавите живеят щастливо и свободно в огромна степен. Защото не осъзнават нали много неща, които иначе по-умния, по-желаещия, по-себеахалния, ти трябва да си себенахален, ти трябва да си нахален първо за себе си. Абе дай да науча този език, дай да науча как да яздя кон, дай да науча как се прави супа от манатарки, примерно, нали нещо такова. Това много важно качество ние си го възпитавахме, че общуваме  помежду си физически, защото тази енергия, която имаме в момента дори ако щеш, в предварителния разговор, който водихме и с теб, и с твоя колега, тя се формира от физическото общуване, не се формира от епистоларното общуване, не се формира от телефонното общуване, тя се формира,       трябва да се гледаме в очите да си говорим. Защото нас не ни свързва само миналото, което безспорно имаме в университета и така нататъка като колеги, но нас ни свързва и бъдещето, което ние ще формираме тук и сега в нашето настояще. Какъв вече светът? Казах здраве, много беше натоварена годината при нас, от какво боледуваше светът тогава? Ами да ти кажа не съм се замислял по този въпрос от какво тогава е боледувал светът. Знам ние като хора, моят ареал от хора от какво боледувахме – от желанието да получиш още и още знание, още и още просвещение дори ако щеш по дадени въпроси. Аз затова започнах от там, че взехме хубавото, защото се бяхме научили как да търсим и сега взехме по-хубавото вече има много информация, ако ти приложиш дори ако щеш елементарните правила за това как се търси в google нещо, че с търсачката просто написваш Андрей Велчев и Любославие, а искаш да напишеш примерно Андрей Велчев, Любославие, Димитър Мандраджиев, тогава търсиш това, коет искаш. Защото иначе Андрей Велчев конкретно като напишеш ще ти излязат много неща.

Андрй Велчев: Дори много хора, които се казват като мен, да.

Димитър Мандраджиев: Също, също и реално научихме се за разлика от навремето научихме се да търсим по-конкретно може би, естествено в морето от информация може би се научихме вече и как да отсяваме, навремето беше по-трудно, защото информацията е една, край, някой там горе решил, че някаква книга ще се напише, ще си издаде или един вестник. Каквото е написано във вестника – това е, няма второ мнение , е, да де, ама вече не е така. Може би това беше една част от болестта на обществото тогава, е, сега сме в другата крайност. Сега в момента не може да се обединим около елементарни неща, не просто в едно семейство на телевизора какво ще се гледа на Нова година и слагаме шест или седем телевизора, а по-скоро тогава болестта още не е изживяната свобода, ако трябва по-конкретно да говоря вече за нашето българско общество. Когато години наред животът може би ти се е сключвал до това да не може да излезеш, да не може да пътуваш, защото ние с тебе кога станахме студенти – 2002, 2003, 2004 г.

Андрей Велчев: 2002 г., да, има почти 20 години.

Димитър Мандраджиев: Да, нашето общество реално погледнато беше на 12-ата си година, не на 12-ия си час, а на 12-ата година от вече възможността да пътува, да вижда други култури, освен тези, в които иначе можеше, тоест да вижда вече далечния изток, средния изток, Близкия изток, америките, нали ако щеш Антарктида. И реално това, което ти не си си давал, имаше една песен на Милена ако не се лъжа точно такъв беше текстът, това, от което си се лишавал, това, което не си си давал, ти ще си го дадеш в някакъв момент, на тебе ще ти се случи. По-добре да вървиш с времето си или ако малко нали няколко години закъснееш, да, нека да бъде тогава, да не е на стари години, защото то е като човешките взаимоотношения. Ако липсва доверието, какво остава за всичко останало?! Какво остава, добре, като супата, ако липсва водата в нея или липсва топлината, с която да я направиш, какво правиш?Да, някой ще каже има таратор, да, ама ако няма краставици, има айрян. Ако нещо липсва, не е това, което трябва да бъде, но най-добре се обрисува всичко с един градеж. Ако ти не поставиш съответните основи на една къща, градиш първи етаж, втори етаж, плочи биеш, керемиди, глупости, ми тя ще падне, така и в онова време. Хубаво е, че голяма част от нашето поколение си положиха основите. Неминуемо трябвапе да го направим, иначе о наистина направихме го и затова в момента на някаква степен сме и малко тука останалите, защото една част от хората са непримирими с това, което се случваше в последните не искам да казвам колко години, ясно е и решиха просто да потърсят по-добър живот някъде другаде. Трусно е да се бориш, много е трудно, това е, чудиш се защо го правиш на моменти. Казваш добре, роден съм като нормален човек … ама големият Георги Калоянчев, мисля, че той го казваше – на мен ми липсва калдъръмчето, бе. Аз си знам всяко павенце пред блока, пред къщата, пред дома.

