Сега четете
Изгониха ме от телевизията, когато свалихме руската програма „Время“

Изгониха ме от телевизията, когато свалихме руската програма „Время“

ТВ легендата Николай Конакчиев:  Единственият триезичник в „Работническо дело“

Любопитството започва да го мотивира още в детството. Той е на 6 години, когато го записват в „Алианс Франсез“, след това – в училище с руски и английски. „В нашата махала имаше дама от Швейцария, омъжена за български инженер. Сприятели се с майка ми и започна да идва вкъщи всеки ден – въвеждаше ме в тънкостите на френската граматика. Казваше, че тя е най-важното. Съпругът й печелеше добре и жената дори не взимаше пари. Много по-късно френският посланик в Прага ми направи огромен комплимент: „Слушам ви и не мога да се начудя – как така не допускате нито една грешка?!“. След това ме канеше на всеки прием“.

В университета пише дипломна работа по тема, базирана на анализи от международните страници в „Работническо дело“. Отива да кара два месеца стаж в „органа“ на ЦК на БКП. И когато маститите журналисти виждат как младият репортер смело и сръчно се справя с информациите, течащи по незаконните телекси на „Франс Прес“ и „Ройтерс“ плюс законния на ТАСС, изпадат във възторг. Няма други полиглоти като него. Той е на 24, когато му предлагат щатно място.

„Аз, естествено, приех – най-големият вестник, как да откажа. Предполагах, разбира се, че няма да е лесно – там преливаше от активни борци – кой партизанин, кой политзатворник, кой ятак. Така се и оказа – една дума не можеш да им кажеш накриво. Каквото искат, все е закон. Три години изкарах в „Работническо дело“. Имаше комсомолски набор за приемане в БКП по случай 100 години от рождението на Ленин. Да си в „Дело“ и да си извън партията, нямаш перспектива. В моята биография обаче нещо звънтеше. Беше се разчуло, че Васил Радославов (два пъти премиер на България и министър в няколко правителства, б.а.) е първи братовчед на баба ми по бащина линия. Моя съседка в кооперацията беше коректорка от „Работническо дело“ – бивша партизанка. Всичко знаеше. Когато след години се разминаваше с жена ми Анна по стълбите, я питаше „Как може да живееш с този фашист?“.
В най-важният вестник в тогавашните години дебютиращият Конакчиев е в една стая с известния журналист Павел Писарев. Един ден Писарев закъснява за планьорка, а когато се появява, първата му фраза е към по-младия му колега: „Конак, тръгваме към телевизията“.
„Бяха го назначили за заместник на Леда Милева (от 1966 до 1970 дъщерята на Гео Милев е генерален директор на БНТ, б.а.). На „Сан Стефано“ също отсъстваха триезичници като мен. Първият ми шеф беше Георги Милев – нямаше нищо общо с Леда Милева, но беше син на Йордан Милев, участник в Септемврийското въстание, който се мъдреше във всички президиуми. Така че Жоро Милев беше непоклатим. Но и другите началници бяха като него – някои от тях държаха да ги наричаме с партизанското им име. Хубавото беше, че нищо не разбираха от журналистика и международна политика, държаха само да се спазва партийната линия.“

Правят „Панорама“ по заповед на ЦК на БКП

„Как се стигна до „Панорама“ ли? Ами по решение на ЦК на БКП. И там имаше умни глави, които бяха усетили, че времената се менят. Трябваше да се направи нещо, което да разчупи стереотипите. Взе се решение за 30-минутно коментарно предаване в събота – само за международна политика. Бяхме много приятен екип – Радослав Велев от „Работническо дело“ – това не го правеше по-малко демократ, Владко Найденов, Жечо Чолаков, Васил Гълъбов. Е, ставаха и странни неща. При първото участие на Иван Славков му объркаха телекиното. Докато той говореше за българско политическо събитие, му пуснаха картина с бране на домати. Иван прекрати предаването и после дълго време го подиграваха. Гафът не беше случаен, но Славков винаги поемаше негативите. През 1971 година отидохме с икономическия директор Симеон Берлингов в Остенде на съвещание на „Евровизия“. Изведнъж се оказа, че трябва да подпиша съгласие, че влизаме в актуалния обмен – нещо, за което нямах разрешение. Берлингов, който осигуряваше парите, ми каза: „Конак, давай, после ще ни режат главите“. В София обаче Славков беше категоричен: „Спокойно, знаех за тази работа“. Ако беше казал обратното, главите ни хвъркваха на минутата. В онзи период глави се режеха от днес за утре.“
На „Сан Стефано“ редовно се търкалят скалпове, но Конакчиев е независим. Управлява блокове от сутринта до вечерта, никой не му се меси. А и го приемат в БКП. „Нямаше начин. Всеки международен паспорт за хората извън БКП излизаше от МВР за 40 дни. Е, какъв журналист бих бил, ако чаках по толкова, за да замина за събитие? И убитият убит, и умрелият – умрял.“
Конкуренцията никога не го е тормозила.
С Тоиа Томов са приятели от 18-годишни заедно са от казармата
„Славков така го измисли, че да станем и съдружници. Томата обичаше да прави филми и Иван му даде „Светът в действие“ – заглавието е откраднато от Би Би Си, аз останах да управлявам политиките, новините, „Панорама“. И понеже бях много против „Панорама“ да се води от един човек, Славков издаде историческа заповед – водещ да е Конакчиев, при необходимост да го замества Иван Гарелов, а Тома Томов и Васил Марков да се „въртят“ в студиото с авторски материали и докато титулярът снима из странство.

