На 6 юли 2021 г. бе отпразнуван тържествено Денят на Освобождението на Поликрайще от Османско робство. В 11 ч. в църквата „Св. Вмчца Марина” бе отслужена тържествена божествена служба за Освобождението. Проф. д-р Георги Георгиев и д-р Марияна Георгиев разказаха за събитията, свързани със забележителната дата. Огласено бе решението на Кметския съвет за удостояването на най-младия опълченец от Поликрайще Пеню Кочев Симеонов (1860 – 1953) – 17-годишен доброволец в Българското опълчение, участник в боевете на Шипка и Шейново и в зимното преминаване на Балкана, доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г., с почетното звание „Герой на Поликрайще и България“. В края на тържеството бяха поднесени цветя на паметника на руските освободители военните лекари братя Громови и милосърдната сестра Мизерницкая в двора на църквата.

Освобождението на Поликрайще от Османско робство е най-великото събитие в многовековната му история. То става на 24 юни (ст.ст.) – 6 юли (н.ст.) 1877 г. Поликрайще е освободено от Донската бригада (най-източното съединение) от Предния отряд на генерал-лейтенант Йосиф Владимирович Гурко-Ромейко (Гурко), включваща 21-и и 26-и Донски казашки полкове – 12 сотни, Донската казашка батарея № 15 – 6 оръдия и полуескадронът на Гвардейския отряд на Почетния конвой на Негово величество, състоящ се от Кубански и Терски казашки части. Численият състав на Донската бригада е общо 1 762 казаци, 1 837 коня и 6 оръдия. Освободителите на Поликрайще са полковник (генерал-майор от 18 юли 1877 г.) Григорий Фьодорович Чернозубов – командир на Донската бригада, полковник (генерал-майор от 10 септември 1877 г.) Николай Василиевич Курнаков – командир на 21-и Донски казашки полк и полковник (генерал-майор от 10 септември 1877 г. и генерал-лейтенант от 1889 г.) Даниил Василиевич Краснов – командир на 26-и Донски казашки полк (и двата полка са от по 6 сотни). Началник-щаб на Казашката бригада е майорът (генерал-майор от 1891, генерал-лейтенант от 1899 и генерал от кавалерията от 1907 г.) от 5-ти Александрийски хусарски полк Ераст Ксенофонтович Квитницки. Командир на Донската конна батарея № 15 е войсковият старшина Дудкин.

Почетният конвой на Негово Величество е командван от полковник С. С. Жуков (Кубанските казаци) и от щабс-ротмистър Кулебякин (Терските казаци). В руските документи за Руско-турската война от 1877-1878 г. на Балканския полуостров на брой около 100 000, от които над 1 000 за Поликрайще, публикувани в 111 тома в продължение на 30 години след приключването й, сме открили имената и на други от нашите освободители: есаул Крюков – командир на 4 сотня от 26-и Донски казашки полк, ротмистър Мартинов – 2-ри дивизион на 26-и Донски казашки полк, есаул Елобаев от 5-та сотня и есаул Игумнов – командир на 5-та сотня от 21-и Донски казашки полк. Сред нашите освободители са и личности, известни на всеки българин и на всеки руснак: генерал-майор Михаил Дмитриевич Скобелев, неговият ординарец Пьотър Архипович Дукмасов и военният кореспондент Дик де Лонли.