Андрей Велчев: А сега навсякъде асфалт и тук там калдъръмче, за да не забравяме откъде сме тръгнали.

 

Димитър Мандраджиев: А не е така, хората се учат да редят все още калдъръми и то жълтия калдъръм, жълтите павета се учат да ги редят, много добре се учат напоследък гледам, няколко пъти ги пренареждат, слава богу има ги все още, нали, макар, че до Орлов мост вече жълтите павета ги няма отдавна.

Андрей Велчев: Все пак какво толкова се промени, че да се отказват много от нашите връстници от мечтите си, защото виждаме, че актуалните млади, тези, които тази година ще влязат в пълнолетие, ще се впуснат в студентските години. Може би вече искат да реализират нещата, прескачайки етапи, прескачайки калдъръмчета и директно да отидат на високите позиции и високите заплати, високия стандарт на живот, кое ни промени толкова много според теб? „Ги“, защото ние може би сме си същите, несъзнавайки, че и обществото ни попроменя малко съзнателно или не.

Димитър Мандраджиев: Не сме същите, не сме същите. В огромна степен това, което се случваше много години с всеки един от нас, ни формира, някои от нас си останаха просто брикет, просто въглища, други ги виждам, гледам станаха диаманти нали, много дълго време, много прецизна работа. Няма как, всяко едно посято семе ако ти го поливаш, то ще порасне, това е като бамбука, засяваш го, поливаш го, ама то там е някаква наука, съответни дни, съответен брой поливания, съответни месеци и години, минават пет години няма нищо, нищо не се е пръкнало, обаче после за 2 месеца то става 5 метра. Същото е и с човека, не знаеш кога ще те удари, вече себеосъзнаването, аз мисля, че огромна степен от нашите връстници имат необходимост първо да се освободят от миналото, това минало, което ги обиди, а ние с тебе сме от едно поколение, което се е закачило частично към едно друго поколение преди нас, което за съжаление освен спортните успехи може би и научните, нямаш толкова силни икономически успехи, нямаш толкова силни технологически, изобщо нямаш технологични успехи. Нямаш толкова дори ако щеш културни успехи, защото дори културата е продукт на едни времена, които, да може би в момента имаме вече повече успехи на този фронт, не говоря за нашите връстници изобщо, обществото ни, то трябва да си в едната от двете крайности или всичко да ти е задоволено, или да нямаш нищо. Така се прави култура от твореца, а пък от нашите връстници – те са обидени, те са обидени, защото нямаха възможност, Андрей. Защото всяка една възможност винаги се намираше някой, който да каже тука наш човек ще го направи това.

Андрей Велчев: Или не е сега моментът.

Димитър Мандраджиев: Да, това беше любим израз на някои наши дори и общи познати, не е сега моментът. Безспорно наистина това, което си говорихме с тебе в предварителния разговор, има и такива неща, които са важни, а наистина може би моментът не е бил правилен за някои случвания, за някои идеи, за някои дела. Защото ако погледнем в момента, ако погледнем в очите на един Аспарух, на един Кубрат, на един Борис I и ги попитаме вие как се чувствате, че България 2023-та я има, казва се България. Почти на същата територия, на която вие сте били и така нататък, столицата е София, старопрестолните столици съществуват. Ами аз мисля, че от гледна точка на годините които са минали – столетията, хилядолетията ще кажат, ами добре, че я има, защото те много добре знаят какво означава една държава да се изгради и да се поддържа – от нулата. Може би това е себесъхраняващ се режим, в който съм влязъл, аз така разсъждавам от известно време – добре, че я има, добре, че сме успели да я съхраним.

