Лъчезар Радев

На 14 юни ще бъде проведена среща на НАТО с очакваното участие и на американския президент. Тя може да се счита като поредна в рамките на Алианса, на която той ще се занимае с визията си до 2030 г.

На този фон някои от политическите партии у нас, например, „Възраждане”, твърде отчетливо артикулират желанието си за излизане на България от НАТО, независимо от предизборната обстановка у нас.

Основните  аргументи за това могат да се сведат до следното:

  • НАТО не е отбранителен съюз.
  • Създаден е, за да обслужи идеята да противостои директно на Русия като реализира вижданията за масивно навлизане в полетата на Евразия и пряко осъществяване на идеите на Макиндер, формулирани още в началото на 20 век.
  • Лишава от суверенитет България, като я превръща в съвременна американска колония и по този начин възпрепятства възможността да определя сама своята отбранителна политика.

В рамките на тези заключения обаче би следвало да се даде – макар и сбита – представа за геостратегическите императиви на Алианса. Фигура 1 прави опит за това.

Фигура 1. Геостратегически императиви на НАТО в Западна Евразия.

Както ясно се вижда от картата на Фигура 1, обект на разискване е само източният фланг на НАТО, който се простира от Балтийските Републики до Турция, включително, като по този начин образува дълга дъгообразна полоса, която някои анализатори наричат „санитарен кордон”.

Според мен, по-правилното дефиниране на дъгата е „Западна Евразийска дъга”,  чиято цел е позициониране на начините и участниците в един военен поход към Евразийските дълбоки пространства, като първостепенната му цел е Русия.

По-обстойният поглед на Фигура 1 би могъл да разкрие следното:

  1. Франция и Германия са очевидното ядро на НАТО в Европа. Това е факт, който не се нуждае от коментар.
  2. Източният фронт се формира от ТРИ основни геополитически играча.

Първият играч: държавите от Балтика (Латвия, Литва, Естония), които се намират в прекрасни отношения с Полша, граничат  с Русия, както Полша граничи с Белорусия.

Ясно е, че в този комплекс от субекти Полша играе особена двояка, но и структурно определяща роля, защото:

  • от една страна, тя може да нахлуе през територията на Белорусия;
  • от друга страна, може да осъществи това и през Украйна;
  • от трета страна, може да реализира и „дозирано” нахлуване към Русия през териториите и на двете държави – Белорусия и Украйна.

Изводът: Полша би могла да бъде ситуирана като  „стратегически мост” на НАТО към Русия.

Вторият играч: Румъния, защото тя също би могла да осъществи двустъпална интервенция.

Единият й вид, естествено, би се реализирал по суша – през Украйна и Молдова, като, заедно с това, даже може да подкрепи и паралелно полско навлизане.

Другият й вид, налага използването Черно море като коридор за пряк достъп и атака на полуостров Крим.

Ето в това е и основната причина, поради която Румъния и Черно море са във фокуса са стратегиите на НАТО.

С една дума, ролята на Румъния би могла да се сведе до „синергичен ефект” между нея и Полша при военна инвазия на руска територия.

Третият играч: Турция, поради факта, че тя има обширна граница с Черно море, владее Дарданелите и Босфора – в съгласие с „Конвенцията от Монтрьо”,- има военна база на НАТО в „Инджирлик”, което й дава възможност и за морски, и за сухопътни военни операции.

„Неудобството” за Турция се крие във възможни изненади от страна на Сирия (в която има руски бази), Иран и Ирак, с които страни тя има граници, както и от наличието на кюрдско малцинство в страната, което може да бъде „активирано” от Запада и НАТО  при условие, че Турция не се съгласи с определени постановки. По този начин, като дълбока резерва, може да участва дори и Израел, за да се окаже натиск върху нея.

Така, Фигура 1 би могла да опише, макар и не в детайлни подробности,  настоящата стратегия на НАТО.

По-финото вглеждане в картата на Фигура 1, открива и наличието на интересен исторически паралел. Той се изразява в сходството на стратегията на НАТО и плана „Барбароса”, изобразен в левия горен ъгъл на Фигура 1, за нахлуването на хитлеристка Германия в СССР през 1941 г.

Както се вижда от малката карта на плана „Барбароса”, линията за навлизане в СССР се очертава от Полша към Балтийските Републики и от Румъния към Украйна. Следователно, съвременното стратегиране на военната инвазия на НАТО използва вече познат подход.

От друга страна, в съвременния натовски вариант Източният фронт е удължен с участието на България и Турция, които, както е известно, са членове на НАТО, заедно с другите страни, участващи в „Голямата дъга”.

Фактически, идеята на плана „Барбароса” се запазва непроменена.

За момента, България се оказва в ролята на „равнина на симетрия”, в която непряко се оглеждат двата „центъра на симетрия” – Полша и Румъния. Обобщено казано, присъствието на НАТО в страната ни, за момента, е неактивно и може да се окачестви като косвено. Защо? Защото НАТО продължава да битува в състояние на несплотеност и недостатъчна степен на готовност и войскова мобилност, както и на недостатъчна координираност между командванията, липса на боеприпаси и спънки в логистиката.

Следователно, България се явява съществен компонент от подобна проблематика. Очевидно, в обозримо бъдеще, тя би могла да очаква нова вълна от искания за повишаване на вноската в Алианса, предвид икономическите и социални трудности на САЩ, казано съвсем сбито. В последно време, определени действия на САЩ в България катализират кристализацията на подобен извод.

И така, една от основните „язви”, която би причинило евентуалното излизане на България от НАТО, е загубата на територия на Евразийската Западна дъга. Ето защо, съвсем логично е България да я очакват изненади, но, дори и през това време, е непростимо тя да не обсъжда своето „Възраждане”. То тропа на вратата й. Ако не го стори навреме, времето ще я принуди да направи това, както е ставало и ще става винаги, когато е изпускала момента.

5.6.2021 г.

ЛЪЧЕЗАР РАДЕВ

Анализатор и автор на рубрика.  Той е роден на  1. 11. 1963 г., Кърджали, доцент. Под негово ръководство са разработени първите национални ситуационни анализи, свързани с етническите региони в страната. Работил е в Център за стратегически изследвания. Понастоящем, интересите му са свързани с геополитически въпроси по отношение на основните играчи на евразийската сцена-Китай, Русия, Индия, Иран, Пакистан, САЩ, ЕС и др. Работи по въпросите на китайския мегапроект “Един пояс, един път”, както и върху мястото на България в (и извън) него. Биографията му е отпечатана в реномиранот