Конакчиев и досега е убеден, че в образа на Славков няма нито един от негативните нюанси, които му вменяват сплетници, злобари и завистници. „Иван беше много приятен човек. Разбираше се с всички, не съм го чувал да повиши тон. Приятелството ни беше старо. За първи път го видях на гости при Иво Гановски, по-късно стана главен секретар на телевизията. Дойде непознат младеж, извади бутилка и каза: „Момчета, това е от виното на Първия“. Точно се беше сближил с Людмила. После се видяхме в „Работническо дело“ – беше в икономическата редакция. Когато искаше да посрещне дискретно Ивановден, го празнуваше в апартамента на баща ми в „Лозенец“. Канеше по десет души, идваха 50.“

Людмила обожаваше Славков другото бяха клюки и интриги

„Людмила имаше свой живот, рядко излизаха заедно с Иван. Той беше бохем, тя гледаше нещата да вървят по-тихо. С нея бяхме добри приятели още от училище. Аз бях в „А“ клас, тя в „Б“, където западният език беше френският. И Людмила редовно ме молеше да поправям грешките в домашните й. Вече много по-късно тя държеше да я придружавам в някои от пътуванията в Европа, Индия и Мексико. Никога не се е държала с мен като началник, макар че за пред хората бяхме на „другарко Живкова“, както и с Иван на „другарю Славков“. Те много се обичаха. Тя го наричаше Ванчо той беше Ванчо и за Тодор Живков. Людмила никога не се връщаше в София без подаръци за Славков може за нея и за децата да няма, но винаги имаше за него. Обожаваше го. Той също беше готов на всичко за нея. Когато Людмила получи припадък в Мексико, Иван направи чудеса – изпрати от София Ил-62 с неуредени документи. Тя се усамоти за два дни в хотела и се съвзе, за да довърши посещението успешно. В София се говореха какви ли не глупости – че тъй като била изпаднала в несвяст, за втори път откривали изложба заради нея. Абсолютни измислици. Нищо подобно нямаше. Около двамата с Иван повечето неща са клюки и интриги.“
Загуби в Монте Карло, Хачо Бояджиев моли за пари чичо във Виена
Няколко от десетките незабравими истории Конакчиев преживява в Монте Карло.
***
Николай Конакчиев – един от най-емблематичните журналисти на Националната телевизия за всички времена, неотдавна празнува юбилей. Гласът му е познат на поколения от „Панорама“, новините и репортажите от цял свят. Днес звучи по същия начин. Самият той се шегува, че се чувства на две по 40. Разговаряме в дома му – в компанията на съпругата му Анна, дъщеря на генерал Стоян Заимов, и джак ръселката Бренди.

На една от стените е поставен огромен портрет на Конакчиев, рисуван от Руска Маринова в пика на славната му дългогодишна кариера на политически наблюдател, главен редактор и заместник-директор в БНТ, кореспондент на националните телевизия и радио в Чехословакия, автор на 30 документални филма от горещи точки на планетата. С Хачо Бояджиев и Антон Антонов-Тонич залагат в казиното на Монте Карло и печелят веднага. „Мислехме, че късметът ни се усмихва за цял живот.