Андрей Велчев: Едно време тези българи са ги наричали велики българи, а как ще наричат тези българи сега след не са толкова много хилядолетия…?

Димитър Мандраджиев: Както ти ги напишеш, както казва Стамболов на Захари Стоянов по Стефан Цанев – в „Духът на поета“ в Народния театър – отидете, гледайте постановката, аз съм голям фен на театралното изкуство, изобщо на българската културна мисъл претворена през перото на писателя. Отидете, гледайте я, защото каквото ние напишем съвкупно за някои и решим, че е, такива ще бъдат. Колкото и после да се опитваме да вадим от разкопките на историята какъв е бил този, какъв е бил онзи – от аналите на историята  какво се било случило, кой какво бил казал, няма да е така, никой няма да повярва. Затова е много важно да се отнасяме на първо място с уважение към институциите, на второ място уважение помежду ни, да, случват се някакви проблеми всеки нали е емоционален сам по себе си, живеем на кръстопът или на кръгово кръстовище, нали, както искате го приемайте.

Андрей Велчев: Както каза преди малко в този предварителния разговор кой знае какво ще си помислят, че сме си говорили, но говорихме именно за памет и поука, че ние сме на кръстопът, непрекъснато се въртим и приличаме онази ромска шега – ела не бягай около късмета си и непрекъснато го подминаваме – дали ще е късмет  или нещо друго. Съдбата дето някой друг ни определя.

Димитър Мандраджиев: Това е, защото носим много в гените си наслоено знание и ние не не разбираме себе си, първото, което е, в огромна степен, знаеш, че има общества, които са по калъп, ражда се, учи нещо, работи някъде, деца, семейство, жена естествено, пенсия и приключва животът. Той не оставя нищо след себе си, освен да се самопродължи, това безспорно е велико дело, но само в това ли се заключава животът?

Андрей Велчев: Вероятно и на някои ценности, нали трябва да намерим кои са те, защото за някои стойността е да имаш 10 000 последователи в Тiktok, която вече живее в един свой паралелен свят вероятно.

Димитър Мандраджиев: Апетитът идва с яденето, ето ние имаме толкова много закодирано в нашите изречения, клишета, дори ако щеш ги наричаме на моменти, в нашето знание и познание, любов към словото дори  ако щеш и нашите предци, че са закодиралитолкова много информация в тях, в думите, в изразите, това е съвкупното знание на нашите предци и и то се предава от родители на деца, от баби на своите внуци и така нататък, и дядовци на своите внуци също, това е всъщност при нас проблемът, ние имаме много знание, което не разбираме.

Андрей Велчев: Но все пак го събираме.

Димитър Мандраджиев: Ние ходим и крачим  по улиците на градове като София, на Велико Търново, на Пловдив, не си задаваме елементарни въпроси, елементарни въпроси не си задаваме затова каква е тая сграда, кой я е построил, защо я е построил, какво е имал предвид, каква е била идеята за това изобщо да има такава идея да се построява изобщо това нещо. Какъв е бил резултатът като я построява. Историята трябва да ни учи, не да учим история, а историята да ни учи, да, налага се да четем история, но историята трябва да ни учи. Така както всеки един от нас нали се учи от своята история, пише, не пипайте котлона, пипае котлона и се опарваме. Обаче някои го пипат втори път. Има едно изказване, аз не се присъединявам към него, звучи много хумористично – традиционен наш спорт е да четем упътването на прахосмукачката, след като сме я развалили. Не бива да е така.

Андрей Велчев: Да, но животът идва без упътване.

Димитър Мандраджиев: Животът идва наистина без упътване, но идва със сърце.

 

Андрей Велчев: Сърце и вяра, но ето да стигнем до тази тема в какво вярваме днешно време? Твоите наблюдения след непрекъснатите ти срещи с хора от различни възрастим, най-вече млади, но с по-големи опит и постижения, какво показват?

Димитър Мандраджиев: Ако ме питаш аз в какво вярвам, аз вярвам в себе си.

