Възкресението на един народ
Слово за Освобождението на България

Блаженопочившаго освободителя нашего императора Александра Николаевича и всех войнов, падших на поли брани за веру и освобождения отечества нашего, да помянет Господ Бог во царствии Своем.
(Възглас от Великия вход)

В православните храмове из цялата ни страна всеки път, когато се отслужва божествена света Литургия, по време на Великия вход ние, духовниците, възгласяме към Бога да спомене в Своето царство Царя-Освободител Александър Втори и хилядите български опълченци, руски, украински, белоруски, румънски и фински воини, пожертвали живота си за Освобождението на България.

Днес към нашите молитви се присъединяват и всички родолюбиви българи, които с благодарност и признателност отдават почит пред паметта на загиналите за свободата на Отечеството ни.

Датата Трети март отбелязва възкресението на един народ, който близо 500 години беше без своя политическа и духовна свобода, народ, чиято висока самобитна духовна и материална култура бе подложена на унищожение.

Като светлина в мрака на петвековната нощ светеха огнищата на духа ­ манастирите. От тях изтичаха освежителни струи и кърмеха българския народ с християнската вяра, поддържаха националното му съзнание.

Мъченици за вярата и усърдни книжовници ­ клирици и миряни, съхраняваха духовното наследство, докато дойде времето на Възраждането, когато великият хилендарец преподобни Паисий запали огъня на националното пробуждане чрез искрящата родолюбива “История славянобългарска”.

От излизането на дивната история на предивния български монах до подвига на братята-руси за освобождението на България пътят бе по-кратък, макар много стръмен и кърваво-мъченически: път на неумолима борба за роден език, за богослужение на църковнославянски, за църковна независимост, за родно училище. Борба повсеместна, в която участваха с перо и оръжие монаси и свещеници, учители и родолюбиви занаятчии и търговци, селяни и граждани, устремени към изгрева на свободата.

Освободителната война на братята-руси и Освобождението на България, които изправиха българския народ на краката му, са естествен завършек на националната българска революция, която през десетилетията на нейния живот и особено през 1876 година ­ годината на Априлското въстание ­ струваше много човешки жертви.

В последните години се чуха различни гласове в публичното пространство: че когато император Александър Втори подписвал Манифеста за обявяване на Руско-турската война, се ръководел не от любов към поробените братя-славяни, а от имперски амбиции; че не трябва да честваме Трети март като национален празник, защото свободата ни не е извоювана с усилията на българския народ, а ни е донесена даром на върха на руските щикове и др. Такива изявления са израз на неблагодарност и непризнателност не само към нашите освободители, но и към всички знайни и незнайни родолюбиви българи, които със своята саможертва подготвиха, проправиха пътя на нашето Освобождение.

Нека не забравяме, че Бог е Този, чрез Когото ние “живеем и се движим, и съществуваме” (Деян. 17:28), че всичко става по Негово съизволение, че свободата ни е дар от Бога, дар изстрадан и измолен вследствие воплите и молитвите на измъчения български народ. Свободата е Божи дар и ние трябва да сме благодарни за нея не само на Бога, но и на тези, чрез които Той е осъществил Своя промисъл и ни я е дарил. Амин.

Трети март, 1878, Сан Стефанският мирен договор и неговият принос

Много българи днес си задават въпроса, защо датата на Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя?

 

Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава.

 

От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.

 

В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.

 

Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.

 

Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.

 

Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.

 

В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелането на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвържадава руското влияние на Балканите.

 

“Нашата” освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:

 

“Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков – изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана”.

 

През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.

 

Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:

 

“Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ….ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите…”

 

След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.