Но съвсем не беше така. Хачо загуби 1500 долара – не му остана дори с какво да плати хотела, та се наложи да моли за заем чичо си във Виена. Аз нямах проблем – бях член в журито на фестивала за документални филми в Монако. Хачо и Тонич идваха да обядват с мен като специални гости, та поне да не останат гладни.“

Пак на фестивала в Монте Карло Конакчиев се запознава с принц Рение. „На официалната вечеря започнахме непринуден разговор и понеже той нещо се оплака от някаква пакост на сина си Албер, ме запита: „А вие имате ли деца?“. Обясних му, че скоро ще имам – жена ми беше в напреднала бременност. На следващата година принц Рение се обърна към мен без колебание: „Как е бебето?“. Втрещих се. Поразпитах малко и се оказа, че монархът има цял екип, който винаги записва с кого какво е говорил, за да може следващия път да изглежда така, сякаш е запомнил човека. А когато ме представиха на Грейс Кели, тя само възкликна „Ау, България, колко интересно“. Това беше цялото интервю“, шегува се Конакчиев.

Парчета от бомби му напомнят за войните в Близкия изток

С перипетиите си в горещите точки на планетата Конакчиев може да конкурира всеки военен кореспондент.
„Във Виетнам домакините ни бяха направили програма – за мен, оператора Телериг Коларов и писателя Димитър франгов. Отидохме в столицата на освободените територии, където имаше бази, отвоювани от режима на Сайгон. Това беше странна война. Ние тук пишехме как те се бият, но действителността беше малко по-различна. Човек от охраната ни всяка вечер прескачаше от другата страна, при сайгонците, за да види майка си, която живееше в противниковата зона.

Виетнамският и сайгонският режим не бяха толкова враждебни един към друг, имаше и малко театър. Когато отидохме да снимаме момичетата в оризовите полета, заварихме автоматите им подредени на пирамиди. В мига, в който разбраха, че идват чуждестранни журналисти и видяха камерата, веднага преметнаха оръжията през рамо и продължиха да прибират реколтата. 60-метрова река делеше „нашите“ и сайгонците. Казаха ни, че ще снимаме отсрещния бряг и трябва да облечем виетнамска униформ а.

Отказах – нали се досещате какво щеше да ни се случи. Седмица по-късно така загина японски журналист.“
Още по-интересно става в нашето посолство в Ханой. „Посланикът – Чернев, много симпатичен човек, взе да ни прегръща: „Момчета, много се радвам да ви видя живи, как оцеляхте?“. Питам го: „Защо, какво си мислите, че е станало?“. „Ами нали имаше бомбардировки?! Цял ден пиша протестни ноти!“. Така разбрахме, че заради фалшива новина са прекъснати мирните преговори в Париж и е започнало настъплението на северновиетнамците срещу южновиетнамците. Нямаше никакви бомбардировки.“

Не по-малко „напечено“ е в Близкия изток, откъдето си носи парчета бомби като реликви от рисковите командировки. „През 1973 година отидохме да отразяваме войната Йом Кипур. Макари най-млад, бях шеф на групата, което си беше тегоба – отговарях за цялата логистика и финансите. Изпратиха ни без застраховка в Сирия, Ливан, Йордания, Ирак. Базата ни беше в Дамаск, сирийците държаха да се движим заедно, за да ни охраняват по-лесно. Един ден тъкмо бяхме стигнали до депо за гориво, когато ескадрила израелски самолети започна да обстрелва цистерните. Бяха 21, уцелиха 16 – по останалите 5 не стреляха, защото бяха празни. Представяте ли си какво разузнаване са имали? Руският щаб за управление се намираше в културния център на СССР – на първия етаж. Косо пусканите откоси удариха само него – и нито етаж погоре. Прер, вратата на хотела ни „Семирамида“ в Дамаск имаше бесилка, на която висеше еврейски шпионин. Израелските самолети обаче никога не удариха „Семирамида“ – знаеха, че всички журналисти живеят в него. Не го докоснаха.“

Прави първото в света интервю с космонавти в орбита

Приключенията в СССР също са негова запазена марка. „На 24-тия конгрес на КПСС не можеше да отиде който и да е. Трябваше да заминат Иван Славков и директорът Петко Димитров, а аз да бъда в тяхна помощ. Добре, ама това ставаше в навечерието на световното по футбол в Мексико, та Иван и Петко си направиха разходка дотам, за да подготвят отразяването. Върнаха се бодри-бодри ден преди полета до Москва. И председателят на Комитета за телевизия и радио Любомир Павлов им рекъл: „Момчета, вие сте изморени, стойте си тук, Конакчиев е там и ще се справи“. И така изведнъж от третата позиция се качих на екрана като единствен коментатор на конгреса – всички 20 души от кореспондентското ни бюро в Москва бяха на мое разположение. Беше много деликатна работа по онова време.