Андрей Велчев:  Това е запазена твоя марка.

Димитър Мандраджиев: Благодаря, за първи път го чувам това нещо, благодаря за комплимента. Вярвам в Бог, естествено, нормално, вярвам, че има висша сила, вярвам, че това, което посрещаш, ще пожънеш, вярата е може би един от най-силните инструменти на всеки един от нас за нещо и казвам за нещо, защото никой от нас не може да си позволи да вярва, че за някой друг нещо ще му случи добро или лошо. Но всеки един от нас може да си позволи чрез себе си да му се случи нещо добро или нещо лошо. Всичко зависи от вярата, вярата сама по себе си е инструмент, който може да ни води, който може да ни упътва, който може и да ни, да не казвам думата. Много е важно да се вярва истински, чисто, да можем спокойно с ръка на сърцето да кажем аз това го направих, защото, а не да обличаме някакви други одежди, пелерини или каквото и да е било, и да казваме ние това го правим, защото… Не, в много учения на много различни общества през вековете някои съществуващи, други вече ги няма, но ученията са останали написани, основният двигател на нещо да се случи, това е изконният вътрешен импулс в душата, искрата в душата, защото тя е част от божествената искра, това е част от духа. Когато нещо трябва да се случи, ако ти идва отвътре направи го, ама без нараняваш някого естествено, посей го, посей мисълта. Маркс посява една мисъл, Енгелс доразвива в нещо второ и съвсем трето се прави, но както и да е, не сме се събрали да говорим за неуспешните опити да се развие нещо хубаво.

Вижте и

Андрей Велчев:  Добре, тогава да бъдем позитивни както всеки си обещава всяка една нова година, когато уж нулира старата сметка, коя история да разкажем и кое да е мотивиращото, защото неуспешните опити са наистина много, но те ни каляват и ни правят това, което сме. Да кажем за някой успешен опит, ето за твоя  успешен опит и изборът ти да останеш в България.

Димитър Мандраджиев: Няколко пъти съм си мислел по този въпрос, когато съм имал неуспешни ситуации. Може би благодарение на спорта се научих да губя, загубата сама по себе си не е нещо лошо, ние понякога решаваме като хора, че трябва задължително примерно да гребем по реката на живота по начин, по който ние сме се решили.

Андрей Велчев: За да стигнем до извора, който сме си решили.

Димитър Мандраджиев: Това вече е друга тема, някой гребе към извора, друг към океана, но има моменти, в които реката е бурна, човек трябва да се съобрази с околната среда в този момент, ако е добър гребец, нека гребе. Ако не е добър гребец, а начинаещ, нека изчака. Когато ние сме имали ситуации, казвам ние, защото много различни хора и много на брой екипи съм имал честта и удоволствието да работя и като част от екипи и като ръководител на екипи, сме имали така успехи. Това е чудесно, но когато имаш неуспех в нещо, това не е съкрушително, но е необходимост да седнеш и да анализираш защо се е получило така. Естествено емоцията я има, ние сме хора и когато имаме необходимост от това да изпитаме някоя емоция, тя ще дойде, за съжаление огромна степен от хората все повече ще имат необходимост от емоции, защото си крият емоциите, защото не искат да си ги развият, не искат и да се събеосъзнават. Това беше малко лирическо отклонение и в този контекст на въпроса, който ми зададе и отговорът, който давам, три пъти или четири пъти съм мислил да приключа тука взаимоотношения икономически, финансови, доколкото е възможно нали и просто да замина в чужбина на разилчни места съм имал предложения няколко пъти и това нещо си правех просто пробата. Как? Много просто, един път бях решил викам аз приключвам с частния бизнес, това беше 2012 година преди 10 години, искам да си бъда нормален човек, ще отида някъде или тук или чужбина, значи Андрей, на 10 работни позиции различни всеки ден в продължение на 90 дни три месеца аз пусках автобиографичните ми справки CV-та, не станаха нещата, което много ме озадачи, почти 1000 места, 1000 позиции, това е малко странно нали.

Андрей Велчев: Даже доста странно.

