Един въпрос би трябвало да ни гложди винаги, когато подобни неща се случват. Феномен, който журналистката Галина Минчева правилно нарече по лаконичен начин “Българинът обича мъртвите”. Този въпрос може и да не е коректно зададен, но като цяло, у нас той виси със страшна сила.

Предизвикваше ли такова масирано възхищение и ползваше ли се с подкрепа у нас 30-годишната Лорина Камбурова, преди да си отиде в болница в Москва? Защо едва сега се задейства цялата тази мощна сърдечно-честотна енергия?

Безспорен талант, освен в киното, със заложби и в музиката, с красива външност, фино и кинематографично излъчване, тя имаше множество тукашни и международни участия. Колко се възторгваха преди смъртта й? Колко подкрепяха артистичния талант с добри думи, внимание? Колко ценяха песните и концертите на музикалния дует “Ross’n Lorina”, в който тя участваше? Една от песните на дуета впрочем се казва “Летя сама”. Това заглавие е красноречиво спрямо способността на общностите и на обществото ни да оказват подкрепа на талантите.

Студените сърца често се стоплят с една декоративна, пасивна топлина. Които са добри и сърдечни с животни, само спрямо близките си, или спрямо хора, които вече са си отишли. Не и спрямо разцъфващи или просто катерещи се по житейските скали човеци.

Феномен на злото ли е това? Някой ще каже утешително, че чак за зло едва ли може да се говори. Дали е така, ако погледнем в историята, както и преусещайки съдбата на личности със значимост в бъдеще.

Действително, често се случва човек да е оценен истински след смъртта си. Тогава, както пише писателят Константин Константинов за Димчо Дебелянов, “неговото име все повече се отдалечава в някаква пречистена абстрактност, дето единствено нещата добиват своята истинска цена”.

Не сме ли жестоки, студено мълчаливи и безразлични и към онези, които са блеснали със способности още приживе? За тези, за които се вижда, че градят нещо, но имат нужда от разбиране и помощ. Уважението у нас основно към мъртвите личности, и неподкрепящо, дори злонамерено отношение към живите, имат предълга история. И съвсем не всички нации са като нас в това отношение. В по-скоро време

можем да си припомним съдбата на Милен Цветков

Журналистът бе отритнат от почти всички медии у нас в последния период от живота си, но беше славословен до небесата след смъртта си. Солидарността с починалия журналист бе толкова мащабна, така забележителна, че човек се пита – къде беше тя, когато той беше жив?

За финал – историята на Пенчо Славейков, починал през 1912 г. Унизен в родината си в момент, в който би трябвало да бере плодовете на творчеството си, самоизгнаник след преживени разочарования, писателят изгасва край бреговете на езерото Комо.

Своебразният монолог на поета Пенчо Славейков по-долу е от романа “Суета, суета” на Владо Трифонов (за последния вероятно може би също малко хора са чували, нали?):

„– Туй правят със свестните. С Петко Каравелов, с Христо Белчев, с Алеко…

 

 

– затварят ги, прокуждат ги, оставят ги без препитание или ги убиват. После се хвалят с работата им, сякаш заслугата е тяхна. Тъй ще сторят и с мен – помни ми думата, Маро. Ще ме честват, ще възклицават, ще се умиляват – ах, Пенчовия талант, ах, Пенчовата прозорливост…! Сред тях ще има и хора, дето са ме мразили и тормозили, но сега и те ще са там, да ги види обществото, че милеят за поети като Пенчо.

 

Сигурно ще има специална програма за погребението ми. От толкова часа до толкова – опело. От толкова до толкова – речи. От толкова до толкова – пренасяне на ковчега до гробищата. Ще има и шествие, най-вероятно по булевард „Княгиня Мария-Луиза“, в което ще участват министри и депутати – че къде без министрите и депутатите? Ще има и хора от градският съвет. Ще има попове и учители. Също писатели и поети – че къде без писателите и поетите? Както и стражари на коне.

Много е вероятно да присъстват и най-обикновени граждани. Когато имах нужда от тях да ме защитят, никакви ги нямаше. Но сега ще са тук. Хиляди най-обикновени граждани.

А, да, венци! Забравих венците! Ще има много венци. С ленти и надписи на тях – един от друг по-глупави. Например: „Той принадлежеше нам, а други ще го имат.”

И сълзи ще има, разбира се. Къде без сълзи?“

 

(Из романа „Суета, суета”)

 

Крайно време е да се научим да мислим за живите. Да сме солидарни и да подкрепяме заслужилите нашето внимание. Приживе.

 

Невена Борисова