Лъчезар Радев

„Някои хора, като чуят вятъра да духа,

си въобразяват, че вали дъжд”.

                                                                                                                                                            Дън Сяопин

               Ясно е, че кампанията за президент е далеч, но ясно е и друго, че дебатът трябва да започне по-рано от необходимото, въпреки парламентарните неразбории, смешки, постановки и насмешливи обществени отгласи. Тук-там могат да се прочетат анализи, заслужаващи внимание, но повечето мисловни напъни се движат в руслото на всекидневното, изпъстрени с кулоарни клюки, плитки интрижки, без дълбочина, но такива виждания са напористи, както всяко едно безсмислено дърдорене.

Идеята-майка на настоящият анализ се основа на две определения, по повод на предстоящият президентски мандат, които го дефинират изцяло. Едното – труден, другото – особен.

Труден, защото съчетава и вътрешнодържавен и външнодържавен (международен) контекст.

Вътрешнодържавен, защото политическите катаклизми у нас ще продължат с пълна сила, катализирани изцяло от нивото на политическата прослойка, което не е особено завидно. Менталният капацитет на повечето от персоните в нея е слаботоков. И всичко това, овкусено с масови протести, защото България продължава да бъде бедна и обругана, затъваща и безпомощна. С една дума, ако трябва да използвам израза на Дарендорф, ще продължим да се движим през „долината на сълзите”.

Международният контекст е не по-малко сложен и объркващ.

В глобален план, той се определя твърде точно във вчерашния брой на в. „Гардиан”,  с изказването на британския министър на отбраната Бен Уолъс, както може да се види от приложената снимка на вестника.

В публикацията на в. „Гардиън” (2. 9. 2021), министърът дава своите неоспорими аргументи за това, което оповестява и заглавието на статията, а именно: „Британският министър на отбраната предполага, че САЩ вече не са суперсила”.  Който има желание, би могъл да стигне до нея. Днес няма нищо по-лесно от това.

 

Както изтъкнах в предишна моя публикация върху проблемите в Афганистан „Московският формат и  бъдещето на Афганистан” (Любословие, 22. 8. 2021): Очевидно, Империята се сгромолясва, при това доста шумно, и безогледно. Резултатът е: в международен мащаб – отначало скрито, а след това явно, – ще започне преразглеждане на американската световна хегемония, а в контекста на това изглежда, че богопомазаността на САЩ вече е почти невалидна”.

Единадесет дни след това прочетох становището на британският министър в „Гардиан”.

 

Разбира се, че се радвам, но защо пиша всичко това?

 

Защото международните отношения в близките няколко години ще бъдат оцветени в палитрата на следните основни мегатенденции:

  1. Сривът на Америка и произтичащото от това състояние на хаос и тотално световно предефиниране. Изместване на геополитическото равновесие към Евразия с всички произтичащи от това проблеми и последствия.
  2. Формиране на многополюсен свят с нови центрове на влияние. Независимо от това, до 2050 г., Русия и Китай ще определят съществено бъдещето на света. Настъпва ерата на Африка. Ще се измени драстично и ролята на Латинска Америка. Тоест, движението към полицентричен свят е непреодолимо и непредотвратимо.
  3. Отстъпване на заден план на военните решения, заедно с трудното формиране на политика на диалог, но това не означава, че човечеството ще се лиши от краткотрайни, но жестоки локални конфликти (римланд конфликти).
  4. Липсваща реална стратегия на ЕС по повод на процесите извън него и по повод на тези вътре в него. Разногласията ще отекват още по-гръмовно. В този контекст – манифестирането на силата на националната държава ще продължи и това „ще разпори по шевовете” тази нестабилна конструкция, рано или късно. ЕС е неспособен да създаде своя собствена отбранителна система, както е и неспособен да се справи с каквито и да е кризи. Той е ръководен от плутократи и времето му изтича.
  5. Нарастване на ролята на мюсюлманския свят с всички произтичащи от това следствия, които няма да формират блокови, колкото цивилизационни постройки, нагласи и отгласи.

 

Ето тези тенденции ще направят бъдещият президентски мандат труден, защото на техния фон се проектира и България.

По-точно: какво, и как, ще направи тя във външната си политика, предвид посочените по-горе тенденции?

И още: трябва ли да промени геостратегическата си позиция?

И от това: в хода на кампанията  настоящият президент трябва да даде отговори, и то не каквито и да е, а конкретни, не разтегливи и витиевати, не лишени от съдържание и смисъл. Хората вече много добре се научиха да сравняват две неща – думи и дела, така че няма измъкване. Безпътицата, беднотията и непрекъснатите неслучвания на собствения им живот – в тези 32 години, – ги научиха на това.  И слава Богу.

Кое ми дава основания за подобна преценка?

Онова, което виждам и чета ме води до убеждението, че започва да се задълбочава разломът, който се образува по повод на „балансираната” политика на страната към САЩ и Русия. Преди време изказах убеждението си, че тези процеси ще се задълбочат, и то в отрицателен аспект, но като че ли това нито е чуто, нито е осмислено. Но, за съжаление, е вярно. И то се натрупва капка по капка, ред по ред, дума по дума, действие по действие, в съзнанието на хората, отначало като че ли невидимо, но по-късно осъзнато и в последствие –  забележимо и като нагласа, и като отговор. В това е опасността. Хората у нас са будни и на рефлексивно, и на деятелно ниво. И още – всеки прави сравнения, и от там – съждения. Засега достатъчно.

Особеността на мандата, както се провижда и сега, идва основно от вътрешно-политическата обстановка и неразбория, тоталното недоверие и прекалено соленият бульон от думи, епитети и сравнения, който партиите си разменят всеки ден. Очевидно, това кара някои да се заемат вече и с политическо инженерство, подтикнати от лошият, миазмен спектакъл. Не ги съветвам да го правят. Всички подобни проекти досега са сринати от времето и разкапани от политически шанкър. Но, тяхна си работа. Посочената съдба неминуемо ще ги сполети. Реалната политика изхабява. При това – бързо и необратимо. А и още нещо: подобни проекти са предпоставка за пълзящо бездарие, което фактически ги съсипва.

И накрая: време е подобни въпроси да започнат да бъдат задавани. Не за нещо друго, а заради реалността и заради националната ни съдба винаги да тичаме след нея, а не да я използваме умно и стратегически полезно, при това, навреме.

 

  1. 9. 2021 г.

 

ЛЪЧЕЗАР РАДЕВ

 Анализатор и автор на рубрика.  Той е родеп на  1. 11. 1963 г., Кърджали, доцент. Под негово ръководство са разработени първите национални ситуационни анализи, свързани с етническите региони в страната. Работил е в Център за стратегически изследвания. Понастоящем, интересите му са свързани с геополитически въпроси по отношение на основните играчи на евразийската сцена-Китай, Русия, Индия, Иран, Пакистан, САЩ, ЕС и др. Работи по въпросите на китайския мегапроект “Един пояс, един път”, както и върху мястото на България в (и извън) него. Биографията му е отпечатана в реномираното американско издание “Кой, кой е в света” за 2011 г