Тя е само корона от папие маше и нищо друго.

Лъчезар Радев

Идеята-майка на настоящият микро анализ е: „разговори” – за какво?, „сдържане” – на кого?, „военен отговор” –защо?, в отношенията на Запада към Русия.

Както е известно, срещата Путин – Байдън в Женева приключи.

Изводът от нея се очертава на две нива.

Едното, че партньорите продължават да гледат с недоверие един на друг, при което не може да се очаква бърз пробив и затопляне на отношенията.

Другото, че все пак срещата е проведена „очи в очи” с определени минимални резултати.

Според мен, друго е по-важното: какво може да се очаква след срещата на високо ниво?

На първо приближение се очертава картината, че състоянието на неопределеност ще продължи още дълго време. По-финият анализ на обстановката недвусмислено показва, че САЩ и Запада, както и Русия, естествено, се стремят към продължаване на себеутвърждаването, но начините, по които го реализират са съвършено противоположни.

За да осигурят площадка за подобно  действие, което, между впрочем, бе започнато от САЩ и Запада, се излъчи формулата „разговори + сдържане + военен отговор”.

За мен, подобна формула е стратегически погрешна. С нейна помощ Западът и САЩ си слагат на главата корона от папие маше. Казано с други думи, посочената формула е едно голямо стратегическо нищо.

Защо?

  • Искането за „диалог”, съпроводено от поредица непрекъснати обвинения се обезсмисля изцяло.

Както показва картата на Фигура 1, Русия ще ускори въпроса със създаването на единно държавно пространство с Беларус. Очевидни при това са стратегическите преимущества от подобен ход, който не е замислен вчера: влияние върху страните от Балтика, стъпки към „вразумяване” на Полша, която, заедно с Румъния, са водещи държави за разполагане на въоръжения на НАТО в Европа. Казано накратко: Русия придобива „стратегическа дълбочина”, по заглавието на именитият труд на Ахмед Давутоглу, за който Збигнев Бжежински казва, че е проницателен анализатор.

Фигура 1. Геополитически предизвикателства към Русия и Китай

Диалог със Запада Москва по тази линия няма да води. Западът ще се опита да подхвърли темата, но ще срещне масиран отпор, защото Русия и Беларус имат пълно съвпадение на мненията и задълбочено работят по реализирането им още повече, че ЕС разширява санкциите към Беларус и така амбицира страните. Заедно с това санкциите блокират диалога. Това е съвършено ясно.

От друга страна, както показва Фигура 1, за Русия и Украйна стои отворен въпросът за Донецк и Луганск. На всичкото отгоре, Украйна съвсем съзнателно не изпълнява Минските договорености. Както нееднократно посочва и руският президент, при неизпълнение на договореностите, диалог с Украйна не е възможен, а е и безпредметен. За Русия Донецк и Луганск са очевиден фронт-пост. Поради това те ще бъдат част от Русия, но подобна реализация ще има по-дълъг хоризонт. До няколко години въпросът ще бъде решен.

От трета страна, Меркел и Макрон издигат идеята за среща на ЕС с президента Владимир Путин. В идеята няма нищо лошо, напротив, но реализирането й е почти обречено на провал. И все пак, предложението очевидно попада в сферата на диалога. По-важното обаче е: какви са мотивите за подобно предложение?

Германия още дълго време ще битува в състояние на историческо пречистване по повод на Русия и Европа по времето на Втората световна война. Задачата е да възроди своето собствено величие, посредством Европа. При това тя ясно съзнава, че не може да го направи без Русия и Северен поток-2 е недвусмислен довод за подобно виждане. Франция участва в инициативата водена от разбирането, че не може да постигне никаква форма на лидерство в рамките на Европа, а и извън тях, ако не е подкрепена от Германия. Естествено, тя може да се надява на подкрепа от страна на Италия, но повече от това не може да добави и от „фазана няма да капе мас”, както се казва една древна китайска сентенция. Исторически, Франция гледа на Англия като продължение на САЩ, особено като се имат предвид отношенията им по времето и веднага след Втората световна война, както и на ролята на генерал Де Гол в тях.

