По време на събитието тя обяви, че вече подготвя следващия си роман.
Десетки читатели се събраха в Градска художествена галерия „Борис Георгиев“ – Варна на 27 октомври, за да отпразнуват грандиозното завръщане на майсторката на словото Красимира Кубарелова със сърцатата история за любовта, семейството и преоткриването на себе си „Верчето, Надежда и Любов“.
Вечерта откри отговорният редактор на книгата Милена Ташева, която сподели, че за нея шансът да работи по ново заглавие от Красимира Кубарелова е сбъдната мечта. Тя благодари на многобройната публика за присъствието им и покани на сцената литературоведа Кръстина Манолова, която разведе присъстващите из магичния свят на романа.
„Това е книга за всички проявления на любовта, но най-вече на любовта към доброто и светлото“, разказа тя по повод своя прочит на „Верчето, Надежда и Любов“ като книга преди всичко за любовта.
Самата Красимира Кубарелова изрази благодарността си към читателите и приятелите, които с всяка следваща книга стават все повече и повече.
По повод своята героиня София – дъщертята на Верчето, живееща в САЩ, авторкатаи сподели: „Българи се отглеждат не само в България, а по цял свят и ние като родители трябва да създадем една по-голяма по дух България за тях“. Освен това изненада присъстващите и разкри, че пише нов роман – „Кокичета по Ивановден“, в който този път героите (необичайно за нея) ще бъдат трима мъже.
Събитието завърши с изненада, поднесена от нейна добра приятелка, дошла специално от Германия – изпълнението на талантливия цигулар Божидар Бенев от Варненска филхармония, а опашката за автографи преля събитието в истинско празненство – над 2 часа Красимира Кубарелова подписва издания на своите почитатели.
„Верчето, Надежда и Любов“ е деликатна история, изпъстрена с аромат на дюли и тихия шепот на Балкана. История, която напомня, че никога не е късно да откриеш себе си.
Сред страниците на този лековит роман се разхождат смели и нетолкова смели хора. Герои, които търсят „похлупака за своята тенджерка“ и понякога го намират. И са готови на всичко, за да открият своето щастие.
Из „Верчето, Надежда и Любов“ от Красимира Кубарелова
… Къщата е прекрасна, поне гледана отвън. На високия бряг на рекичката е. Пред нея е пътят, покрит с обли речни камъни, стабилно подредени, който се губи някъде в гората.
Рекичката минава пред къщата, прави чупка, лъкатуши и явно по-надолу свива през края на двора. Мостче я свързва с другата къща отсреща. От тези две къщи се състои Тотината махала. Надявам се, в отсрещната къща да не живее никой. И да не се нанесе. Но едва ли, адвокатът каза, че къщата била 25
купена и ремонтирана наскоро, но никой още не е виждал новия собственик. Намерих черното камъче, действително под него имаше голям, леко почернял ключ. Пъхнах го в ръждясалия огромен катинар, превъртях ключа, катинарът леко заяде, но се отвори. Извадих го от халките, отворих портите и влязох в двора. Плочник, трева, кладенец, дърва, наредени за сто години напред, бъчви, белосани стени, дървени прозорчета, греди, тиклени плочи, счупено гърне на плета, орех, липа и здравец, много здравец. Къща като от българските народни приказки, както ги рисуваха преди години в книжките за деца, все едно неродената мома ще излезе оттам. Почувствах се като в детството, като откривател. Извадих от джоба си връзката ключове от време оно, портата проскърца и попаднах в този свят – български, много близък и мил. На една от гредите пред лятната кухня е издялкано числото 1774, така обикновено бележат годината на края на строежа на къщите, възможно ли е тази къща да е построена преди повече от двеста години? И да не е мръднала! Е, да кажем, поостаряла малко. Къщата е по-стара от Съединените американски щати! Горките американци! Едно само светло бъдеще имат, минало – никакво. Екскурзовод да си в Америка, а не в България! А тук екскурзоводите са за съжаление – учат, учат и все отнякъде извира толкова много нова история! И за магистрала да копнат строителите, и за нужник, с извинение, все история излиза или гърнета с жълтици.
Докато оглеждах, започна да се здрачава. Заключих набър-зо къщата, метнах се в колата и слязох в Елена да търся стая в хотела, въпреки че в къщата се чувствах уютно, като че ли винаги съм живяла на това място. Всичко ми хареса, дори миризмата допадна. Не съм си представяла, че в двестагодишна къща ще мирише на чисто, на вар, на дърво, на билки. И някак се чувствах закриляна, никак не ме беше страх сама насред горите тилилейски, тоест еленски. Даже имах чувството, че ако мога да намеря чисти чаршафи и измисля как да се изкъпя, можех и да преспя там, толкова уютно ми беше. Само да си бях взела нещо за хапване, и можех да остана.
Каква е вашата реакция?
