Скъпи читатели,

Текстове, като този се пишат особено трудно. С болка и със силата на безсилните или с „Властта на безвластните” – едно от основните произведения на Вацлав Хавел.

Ще подходя не като политолог, не като PR или журналист, дори не като човек изгубил особено близък на сърцето и душата ми. Ще подходя като човек.

Моят дядо Александър е от изчезващите видове хора и личности. Да! Несъмнено България загуби Александър Арабаджиев.

Той не се оплакваше до последно. Той не ми се сърдеше, че вместо да прекарам малко повече време с него в последните му земни дни, избрах да водя интервюта с Уж бъдещите политици на страната в същата тази медия, която нямаше да съществува без него – “Любословие”.

От години слушам и гледам за историите с личния пример. Разказ за неговия. “От игла до конец” – както впрочем, се казва една ПР агенция, чийто собственик открадна името, за да го направи телевизионно предаване за мода. Александър го беше патентовал в началото на 90-те години, като марката на магазина дал старт на дюкяните за кинкалерия – вече из цялата страна. Но той никога не потърси конфликта, кавгата или изконото си право да се защити срещу неправдата, лъжата и кражбата. За него – моя кръстник и дядо, мотото на Америка, която не харесваше много важеше с пълна сила – “НЕ преговаряме с терористи!”. Защото това също е вид терор – срещу авторското право, дори лично патентовано.

Моят модел на подражание беше и ще бъде той. Изстрадана история на сърце, което биеше преди всичко за другите и чак накрая за себе си. Сърце и пример за мъж, който години наред създаваше работни места – стотици. Създаде и фирма за акрил и десетки изделия от пластмаса. Научи ме на труд още от малък. Работил съм на ръчен шприц и на всички машини до лазера. Но той не поиска да следвам неговия път на трето поколение фабрикант – с двама дядовци построили фабриките “Саня” и “Сторко” в град Плевен.
Все по-малко се пише за тези българи. Те не са по страниците на Форбс, Мениджър или Капитал. Но делата им говорят вместо думите. Близките до мен знаят, че дядо ми беше тази Личност. Винаги готов да помогне.

Радвам се, че и в сетните му дни имаше такива хора около него, на които им стигаше излъчването му, макар и болен между живота и смъртта.

Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите!

Прощавай дядо, че изгубих тази война. Войната за твоя живот. Ти ме научи да бъда човек със свой път, път труден, но честен. Помня, че хареса последното ми интервю по телевизията, защото говоря умно. Няма да спра. И заради теб и, заради всичко, което даде на мен, семейството си и мнозина забравили те последните няколко години. Сега всичко е в моите ръце, както ти в сетните си мигове. Като дете ме носеше от дивана до леглото,.. съжалявам, че силите ми стигнаха за по-малко.

Когато ти казах, че ще се занимавам с ПР – отсече, че ще ми порасне носът, защото това е официалният Пинокио на една институция или компания. Доказах, че не бях и не съм! Защото лъжата рано или късно лъсва и ставаш за резил.

Той асфалтира първият път до къщата ни в Бояна, без да търси помпозност или публичността, която сега му давам. Скромен,.. нито грам завист не таеше в себе си. Не беше скъперник и даде толкова много на заем, без да си ги потърси.

Един ден след като се отказах от пътя в популярните медии, той ме подкрепи да направя “Любословие”. От нулата. И стана! 7 години,.. хиляди успехи на нещо, което тръгна от един тласък. Онзи тласък, който винаги ме буташе напред, когато ме водеше до училище,.. до университета. Не обичаше церемониите, но дойде с мен на първото ми дипломиране в НБУ, като журналист на 24 май 2009 г.

 

 


Заведе ме и до пътя към Бога, за да стане мой кръстник, а аз негов кръщелник в Храм “Св. Панталеймон” – Бояна.

Да, заложници сме на егоцентрични теории, на умни думи, които разказват за чужд опит, на идеи, издаващи всеобщото равнодушие, на безцветната реалност на ежедневието. Вече не се вглеждаме в залезите, повече се вълнуваме от рекламите в списанията, от напудрените хора и техните истории. Рядко, ако не и никога не надникваме в себе си. За това не са необходими пари или специални усилия. Лесно е!

Просто се спираме и внимателно поглеждаме там, вътре, където е притихнало сърцето ни, и отчаяно продължава да ни зове…  Зов да си спомним за историите като тази на моя дядо Александър, наричан от мен Санди. Санди без, когото животът ще е много процента сиво. Без мирис и вкус. Без да го има човек. От игла до конец. От началото до края. Личността, която беше и ще бъде пътеводна светлина.

Новото не може да се появи от нищото. Руши ли се един свят, заражда се друг. За един е финал, за друг ‒ начало. Вярвам, че той ще е с мен. Аз ще го помня и ще разказвам автентичната му, неподправена история. 

Рядко след като в книгата ми е цитиран Лучано де Крешенцо, го споделям, но вярвам, че всички ние сме еднокрили ангели и можем да полетим, само ако се прегърнем. Имаш моето крило, за да полетиш към небесното царство. Прости ми, че моята прегръдка на раздяла не ти даде живот. Зная, че и там ще бдиш над мен, както винаги, и както, когато много други не бяха. 

Ще бъде жив споменът за него, но завинаги празно сърцето.

Обичаше и беше обичан – от някой за кратко от други завинаги.

С обич за моя дядо и кръстник Александър и с любовта към Словото, което ме окриляше 37 години…

Безсилни сме и безвластни пред цикъла на живота и смъртта!

ПОКЛОН!

За един живот живян достойно,
за едно сърце голямо и прекрасно,
за един образ скъп, мил и непрежалим.

ЗАБРАВА НЯМА!

Опелото ще се извърши на 16.04.2021 год. от 13:00 часа в храма на Боянските гробища.