Димитър Мандраджиев: Даже отидох на интервю, няма да споменавам компанията, не с цел да не ѝ правя реклама,  по съвсем друга причина, беше компания за как им казаха на тия компании – кол център не, да, кол център, тпипът, които сега са известни с facebook и така нататък, не казвам името, не защото е тая компания, по друга причина не казвам името. Позицията беше добра интересна позиция, аз бях работил такива неща преди това. Имах познанията, знанията и HR-ът, който каза двама сте достигнали до този етап, вие сте вторият, на когото ще правя интервюто. Първият нещо не ни е нашата бира. С някакъв такъв израз се изрази жената и на мене ми казва аз тука един допълнителен изпит ще ви дам. Аз много не обичам такива сюрпризи, погледна изпита и навсякъде грешни отговори, предадох го и тя каза вие не сте го направили. И каза вие не сте за нашата фирма, викам, да. Знаете ли нещо ви се е случило, върнате се, продължете по пътя. Да намериш къде да хвърлиш котвата в някакъв момент в бурното море, когато намериш тези скали, в които да хвърлиш котвата, да закотвиш докато мине цялото нещо и тогава вече да вдигнеш котвата и да продължиш по пътя. Отговорих ли ти на въпроса?

Андрей Велчев: Доста изчерпателно, накара ме да се замисля. Добре, а къде хвърлят котва тези, които нямат посока, защото един известен герой от книгите, с които сме израснали, „Алиса в страната на чудесата“, казва като нямаш посока накъдето и да отида, където и да тръгнеш, все ще стигнеш до там, но какво означава да нямаш посока и да не знаеш къде да хвърлиш котвата? Димитър Мандраджиев: Този човек много е обичал своята своята дъщеря, писателят. Той всъщност й е предал магическите знания под формата на слово, някой след това по формата на картинки, след това по формата на анимация, до ден днешен вече с игрален филм, какво означава това да нямаш път? Път има винаги, просто посока може да нямаш, обаче, всички пътищата водят към Рим, да, в един момент са водили към Рим. Но всъщност какво е бил Рим в онзи момент?

Андрей Велчев: Нещо, което не е построено за един ден.

Димитър Мандраджиев: Точно така, когато нямаш посока, твоите пътища винаги те водят до нещо, което не се строи за един ден, хората често избираме късия път към нещо. Късият път не е винаги най-удачният, безспорно като програмист ти го казвам директно особено като трябва нещо примерно да се оправи от гледна точка на сигурност, IT сигурност и каквото и да е и трябва да пробваме да хакнем нещо, нали късият път винаги е най-добрият. Това е като тези случаи, в които хакери се събират, започват да се опитват да разбият някаква парола по някакъв начин и се намира най-младият измежду тях казва, абе, хора, ще го пробвам с 1,2,3,4,5,6 и отваряш вътре, не трябва да сме обременени от идеята, че винаги трябва да се следва един и също път. Дали ще е къс, дали ще е дълъг няма значение. Преживяването е това, за което хората плащат. От гледна точка на една от моите фирми това много добре го знам, хората плащат за преживяване, хората плащат за това да имат спомени да натрупат. Пътят сам по себе си ако ти го знаеш, то ще е нещо, което ти няма да ти е интересно, посоката също, но мечтата винаги трябва да има любим български певец, водещ на телевизионно предаване Орлин Горанов нали винаги завършва и казва това: Мечтайте, мечтайте. Мечтата пак, връщаме се към импулса, към искрата, мечтата е всъщност това, което ни кара да тръгваме дори без посока и без път, защото там, където няма път, ще си го направя, там където няма посока ще си я намеря, ама аз знам къде искам да отида, това не е задължително да има посока. Посоките може да са много, в един град ти като трънеш нанякъде, ти правиш толкова много чупки, ти не сменяш, обаче целта.  Посоката я сменяш постоянно, налага се, има сгради, София изключително красива от гледна точка на историцизъм на тези сгради и здания защо са построени. Ако само да решиш да се разхождаш и да мислиш по това, което е това какво е това, ти ще се чувстваш като Алиса в София в страната на жълтите павета.