Генерал-майор Скобелев е белият генерал, героят от обсадата на Плевен, числящ се по това време в състава на 26-и Донски казашки полк. Пьотър Дукмасов описва събитията от името на генерал Скобелев, включително и на случилото се в Поликрайще в книгата „Държа за истината и за Армията!“ („Стою за правду и за Армию!“). За нас е интересно да научим от тях за преследването на 50 черкези от Поликрайще до района на манастира „Света Троица“ в прохода „Дервент“ (Дервенето) между Самоводене и Търново. Дик де Лонли пък особено цветисто разказва как е изпохапан от комарите на брега на Росица пред Поликрайще. Дик де Лонли (Dick de Lonlay) е псевдонимът на Жорж Ардуен (Georges Hardouin), кореспондент на списание „Le Monde Illustre“ („Илюстрован свят“) и на вестник „La Moniteur universel“ („Световен наблюдател“), акредитиран към Главната квартира на Главнокомандващия. Той пристига заедно с 26-ти Донски казашки полк като освободител на Поликрайще и оставя интересни кореспонденции от мястото на събитието в книгата си „En Bulgarie 1877-1878 Ploïseti, Matchine, Sistova, Tirnova, Kezanlyk, souvenirs de guerre et de voyage“, издател Е. Дантю (E. Dentu), Париж, 1883 („В България 1877-1878 Плоещ, Мачин, Свищов, Търново, Казанлък, спомени от войната и от пътуването“).

За да може да си представим величието на събитието, включваме данни за структурата и числеността на военните части, които са ни освободили. Казашката сотня е основно подразделение в казашките части на Казашките войски. В Руската императорска армия казашката сотня съответствала на ескадрона в конницата и на ротата в пехотата. Казашките полкове са от по шест сотни. Към 1 юни 1877 г. 21-и Донски казашки полк се състои от 736 души и 736 коня, а 26-и полк – от 727 души и 727 коня. Донската казашка батарея № 15 е в състав от 203 души, 6 оръдия, 150 строеви и 106 артилерийски коня. Към 1 юли 1877 г. 21-и Донски казашки полк е в състав 6 сотни, щабни офицери 2, обер-офицери 18, унтер-офицери 82, музиканти 19, редници 578, общо 699, по 12 казака във взвод, строеви коне 699. 26-и Донски казашки полк е в състав 6 сотни, щабни офицери 1, обер-офицери 20, унтер-офицери 80, музиканти 17, редници 552, общо 670, 1 и 3 взвод са по 12 казака, а 2 и 4 – по 11, строеви коне 670. Донската конна батарея № 15 е в състав 1 щабен офицер, обер-офицери 3, унтер-офицери 18, музиканти 3, редници 177, общо 202, по 19 казака на оръдие, 139 строеви и 138 артилерийски коня. Кубанският ескадрон от Почетния конвой на Негово Величество се състои от 190 души, а Терският – от 193 и също от по толкова строеви коне. Общо 1762 казаци, 1837 коня и 6 оръдия.

В Поликрайще, а и във всички български селища напредването на руските части се следи с най-голямо нетърпение. Когато Донската казашки бригада наближава до Никюп и Боруш, вече няма никакво съмнение, че Освобождението е дошло. Пекат се хлябове и погачи, правят се баници, колят се и варят кокошки. Точи се вино и се налива ракия. От скриновете се вадят най-хубавите премени и всички се тъкмят като за сватба – за най-голямата сватба, която е правена от някого някога и някъде. Къщите и дворовете са почистени и преметени в очакване на жадуваните гости. Украсени са като за Великден или за Сбора на Света Марина (17 юли). Вратите и портите са окичени с цветя и зелени клонки. Цари радостно оживление, възбуда и трепетно очакване. Носи се предчувствие за нещо велико, каквото никога дотогава не е било и никога след това няма да се случи. Поликрайщчани вече са се чувствали свободни, защото тук турци няма и никога не са живели, мухтарят (кметът) е българин, тук няма нито военни, нито заптиета.

