Да разгледаме следния пример. Млад мъж има здраво колело, което се нуждае единствено от напомпване на гумите. Той заявява, че в близко бъдеще смята да го кара. Когато е запитан защо тогава не напомпи гумите, за да е готово колелото, той използва оправданието, че ще се заеме с гумите в момента, когато реши да използва велосипеда. Допълнително нашият персонаж се опитва да осмисли оправданието си със следните твърдения:

– Не искам да си губя времето. Вместо това мога да свърша нещо важно. Проблемът с този довод е, че той реално не използва спестеното време за нищо важно, а го пропилява за нещо безсмислено или без значение.

– Ще отнеме твърде много време, за да го свърша сега.

Допълнение към предишното. Тук прозира нереалистична представа за времето необходимо за съответната дейност. Когато е попитан колко време ще му отнеме напомпването на гумите на колелото, отговорът е около 15 минути. Това не е малко, само че изобщо не отговаря на истината. При подходяща и налична помпа необходимото време е една минута, ако го правим бавно и спокойно и под 30 секунди, ако бързаме. Подсъзнателната полза от едно солидно разтегляне във времето на съответната дейност е, че я прави по-удобна за отлагане. Много по-лесно ще отложим нещо, за което е необходимо повече време. Освен всичко друго, ненапомпените гуми са добро извинение за отказване на покана за каране на колело.

– Много други хора биха направили като мен.

Тук е очевидна друга мисловна грешка – да се определя нещо възможно, но в момента само предполагаемо, за реалност. Той не познава друг човек, който действа и се оправдава по същия начин, но за своето оправдание използва неговото въображаемо съществуване. Това заключение, което правим за другите, изхождайки от себе си, често може да доведе до интерпретации от категорията на проекциите, които нито са верни, нито- точни. Подобна интерпретация не може да е  сериозен довод. Не е аргументирано за оправдание на реално действие да се използват съчинени твърдения или измислици, които не е ясно дали са верни. Освен това, има достатъчно доказателства, че повечето хора биха направили точно обратното. Просто, защото има повече социален (ежедневен) смисъл. Ние не можем пряко да наблюдаваме състоянието на велосипедите на хората, но можем да ги питаме или да използваме за пример друго превозно средство- колите, които са паркирани навсякъде. Трудно ще намерите кола в движение, която да е със спаднали гуми, чакащи собственикът на автомобила да ги напомпи в момента, в който реши да я ползва. Принципът е прост: когато гумите спаднат, те се помпят (не се отлага), за да е готова колата. Защото, когато се наложи да се ползва съответното превозно средство, може да бързаме и да нямаме време, или желание (а понякога и помпа), за да свършим нещо, което сме отлагали седмици и месеци, при положение, че са били необходими минути, за да бъде направено.

Когато пред хората изникне въпросът за извършването на дадено действие, те имат причини да го направят или не. Но след като вземат вече решение, причините изчезват и се появяват оправданията (те съдържат в себе си причини, но и съществено се различават от тях). Независимо дали решението е да направиш нещо (да го свършиш) или да не го направиш (да го отложиш), то причините престават да съществуват и се появяват оправданията. Тоест, действието трансформира причините в оправдания. Несвършването на нещо е също действие (статично), и то завършено. Отлагането не е продължителен процес, а многократен. Ние не отлагаме неща постоянно в продължение на 5 години, а ги отлагаме много пъти в рамките на 5 години, и то когато те излязат на дневен ред. Оправданията може да са мотивиращи и да ни служат като стимул да направим пак нещо, което вече сме осъществили, но може и да бъдат извинения защо не сме направили нещо. След като решението е взето и действието (да направиш или не нещо) е приключило, то ние не изтъкваме причини, а използваме оправдания. Всеки използва оправдания, които са нещо съвсем нормално, но не всеки си признава. А в това няма нищо срамно. Проблем може да стане самозалъгването, че само другите се оправдават, а ти изтъкваш валидни причини. Честа „причина“ (оправдание) за отлагането е, че в момента сме заети или си пестим времето, за да го използваме за нещо по-важно. Без майтап? Хайде да вземем да проверим кое важно нещо извършваме за времето, което би ни отнело конкретното отложено действие, особено, ако е в рамките между 3 и 5 минути. Спасили сме света, променили сме своя или нечий друг живот? Или сме се чесали по носа, гледали сме клипчета в интернет, проверявали сме профила си във Фейсбук или Instagram? Колко часа ви се е случвало да отделяте, за да защитавате (пред себе си или другите) смисъла на оправданията си за отлагането на дадено нещо, което би могло да бъде свършено в рамките на 5 минути. Каква загуба на време! Просто го свършете и намерете нещо по времеемко и маловажно, което да отложите. Не препоръчвам на никого да почне да отлага важните за него и времепоглъщащи дейности. Вместо това ги разделете на малки части, лесни за правене, и действайте. Проблемът с малките незначителни неща, които отлагаме е, че те създават модел. Изграждаме навик, който по-късно се прехвърля върху важните неща. А за тяхното отлагане, винаги ще намерим оправдание. Тънкостта е да търсим оправдание защо да направим нещо, а не защо да не го направим. Можем да използваме оправданията като двигатели или като спирачки. От нас зависи.

Послепис:

Примерът в началото е сборен образ от трима души от двата пола. Никой от тях не използва колелото си в рамките на наблюдавания период от 4 месеца. Първата личност употреби няколко пъти оправданието, че гумите на колелото и не са напомпени, за да откаже покана за каране. Втората личност напълно забрави, че има колело и се придвижваше основно пеша. Третата личност отказа два пъти покани за каране на колело с оправданието, че няма възможност, без да уточнява причината (можем само да предполагаме, но една от несъзнаваните причини най-вероятно е нуждата от напомпването на гумите). Изглежда рационализирането на отлагането на конкретната дейност с оправданието, че ще се направи, когато е необходима, е изключително удобно оправдание само по себе си, за да не стане изобщо нужно да бъде извършено. Затова и промяната на навиците не става с мислене. И по цял ден да си разсъждавате, все тая. Трябват действия.

ВЕНЦЕСЛАВ ВУТОВ  Той е дипломиран психолог и социолог, който има и магистърска степен по Социална психология. Още по време на следването си започва да се занимава със спортна и когнитивна психология, мотивационна психология, здравословно хранене и коучинг, както и да провежда проучвания в сферите на етологията, епигенетиката, невропластиката, груповата динамика, поведенческата икономика и социалното инженерство. Понастоящем работи като Лайф коуч и НЛП терапевт, но всяка година отделя време и за практиката си на спасител и плувен инструктор.Въвежда в практиката няколко иновативни психологически техники, като „ходеща терапия“ и комбинация между класически масаж и психотерапия.

Автор е на четири научнопопулярни книги и на една двустранна стихосбирка в съавторство с Армен Месропян. Има публикувани статии в списанията „Инсайт” и „Българска наука”.