И за Германия, и за Франция важи съвместното им виждане, че те трябва да играят двойна игра по отношение на САЩ. От една страна, съхраняване на американската роля по сигурността, а, от друга – определено качествено ограничаване на присъствието на САЩ в Европа и по-точно: измъкване на Европа от ролята й на американски протекторат.

Подобна стратегия поначало е трудно осъществима, защото Европа е прекалено слаба и политически, и икономически. Вашингтон определено си дава сметка за това и работи усилено против интересите на Германия и Франция, усилвайки ролята на Полша, Прибалтика и Украйна като се стреми с подобно въздействие да окаже влияние и на Русия. Между впрочем такава е и стратегическата задача на САЩ в Европа. И тя се осъществява със съгласието на Европа, което е още по-парадоксално.

  • Искането за „сдържане” на Русия също не работи в реалната политика. Ясно е, че санкциите спрямо нея са непродуктивни и лишени от практически смисъл. В политическото поле на разбиране те изглеждат като рефрен от времето на Студената война, а в стратегическото поле издават липса на трезв реализъм.

И САЩ, и Западът разбират добре, че „сдържането” няма да бъде насочено само срещу Русия, а и срещу Китай. Очевидно при това е, че стратегията на „сдържане” е двустъпална. Едната стъпка е насочена срещу Русия с идеята за „проучвателен мандат” и от там, естествено, идва и втората стъпка – Китай. Успоредното реализиране на стъпките предвещава качествен провал, но и при последователното им реализиране той ще бъде налице, само че изисква малко повече време.

Онова, което, според мен, Русия в скоро време ще види е атака от страна на САЩ в Централна Азия (вж. Фигура 1), защото регионът е мека и лесно уязвима „тъкан” за Русия. Дори и да се замисля подобен план не биха могли да се очакват значими резултати, поради простата причина, че в него и Русия, и Китай са в синергия. Русия – заради сигурността, а Китай – заради крупните икономически проекти в него.

По-скоро, действията на САЩ могат да бъдат търсени в областта на „меката сила” с твърди последици – главно в сферата на информационното и дипломатическото противопоставяне, реализирани с арсенала и методите на цветните революции. Не може да се отрече, че САЩ са първенци в тази област. Всички комплименти към тях по този повод са напълно заслужени и дълбоко искрени.

Както се вижда от картата на Фигура 1, Китай съвсем естествено може да окаже компенсиращо въздействие посредством отношенията си с Пакистан и Афганистан, особено след изтеглянето на САЩ от него. Добрите отношения на Русия и Китай с Иран и формирането на стратегически триъгълник между тях, могат ефективно да възпрепятстват действията на САЩ в региона на Централна Азия.

В контекста на анализа би могло да се очаква и активизиране на Япония, по повод на Сахалин, например, вариант, който засега само се провижда като потенциално възможен. Изглежда, чака своя ред във времето.

  • Искането за „военен отговор”, което също се включва в горния ред, вече започва да се реализира с провокацията на „Дефендър” във водите около Крим.

Нещо подобно на това би могло да очаква и Китай в Южнокитайско море, в което САЩ смята да се завърне, чрез възобновяването на идеята на Обама за транс-тихоокеанско партньорство, която администрацията на Тръмп прекрати по време на мандата си. Помощници в това начинание могат да се намерят от страна на Филипините и, с уговорки, на Индонезия при водещата роля на САЩ. Този вариант е сходен с този на отношенията САЩ-Европа, разбира се, с определени уговорки. В допълнение, Китай може да очаква интересни събития и в тайландския пролив.

Ясно е, че „военният отговор” също не предполага наличието на конструктивен и от там – на качествен диалог, поради простата причина, че и Русия, и Китай са мощни военни фактори. САЩ спекулира с това, като се уповава на факта за бързото дислоциране на бойните си единици по света. Да, това е така, но има и нещо друго, което е по-важно. То е броят и силата на тези единици. Ето защо на САЩ са му нужни съюзници във всички точки на света, за да провежда подобна дейност. А при навлизането им в състояние на очевидна слабост – и политическа, и икономическа, и социална, и расова, това може да се окаже все по-трудно и в крайна степен неизпълнимо. САЩ продължават да разчитат на стратегемата за „моркова и тоягата”, но тя изживява времето си.

