Поликрайще – повече от 200 години седалище на военните строители на обсадни машини и на оръжейниците на Българската империя.

На 14 април 1205 г. цар Калоян разбива при Адрианопол армията на Латинската империя, пленява Балдуин I – латински император на Константинопол и го отвежда в Търново като пленник. С това поставя началото на залеза на Латинската империя. Четири години преди тази дата, на 24 март 1201 г. цар Калоян превзема Варна – последната ромейска крепост на север от Балкана. Тогавашно Поликрайще внася своя дан за могъществото на Средновековната Българска империя и за нейните победи. За това допринасят географското му разположение, природните му дадености – тук са станували българската и куманската конници, непроходимите гори – основният източник на материал за бойните машини и високите технически умения на населението, които го превръщат в център на българските царски оръжейници.

В Поликрайще са се намирали работилниците за каменометните, стрелометните и другите видове стенобойни и обсадни машини, подвижните дървени навеси на колела, под които са се прикривали настъпващите части, носещи дървета и кошове с пръст за запълване на защитните ровове (куританки), тараните, дългите двойни дървени стълби и обсадните кули, с които българските царе са превземали вражеските крепости. Тук са живеели и са се трудели военните строители, които са проектирали, изграждали, поддържали и поправяли сложните съоръжения. Преди атаките на крепостите дървените конструкции са били покривани с пресни кожи от говеда, за да не се запалят от изливаните върху тях от стените на крепостите разтопена смола, олово, вряла вода и гръцки огън и да предпазят войниците.

В Поликрайще са били и най-важните оръжейни работилници и ковачници за оръжието на българската царска войска: боздугани, бойни брадви, мечове, лъкове, върхове и дръжки за копия и стрели, щитове, шлемове, брони и различни видове ризници (плетени и покрити с железни плочки). Освен това тук е бил разположен и главният войскови стан на българските царе.

Военните строители са участвали в походите, превозвали са обсадните машини с волски впрягове, управлявали са ги по време на боя и пряко са участвали в битките при превземането на крепостите. По-малките машини са правени тук, а големите обсадни кули са карани на части и сглобявани на място преди сражението. Войските са преминавали предварително обучение за действие с обсадните машини в боя.

Сведението за военните строители на обсадни машини е едно от най-важните за нашата средновековна, а изобщо и за цялата ни история, което представя в изненадваща бляскава светлина общото ни минало. Поликрайще се откроява като ключовото място във военното дело на страната. Нещо повече – оказва се, че то има огромен принос за победите на българската войска и за издигането на България в империя на три морета в края на XII и първата половина на XIII в., започвайки от царете Асен и Петър (1185 – 1197), и най-вече при цар Калоян (1197 – 1207) и цар Иван Асен II (1218 – 1241), тъй като с превземането на крепостите се възвръщат към държавата и прилежащите им територии.

В резюме: Цар Калоян установил Поликрайще за седалище на боляри, за лагер на българската конница и за средище на българските оръжейници. Създал комплекс, изобилстващ и с коларски работилници, за изработване на стенобойните машини на българската армия, с които са превземани крепости. По негова повеля за повече от 200 години тук е разположено средището на най-високите технологии в Българската империя – едната от тогавашните световни сили. В Поликрайще се е намирало най-съвременното за епохата военно предприятие в Европа, по-добро от това в Ромейската империя и в него се трудят най-обучените и талантливи военни специалисти на континента. Преведено на днешната терминология, означава в периода XII – XIV век Цар Калоян е определил в Поликрайще да действат днешните „германска индустрия на автомобили“ и „военно-промишленият комплекс на САЩ“ на едно.

В знак на признание за приноса на цар Калоян към Поликрайще и към България Общото събрание на населението му от 2 юли 2020 г. учреди Специалната награда „Цар Калоян“. Тя се дава за особени заслуги към Поликрайще и България в преломни епохи. По повод на 816-годишнината от победата му при Одрин, Кметският съвет на Поликрайще, въз основа на решението на Общото събрание на населението от 2 юли 2020 г., го удостоява с Почетното звание „Герой на Поликрайще и България“.