Свещеник Георги Полуганов заедно със свещеник Христо Попиванов в най-празничното си облекло, с епитрахили, с кръстове, са начело на грандиозно шествие на цялото население на Поликрайще. Най-напред се веят хоругвите. Следва ги кметът хаджи Петко Баблаков с другите първи хора на селото. Целите семейства и целите родове с малките деца и с най-възрастните се надпреварват да бързат да срещнат руснаците. Процесията тръгва от селото и поема на север към моста на река Росица по шосето Търново – Поликрайще – Русчук (Русе), съответно Свищов. Народът върви смесен с каруци, натоварени с гощавки за освободителите. Пътят не е толкова широк и прав, както сме свикнали да го виждаме днес и шествието се проточва надълго. Такова посрещане не е имало никъде другаде в околността, а може би и в България. Двамата свещеници и след тях цялата процесия преминава по стария дървен мост на Росица и започва бавно да се изкачва по стръмния й северен бряг. Руските освободители са срещнати в местността “Борушките могили”, на около 2 километра северно от моста на реката по пътя Търново – Русе (Свищов), на около 6-7 километра на север от селото. Местността се нарича така, защото тук има 51 тракийски и римски могили. Непосредствено на запад от нея започва град Никополис ад Иструм (Град на победата към Дунава), основан през 102 г. от император Траян. На север е мюсюлманското село Боруш (тогава вече избягало) и едноименният чифлик и затова на могилите им казваме „Борушки“.

Този, предходните и следващите го дни са много горещи и на небето няма нито един облак. Слънцето пече жестоко. Свещеник Георги Полуганов най-напред приветства освободителите с „Добре дошли“ и им се поднася хляб и сол. Той държи слово и благодари за избавлението, което те носят. Полковник Чернозубов отговаря. Строява Бригадата – 1 762 казаци и 1 837 коня, с командирите им и с двете полкови знамена. До тях са полковите музики. Срещу тях – посрещачите, всички върху пожънатите ниви. На юг от тях се извива реката. Пред общо над 4 000 души свещеник Полуганов отслужва тържествен благодарствен молебен за Освобождението в съслужение със свещеник Христо Попиванов. Това е най-великото събитие в историята на Поликрайще въобще. Картината е библейска. Докъде очи виждат – войска и посрещачи. В ръцете на много горят свещи. Цари гробно мълчание. Чуват се само гласовете на свещениците. И руснаци и българи най-ревностно се молят. При споменаването на името Божие руснаците правят широки кръстове, движейки ръцете си отдясно наляво. Можем да си представим само онези хиляди ръце, събрани в три пръста, които едновременно се вдигат към челата, поставят се там и след това се прави християнски кръст с истинска вяра и упование в Бога.

След молебена свещеник Георги Полуганов провъзгласява многолетие за Царя Освободител – руския император Александър II, за наследника на престола – Великият княз Александър Александрович, за Главнокомандващия на Действащата руска армия на Балканския театър на бойните действия – Великият княз Николай Николаевич, и за цялото руско войнство. Всички присъстващи – и офицери, и казаци, и посрещачи подемат „Многая лета“. После свещеник Георги Полуганов минава пред строя, благославя и прекръства освободителите и бойните знамена и ги поръсва със светена вода. След това офицерите и низшите чинове минават край него, целуват кръста и ръката му и получават благословията му. Един след друг застават пред него и целуват кръста и ръката му полковник Чернозубов, полковниците Курнаков и Краснов, началник-щабът майор Квитницки, а той прекръства всеки един и го поръсва с китката със светената вода. Всеки прави по един широк кръст.

Правнукът му Никола Георгиев Попниколов стотици пъти разказваше за този паметен ден и винаги завършваше със следните думи, казани по различен начин: „… поп Герги отслужил тържествен благодарствен молебен за Освобождението и пуснал руснаците да минат“. Иначе казано, отворил пътя на свободата, донесена от руснаците, да влезе тя в Поликрайще и в България. Гръмва военната музика. Строят се разпуска и освободени и освободители се смесват. Започва всенародно веселие. По раменете на казаците се премятат кърпи като на сватбари. Дава им се хляб и каквото „Дал Бог“. Хиляди гърла викат „Ура!“.