Николай Конакчиев и досега си спомня емоциите, свързани с пътешествието на Николай Рукавишников и Георги Иванов до Космоса и обратно през април на 1979 година.

„Иван Славков беше в Байконур, Петко Димитров в Останкино, а аз – в центъра за управление, нали бях главен редактор на „Информация“. Полетът беше много нещастен – при цялата желязна подготовка. Дори журналистите минахме през курсове по темата.

Руснаците задържаха информацията с четири минути – беше ги страх да не сгазят лука. Ние ги изпреварихме – Боян Трайков {тогава генерален директор на БНР, б.а.) съобщи преди тях, че корабът е излетял. Рукавишников и Георги иванов стигнаха до кораба майка „Союз“, но не успяха да се скачат.

Вижте и

Обикаляха, обикаляха цял ден и се върнаха обратно. Без гориво и с развален двигател. Направиха чудо, спускайки се балистично като камък. Да не говорим, че при този вид летеж се получават страшни натоварвания на организма. Малко преди това бяха открили трима космонавти заспали завинаги.

Заповедта от София беше да се спасява имиджът на България. Веднага пуснах интервюта, които бях подготвил преди това.“
Но най-незабравимо е общуването му с космонавтите Валерий Рюмин и Владимир Ляхов, които остават в орбита 175 дни.
„12 минути говорих с тях – дори ми показаха как часовникът виси, без да пада. Това беше първото подобно интервю в света за телевизия – българската, която не е военна. Изпреварихме руснаците, които не смееха да правят нищо без указания. Така че имам рекорд, ама кой да ми го признае.“ Както от Москва не признават за припадъка на Рукавишников и за това, че Георги Иванов спасява тандема и кораба.

Освобождават го, без да го наказват, не планира да пише мемоари

„Оттеглят“ Конакчиев от ръководните му постове заради бунт срещу руската информационна програма „Время“ в петък. Людмила Живкова вече я няма, но руснаците все така помнят всичко, което тя прави за популярността на България, която никак не ги очарова.

„Те не искаха да бъдем това, което сме. А покрай еуфоричната подготовка за честванията на 1300 години България със Славков решихме, че трябва да възстановим „По света и у нас“ в петъчната вечер. Пратихме доклад до ЦК, но не получихме отговор. И в първия петък на 1982 година пуснахме „По света и у нас“.

На другата сутрин Славков ни събра: гръм и мълния – Брежнев се обадил на Тодор Живков по телефона, за да му държи сметка за своеволието. Иван, разбира се, представил цялата ситуация като своя лична идея. Изпратиха го на продължително обучение в Москва – и той повече не се завърна в БНТ. После дойде и моят ред – не бях „подготвил“ добре главната редакция за предстоящия партиен конгрес. Търсеха повод, за да ме освободят от ключовата ми длъжност – завеждах вътрешната и външната политика, спорта, „Светът в действие“, „Панорама“.

Трябваше да сложат много верен човек. Освен мен сред 216-те мои подчинени имаше съвсем малко хора, които не бяха деца на „активни борци“. Освободиха ме, без да ме наказват. Запазиха ми заплатата, но останах на улицата. Колегите ме заобикаляха – страхуваха се да говорят с мен. Беше 1985, много далеч от 10 ноември. Осем месеца бях „на разположение“ – нямам работа, нямам предаване, седя си вкъщи и чакам. Досадна история. А не можех дори да поливам градинки без съгласието на секретариата на ЦК – водех се негов кадър.“ На всички международни събития в Европа от другите телевизии питат „Къде е Николай?“. Той е много известен не само сред зрителите, но и сред гилдията.

„Най-накрая излезе решение на ЦК да отида кореспондент в Прага. Смятаха, че в Густав-Хусаковата столица нищо не се случва. Много бъркаха – там се подготвяха за нежната революция.“ Николай Конакчиев засега не планира да пише мемоари – наясно е, че въпросната литературно-екзистенциална маниакалност напада човек само когато започва да забравя. А той няма подобни намерения – ако понякога наистина забравя нещо, то това е цифрата на действителната си възраст.

 

 

Каква е вашата реакция?
Много ми хареса
0
Не ми хареса
0
Не съм сигурен
0
Развълнувах се
0
Вижте коментарите (0)

Напиши коментар

Вашият мейл адрес няма да бъде публикуван.


© 2022 Всички права запазени!
Изработка на сайт от MySuper.Site

Нагоре