Изводите, който могат да бъдат направени са:

  1. Навлиза се в етап на премерване на силите чрез инициирането на „случайни” инциденти и развихрянето на информационно и политическо противопоставяне на тяхна основа. Това съвсем не закрива разглежданията за „локални” войни с кратък времеви диапазон, макар че те са малко вероятни, защото могат да са и прелюдия към всеобща война. По–скоро става въпрос за предвидим сблъсък.
  2. Диалог с Русия и Китай няма да бъде възможен от изходната точка на силата, натиска и исканията, които противоречат на интересите им.
  3. Що се отнася до България и мястото й в тази палитра от възможности, крайно време за нея е да бъде глас в Европа за „мост” с Русия. Това не е само по причина на историческите ни връзки, но е и въпрос на интереси, при това взаимни – и наши, и руски.

От стратегическа гледна точка, страната ни не трябва да забравя, че има граница със Сърбия, която има активни, в т. ч. и военни, отношения с Русия. Това – все пак – за нас би трябвало да означава нещо. И то е много съществено.

Основният двигател днес за формирането на подобна политика е ПРЕЗИДЕНТЪТ. Той го знае добре и го осъзнава отлично. Това е „необходимо, но недостатъчно условие”. Да, нов президентски мандат за Румен Радев не е проблем, при това никакъв. Проблемът е по време на новият мандат и след него.

Не е тайна за никого, че една твърде значителна обществена национална прослойка не намира за естествено „поклонението” на висши държавни чиновници в посолството на САЩ, което се прикрива зад членство в ЕС и НАТО. Ще дойде момент, и той съвсем няма да бъде толкова далечен, когато тези въпроси и действия ще бъдат поставени в съвършено друг контекст. Ето защо, президентът трябва да предприеме необходимите стъпки за корекция. Ако не направи това ще дойде време, в което ще съжалява, и то жестоко.

Условията у нас ни тласкат усилено към президентска република. Ето тук е големият въпрос и основният завръз на бъдещи събития. Но това е въпрос за друг анализ. Засега, толкова.

  1. И ЕС, и САЩ навлизат в още по-труден период на взаимоотношения, който се усложнява неимоверно от кризата, в която тънат и двете сили, и която се задълбочава. При това Русия и Китай вървят мощно напред и нагоре. И още нещо, което се осъзнава трудно и от САЩ, и от ЕС. Те не могат да бъдат спрени. Могат да бъдат забавени за известно време, но спрени – не. Следователно, за да се „играе” съдържателно срещу тях трябват две неща: модерна стратегия и сила /икономическа и военна/. Нито САЩ, нито ЕС ги имат. Ето в това е драмата им.

25 юни. 2021

 София

* Терминът “стратегическа дълбочина” за първи път е използван от Збигнев Бжежински, а не от Давутоглу, по повод на Пакистан и неговата политика към Афганистан и Таджикистан, разгледана подробно в „Голямата шахматна дъска”. В случая Збигнев Бжежински дипломатично връща жеста, и има защо.  Книгата на Давутоглу е основополагаща за турската външна политика и безспорно заслужава необходимото внимание.

ЛЪЧЕЗАР РАДЕВ

 Анализатор и автор на рубрика.  Той е родеп на  1. 11. 1963 г., Кърджали, доцент. Под негово ръководство са разработени първите национални ситуационни анализи, свързани с етническите региони в страната. Работил е в Център за стратегически изследвания. Понастоящем, интересите му са свързани с геополитически въпроси по отношение на основните играчи на евразийската сцена-Китай, Русия, Индия, Иран, Пакистан, САЩ, ЕС и др. Работи по въпросите на китайския мегапроект “Един пояс, един път”, както и върху мястото на България в (и извън) него. Биографията му е отпечатана в реномираното американско издание