Конете се окичват с китки цветя. Всички се прегръщат и се целуват. Гледката не може да се опише. Това е най-великото събитие в живота на свещеник Георги Полуганов и неговата най-голяма обществена изява, а като цяло – най-великият акт изобщо в историята на Поликрайще за всички времена. Можем само да завиждаме на тези, които са участвали в него и са го преживели. (Понеже в къщата на Никола Попниколов има много свещеници – прадядо му – Георги, дядо му – Никола, чичо му – Иван и братовчед му – и той Никола, за да не се обяснява всеки път за кой точно става дума, се възприема да се казва цялото име на съответния от тях, за когото се говори, предшествано от думата „поп“. А за да се подчертае истинността на разказа и отдалечеността на епохата, съзнателно името не се произнася както това се прави днес – поп Георги, а поп Герги, както се е изговаряло в Поликрайще през XIX век.)

Свещеник Георги Полуганов кани цялото командване в дома си. Под звуците на военната музика части от 21-ви полк потеглят към Поликрайще, съпроводени от населението. Реката е премината от казаците в брод, като водата достига на места до коремите на конете. 26-ти полк остава на бреговете на Росица. След като заемат селото, предните части са разположени на височината южно от него, където днес е гара Поликрайще, с фронт към Сергьовец (днес Първомайци – 2-ри, западен квартал), Самоводене и Търново. Полковник Чернозубов заедно с висшите офицери гостуват и нощуват в къщата на свещеник Георги Полуганов. На другия ден бригада участва в завземането на Търново. В последствие, през август, когато Предният отряд на генерал Гурко се връща обратно на север от Балкана след жестоките битки, в които участва, той е изпратен да се съвземе и възстанови в Поликрайще и Никюп и Чернозубов, вече генерал-майор, полковниците Курнаков и Краснов и още много други висши офицери през целия месец многократно са гости на свещеник Георги Полуганов и съпругата ми презвитера Гергина Полуганова в къщата им, а казаците – в домовете на поликрайщчани.

Хронология на събитията, 15 юни до 24 юни 1877 г.: През нощта на 14/26 срещу 15/27 юни Сборният отряд с командир генерал-майор Михаил Иванович Драгомиров в състав 14-а пехотна дивизия, 4-та стрелкова бригада и други подразделения (общо 17 батальона, 6 сотни и 64 оръдия, групирани в 3 ешелона) извършва успешен десант при Свищов. На 18 юни е сформиран Преден отряд с личен състав от 12 000 войника и 40 оръдия. За негов командир е назначен генерал-лейтенант Йосиф Владимирович Гурко-Ромейко. Той се състои от Драгунска бригада под началството на Н.И.В. флигел-адютант полковник херцог Евгений Максимилиянович Лайхтенбергски (8 ескадрона, 6 оръдия), Сборна бригада под началството на Н.И.В. флигел-адютант генерал-майор херцог Николай Максимилиянович Лайхтенбергски (10 ескадрона, 6 оръдия), Донска бригада под началството на полковник Григорий Фьодорович Чернозубов (12 сотни и 6 оръдия), Кавказка бригада на полковник Иван Фьодорович Тутолмин (12 сотни и 6 оръдия), 4-та стрелкова бригада под командването на генерал-майор Адам Игнатиевич Цвецински (4 батальона и 14 оръдия) и Българско опълчение с командир генерал-майор Николай Григориевич Столетов (6 дружини по 650 души) – общо 10 батальона, 42 ескадрона и сотни, и 38 оръдия (24 конни и 14 планински). До пристигането на генерал Гурко, Предният отряд се командва от генерал-майор Отон Егорович Раух, който в последствие служи като негов заместник.