Андрей Велчев: Да, звучи добре. Ами тук предизвикателството, което аз и екипът на Любословие отправяме към тебе е да помислиш за това не да бъдеш просто наш гост, а да сътвориш рубрика, която да помага за откриването на такива преживявания и да разказваш несъмнено за един живот, който ако го опишеш ще бъде в доста томове.

Димитър Мандраджиев: Е, ти сега ме изкара все едно взимам пенсия вече, моля ти се.

Андрей Велчев: Не си спирал да се развиваш. Говорим за търсенето на пътя, за това в края на интервюто да си пожелаеш нещо и аз пък от своя страна да пожелая на нашите читатели да можем да имаме такива интересни гости като теб и съответно да създаваме добавена стойност на история в историята. Защото в един такъв разговор, интервю, ние родихме още десетки теми, които могат да възникнат, да се надградят и едновременно с това да бъдат различни и да се четат в епоха, в която хората както каза в този прословут предварителен наш разговор, вече хората предпочитат да гледат, но не всички.

Димитър Мандраджиев: Да си пожелая нещо, по-скоро аз ще ти предложа обратното, нека всички да си пожелаем първото, което е, здраве, живот, всеки от нас си ги гледа и цени. Да си пожелавам повече щастие, защото това вече за всеки е различно. Щастието е това, което ние сами си създадем чрез общуване помежду си, няма щастлив човек, който да няма никого, който да е на самотен остров или който да няма, не бих казал  котва, а да няма пътеводна звезда, защото ти питаш посоката, да ама звездата горе се върти и ние с нея. Накъдето отиде и ние натам. Пожелавам си това на всички нас да имаме звездата, която да ни води, безспорно предложението ти е интересно, ще помисля по него, безспорно имаме необходимост много по-често да общуваме, защото силната музика в заведенията така да го кажа, в този бранш, нищо лошо не казвам, но силната музика в заведенията, липсата на активно общуване, тет а тет, да си говорим, да си говорят душите ни, не по същество дай да направим този проект, онзи проект, този бизнес, този бизнес, а да говорим за нещата от живота. Това, което е любопитно не за обектива, не за очите, а за сърцето. Ето тези неща трябва да си ги говорим по-често, защото тази мъдрост е това, което е крепяло хилядолетия наред различни общества. Тя се е предавала, аз в момента говоря с тебе, ти говориш с мен, ние говорим заедно, ние всъщност се първокираме, аз и ти мислим вече по малко по-различен начин, на база въпроси, на база мнение, на база преживяванияа, аз черпя опит от тебе, ти черпиш опит от мене. Най- умните мислят вече научават нещо. Нетолкова умните говорим си помежду си нали черпим опит един от друг, ей вече нататък слизаме вече на ниво четем книги и гледаме кой какво е правил и пипаме котлона за пети път примерно накрая нали. Пожелавам ти щастие нали, пожелавам ти това, което си захванал, да продължиш да го правиш. Ти много години искаше да правиш тази медия, чест и почитания, адмирации, че си го направил и че тя се случва и интересно е това, което правиш и то със сигурност ще остане в исторически план като нещо, което е било необходимо, защото ти свързваш хората . Когато навремето, когато преди столетия някой е боледувал, е отивал при знахар.  Знахарят сам по себе си не е свързвал толкова болестта с някакви лекарства като хапченца и тем подобни, а е свързвал с енергията и му е казвал добре, тук ще пиеш чай, от това, ще ядеш еди какво си месо. Има някаква енергия там или въздухът е по-различен и ще общуваш с еди кой си. Пак ето хората са се свързвали, за да може животът да продължава, за да може ние да се надграждаме, ние да се развиваме и да не оставаме същите, които бяхме вчера. Това да тлееш, не е добре, гори, никога не тлей, това е важното.

Андрей Велчев: Добре завърши, благодаря ти.

Димитър Мандраджиев: И аз ти благодаря за поканата.

Каква е вашата реакция?
Много ми хареса
0
Не ми хареса
0
Не съм сигурен
0
Развълнувах се
0
Вижте коментарите (0)

Напиши коментар

Вашият мейл адрес няма да бъде публикуван.


© 2022 Всички права запазени!
Изработка на сайт от MySuper.Site

Нагоре