Посветено на прокурора от Софийска апелативна
прокуратура- Владислав Владимиров и прокурора от
Софийска градска прокуратура, които ще кажат:
“Това не се отнася до мене!”

— Кой си ти? — попита го Дяволът…
— Аз съм прокурор по призвание и всички жертви на престъпление са мои братя.
Той стоеше пред стълбата —стълба от гранит, между два лъва- в центъра на София.
Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река
шумяха сивите тълпи на жертвите на престъпления. Те се вълнуваха, кипваха мигом,
вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха
въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи.
Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се
изрязваха на общия сив фон.
— Аз съм прокурор по призвание и всички жертви на престъпление са мои братя.
О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад юрист, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
— О, аз ще отмъстя на тия върховни магистрати. Жестоко ще им отмъстя зарад
братята ми, зарад моите братя, които които ежедневно стават жертви на престъпления,
които страдат без да има правда за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, току що
дипломиран юрист… Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
— Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…
— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!
Юристът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го
дръпна:
— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Юристът спря и се вслуша:
— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се
смеят?… — И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Юристът отчаяно махна ръка.
— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които
отивам да отмъстя!
Дяволът:
— Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Юристът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
— Виж голите им кървави меса, виж сринатите съдби, почернените хора,
откраднатото имущество и унищожените бинеси, кражбите в армията,
здравеопазването и… виж всичко!
— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да изглеждат толкова добе, да се
усмихват така щастливо! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но юристът вървеше,
той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти
продажни магистрати, задето са превърнали съдебната власт в блато от корупция,
зависимости и безхаберие! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде
горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
— Аз съм прокурор по рождение и всички жертви на престъпление…
— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но
аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си. Юристът
махна ръка:
— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет!
Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за
братята си — жертвите на престъпление, които страдат безутешно, без справедливост
за тях.
Юристът погледна зелените иронични очи на Дявола:
— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко, че и всичко
прокурорско.
— Напротив — най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Юристът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се
отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
— Да бъде! Вземи ги!
…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното
стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му
заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите
висши магистрати, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата тълпа, жертви на
престъпления. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло,
весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече
химни.
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм апелативен прокурор по рождение и върховните съдии и прокурори са
ми братя! О, колко красива е земята без престъпност и колко са щастливи хората!
По „Приказка за стълбата“ от Христо Смирненски