За охрана на генерал Гурко е предадена и Уралска сотня. Към 24 юни разположението на силите на Предния отряд е както следва: Сборната бригада – Сухиндол, Драгунската бригада – Мрадего (Мурад бей кьой – Бяла черква), Донската казашка бригада – Никюп (има връзка с 13-та кавалерийска дивизия), Главните сили (4-та стрелкова бригада, Българското опълчение и Уралската сотня) – Батак. При влизането в Батак под командването на генерал Отон Раух руските войски срещат силна съпротива от страна на местните мюсюлмани. Завързва се сражение, при което последните дават жертви и селото пламва. Руските войски разоръжават населението и едва успяват да спасят от пламъците половината село. Генерал Гурко, екскортиран от Уралската сотня настига главните сили в Батак, след като той вече е умиротворен. Планът му е бил да се придвижи до Никюп и оттам през Поликрайще да се атакува Търново от изток, но събитията се развиват по друг начин и частите под негово командване и самият той влизат в града от запад – северозапад, откъм Беляковец на 25 юни (ст.ст.) – 7 юли (н.ст.) 1877 г.

Обикновено с гордост се твърди, че Търновският край е чисто български за разлика от други райони на страната. Такъв естествено той е бил до завладяването на Търновското царство от османците. Такъв той е станал отново след Освобождението. До Освободителната война обаче, това съвсем не е така. Почти всичките села от Свищов до Търново по това време: Акчаир (Алеково), Митхат паша кьой (Александрово), Яйджий (Масларево), Дели Сюлю (Драгомирово), Саръ яр (Хаджидимитрово), Турско Сливово (Козловец), Хаджи Муса (Морава), Хибилий (Страхилово), Мекиш (източната част на Обединение), Тръмбеш (Полски Тръмбеш), Раданово, Одаилар (Петко Каравелово), Куцина, Бидерлий (Стефан Стамболово), Боруш (изселено), Армутлий (Крушето) са заселени или изцяло, или в по-голямата си част с мюсюлмани, черкези и татари. Единствените чисто български села по главния път Свищов – Търново са Царевец, Павел, Иванча и Поликрайще.

Руското военно разузнаване дава следните данни за населението на някои от големите градове по българските земи: Свищов 12 000, 1/3 мюсюлмани, наоколо 20 села планинци черкези, Русчук (Русе) 21 000, половината мюсюлмани, гарнизон 8 000, Никопол 6 000 всичките турци, гарнизон 2-3000, Видин 10 000 повече от 1/2 турци, гарнизон 8 000, Силистра 8 000, повече от половината турци, гарнизон 13 000, Варна 18 000, християни повече от 1/2, гарнизон 8 000, Шумен 20 000, половината турци, гарнизон 40-50 000 и черкези, Одрин 90 000, 28 000 мюсюлмани, 50 000 българи и гърци, Лозенград 13 000 – 2 000 мюсюлмани, Пловдив 46 000, 19 000 мюсюлмани, 20 000 българи, 3 500 павликяни, Ески-Загра (Стара Загора) 11 000, 1/3 мюсюлмани, София 22 000, 13 000 мюсюлмани, 6 500 християни, 2 500 евреи, Цариград 500 000, 200 000 немюсюлмани.

Когато руските войски завземат Свищов, всичкото мюсюлманско население хуква да бяга към Търново и оттам на изток – към Осман пазар (Омуртаг). По-голямата част от керваните на черкезите, татарите и мюсюлманите от споменатите села минават по главния път през Поликрайще. Те са били страшно озлобени и съвсем не са били мирни и кротки бежанци. Много от тях са взели насила коне и каруци от българи. Запазени са сведения на нападения върху излезли на работа в полето поликрайщчани. Генерал-майор Дмитрий Гаврилович Анучин, помощник на княз Владимир Александрович Черкаски по организиране на Временното Руско управление в българските земи, който за пръв път пристига в Поликрайще от Свищов на 8 юли 1877 г., е настанен в къща, в която двама от мъжете в семейството са убити без причина от „бежанците“, докато са били на нивата.