В Поликрайще фактите за неговата изключителна роля в нашата история са запазени в паметта ни. Но и писателят Димитър Манов в два свои исторически романа „Калоян – цар на българите” и „Иван Асен II – цар и самодържец” многократно говори за военните майстори на стенобойни машини и за оръжейните работилници от Поликрайще. Особено подробно авторът описва невижданата до тогава обсадна кула, направена в Поликрайще, теглена с волски впряг, с помощта на която цар Калоян успява да превземе крепостта Варна на 24 март 1201 г.

За да осъзнаем важността на гореказаното и значението, което самият писател му предава, тук ще обърнем внимание на няколко момента, имащи отношение към нашето изложение. Най-способният майстор на кули за превземане на крепости и на стенобойни машини на ромейската войска, обучен на този занят от арабски строител, е българинът Станкул. Прочул се чак до ромейската столица, той е високо оценен от първия военен строител на Империята Василий Лагос, който го взема при себе си в работилниците за обсадни съоръжения в Константинопол. Когато избухва въстанието на Асен и Петър Станкул прави опити за бягство в България. За да пресекат тези му намерения, той е изпратен чак в дълбините на Мала Азия – в Киликия, където прекарва години наред. Като дава вид, че се е примирил с положението си, е върнат в Константинопол отново да строи военни машини в главната работилница на ромеите. След нов опит за бягство е окован на военен кораб, където трябва да гребе доживотно като роб. Това се дължи на личното отмъщение на първия ромейски строител Лагос, който му завижда и иска да го отстрани от пътя си и отмъсти за таланта му. Едновременно с това той взема мерки познанията на българина да не бъдат използвани от други държави и армии.

Цар Калоян, осведомен за изключителните способности на Станкул, изпраща нарочен човек, който успява да го освободи и прехвърли тайно в България при него. От разговора при срещата между двамата разбираме, че в Поликрайще се намира работилницата на стенобойните машини за царската войска, а също и ковачниците за оръжието на българите. Те са под ръководството на майстора Никодим. Понеже Никодим е вече стар и болен, Калоян изпраща Станкул да го замести в Поликрайще.

Разбираме, че по времето на Калоян в Поликрайще е имало вече създадени военни работилници и оръжейници още при управлението на братята му Асен и Петър и с тази техника и оръжие те са освободили голяма част от България.. В тях е кипяла активна дейност за изработване на военна техника, използвана от царете в многобройните им походи срещу ромеи и унгарци, а по-късно и срещу латинците. Поликрайшките военни строители са били прочути по цялата българска земя. Поликрайщчани са се ползвали с тяхното пълно доверие, участвали са във въстанието срещу ромеите, избухнало на 26 октомври 1185 г. (Димитровден) и във всички последващи военни операции на българската държава. Дейността по направата на военна техника се развива и достига широк размах, когато начело на България е Калоян и продължава при неговите приемници.

Мантов говори отново за военните строители от Поликрайще и в романа си за цар Иван Асен II. Тези работилници са съществували два века, чак до идването на османците, когато са били унищожени, заедно с крепостта Поликрайще и с голяма част от населението й.

Може би ще си зададете въпроса защо тук се позоваваме и на роман. Всъщност историята на всеки известен днес световен град започва с предание или легенда. Един такъв пример, известен на целия свят, е за основателите на Рим Ромул и Рем и за вълчицата, която ги е кърмела. А и „Илиадата”, и „Одисеята” на Омир хилядолетия са били възприемани само като литературни произведения, докато Хайнрих Шлиман не е открил Троя и не е доказал, че Троянската война се е водила и описаните в споменатите произведения герои са исторически живели лица. В един момент разбираме и че народните епоси, преданията, легендите, песните почиват на действително случили се исторически събития. И колкото и странно да звучи те съдържат повече сведения за даден период, отколкото официално признаваните източници и летописи, особено за най-древното минало на човечеството.

Автор: Мирослав Дечев