Докато руските войски се придвижват на юг, се появяват шайки от черкези пред техните колони в района на Мекиш. Даже местни мюсюлмани от Мекиш молят руската армия за защита от разбойниците, които изобщо не се интересуват кой какъв е, а нападат наред. На изток черкези нападат и изгарят Сушица. Населението бяга в Драганово. Драганово се оказва в обсадно положение.

Вече не било ясно кой е бежанец и кой разбойник. Няма фронтова линия. Башибозушките и черкезки шайки минават и грабят и в тила на руските части. Започва взаимно отмъщение и руснаците не могат да овладеят положението, особено в районите, които не са под техен пълен контрол. В настъпилото безвластие самите поликрайщчани се организирали за самоотбрана. Керваните нападали населението и то в отговор на това започнало да ги напада. Иван Тръвнев, Стоян Парикатев, Стоян Джонгов, Харизан Заков и Митю Тютюнков от Поликрайще водили сражения с въоръжени турци. При едно от стълкновенията първите четирима загинали.

Цялата земя опустява до такава степен, че руските войски в първите дни след преминаването на Дунава бедстват, защото няма никакви хора и няма откъде да вземат каквато и да било храна и фураж за конете. Главният доставчик на армията – компанията „Грегер, Хорвиц и Коган не изпълнява задълженията си, а местното население е избягало. Дори началникът на Полевия щаб на армията генерал-адютант Артур Адамович Непокойчицки не знае как да се справи с положението и пише за безизходицата, в която е изпаднала армията на Главнокомандващия – Великият княз Николай Николаевич. Хаосът с изхранването е толкова голям и неуредиците са такива, че дори, когато Главната квартира на Главнокомандващия се разполага в Царевец (до Свищов), се налага генерал-лейтенант Дмитрий Иванович Скобелев (бащата на генерал Михаил Скобелев) лично да коли и дере овце за храна на най-висшите офицери, включително и на Главнокомандващия.

А в Иванча изпратеният да търси нещо за ядене Панайот Хитов не намира нищо и Великият княз си ляга гладен. Едва, когато достигат Поликрайще, откъдето започва поясът на българските селища и те започват да хранят и Донската казашка бригада, и Предния отряд, и Главната квартира, и другите руски войски, и когато се слага някакъв ред в армейското снабдяване, нещата започват да се нормализират.

В знак на признателност Общото събрание на населението на Поликрайще на 2 юли 2020 г. присъди на командира на Донската бригада полковник Григорий Фьодорович Чернозубов, командира на 21-и Донски казашки полк полковник Николай Василиевич Курнаков и на командира на 26-и Донски казашки полк полковник Даниил Василиевич Краснов почетното звание „Герой на Поликрайще и България“, а 6 юли бе обявен за официален празник на Поликрайще. На 3 март 2021 г. почетното звание „Герой на Поликрайще и България“ бе присъдено от Кметския съвет на Поликрайще на Главнокомандващия Руската освободителна армия – Великият княз Николай Николаевич – посрещнат от свещеник Георги Полуганов на 29 юни в същата местност „Борушките могили“ заедно в Главната му квартира (2 600 висши офицери, дипломати, военни кореспонденти) и охраняващия я VIII корпус на Руската армия в състав 36 000 души, командван от генерал-лейтенант Фьодор Фьодорович Радецки.

Събитията са описани по спомените на прекия участник в тях – Никола Попгеоргиев Маринов (впоследствие протойерей), дядо и прадядо на авторите, който е бил навсякъде в тези велики дни със своя баща свещеник Георги Полуганов – Водачът на Българското национално Възраждане в Поликрайще, главният организатор на посрещането и настаняването на Руската армия и Ръководителят на Поликрайшкото гражданско самоуправление по време на тази война.

Текстът е основан на извадки от книгата „ИЛЮСТРОВАНА ИСТОРИЯ НА ПОЛИКРАЙЩЕ“, Том I „ПРЕЗ ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева

ПО ПУБЛИКАЦИЯТА РАБОТИ МИРОСЛАВ ДЕЧЕВ