Всичко започнало с наблюдението, че когато тумори разрушават или потискат някоя част на челния дял, жертвите понякога стават учудващо смирени и кротки. Това навело лекарите на определени идеи, някои от които били експериментално проверени през 80-те години на 19 век, когато шведският хирург Готлиб Буркхарт отстранил чрез поредица операции 18 грама от мозъка на психично болна жена и по този начин я превърнал от буйна в тиха луда.

Той опитал същата процедура върху още петима пациенти, но трима от тях починали, а другите двама развили епилепсия и Буркхарт се отказал от опитите. Този лекар бил като малка искрица здрав разум сред прииждащите вълни на бъдещи касапи. А те не закъсняли. Петдесет години по-късно в Португалия професорът по неврология в Лисабон Егаш Мониш решил да поднови опитите и започнал експериментални изрязвания на челния дял на мозъка на шизофреници, за да види дали това ще успокои обърканите им умове. Така било поставено началото на фронталната лоботомия, която във Великобритания често се нарича левкотомия. Опитите на Мониш са нагледен пример как не бива да се действа в науката. Той предприемал операции, без да има никаква представа за възможните поражения или за възможния им изход.

Не правел предварителни опити върху животни, подбирал пациентите си без особена загриженост и не проследявал последствията от операциите. Не се интересувал нито от това какви хора били пациентите му преди операцията, нито от това в какво точно ги превръща след края на операцията. Всъщност той не провеждал операциите лично, а само надзиравал по-младите си подчинени, макар че с радост си присвоявал заслугите за всеки успех. А имала ли е тази практика успех, зависи от това каква цел е била поставена. Ако целта е била да се превърнат агресивни пациенти в послушни и безволеви марионетки, за да им е по-лесно на лекарите да работят с тях, то в такъв случай практиката на произволно кълцане на мозък е имала известен успех. Но ако целта е била да се помогне на самите пациенти, тази процедура не само е имала 0% успеваемост, но тя е успяла да навреди на хората повече отколкото, ако не ги бяха подлагали на никаква операция. След лоботомиите пациентите ставали като цяло по-малко агресивни и по-податливи на влияние, но причината за това била, че те необратимо загубвали личността си.

Независимо от многото недостатъци на процедурата, липсата на клинични стандарти на Мониш и множеството пациенти с унищожена самоличност, господин касапинът бил приветстван по целия свят и през 1949г. получил върховното отличие- Нобелова награда. Страхотно, нали? Имаме типичен психопат престъпник с очевидна липса на интерес за благополучието на своите пациенти, който вместо да бъде вкаран в затвора до края на живота си, бива награждаван затова, че отнема най-ценното на хората- тяхната човешка същност, личността им.

Почти сигурно е, че той никога не се е покаял за престъпленията, които е извършил, но дали останалите лекари ги е измъчвала поне малко съвестта, затова че не са го спрели? Защото той всъщност е положил само основите. Ако си мислите, че положението не е можело да стане по-зле, се лъжете. Можело е. Това го доказват ентусиазираните последователи на португалския лекар, сред които бил и американският доктор Уолтър Джаксън Фриман. В продължение на почти 40 години Фриман пътувал из цялата страна и извършвал лоботомии почти върху всеки представен му пациент. По време на една от обиколките си той лоботомизирал 225 души за 12 дни. Оперирал хора с фобии, пияници, прибрани от улицата, хора, обвинени в хомосексуални деяния- накратко, всеки, който показвал каквито и да било ментални или социални отклонения от установената по това норма. Или с други думи казано, кълцал мозъка на напълно здрави хора. Методът на Фриман бил толкова бърз и брутален, че отвращавал другите лекари.

Процедурата била толкова брутална, че един опитен невролог от Нюйоркския университет припаднал, докато гледал операция на Фриман, който вкарвал обикновено шило за разбиване на лед през очната ябълка и пробивал черепната кост, като го набивал с чук, а после го завъртал енергично, за да разкъса нервните връзки. Фриман бил изключително нехаен в подхода си, като оперирал без ръкавици или хирургическа маска и обикновено във всекидневното си облекло. Методът не оставял белези, но същевременно той оперирал на сляпо, без да е сигурен точно кои умствени способности ще разруши. Тъй като шилото за разбиване на лед не е предназначено за мозъчна хирургия, понякога се пречупвало вътре в главата на пациента и се налагало да бъде отстранено хирургически, но в много от случаите човекът умирал преди това. Най-забележителното било това, че въпреки, че някои от пациентите му били на не повече от 4 години, Фриман нямал никаква квалификация за хирург- бил е психиатър.

Едва ли може да ни учуди, че около две трети от пациентите на Фриман нямали никаква полза или се влошили след процедурата, а два процента починали. Най-прословутият му провал била била Розмари Кенеди, сестра на бъдещия президент Кенеди. През 1941г. тя била 23-годишно оживено и привлекателно момиче, но с непокорен нрав и емоционално нестабилна. Освен това имала и леки затруднения в ученето.

Баща и вбесен от нейното своенравие, я подложил под шилото на Фриман, и то без да се консултира с жена си. Лоботомията фактически унищожила Розмари. Тя прекарала следващите 64 години в дом за инвалиди в Средния запад, неспособна да говори, да контролира телесните си функции и ограбена от личността си. Когато постепенно започнало да става ясно, че Фриман и други като него оставят след себе си пътека от човешки останки, процедурата излязла от мода, особено след разработката на ефективни психоактивни лекарства.

 

Представяте ли си! Лекарите просто изчакали процедурата да излезе от мода. Двама психопати били оставени като смъртта да вършеят на воля. Фриман продължил да прави лоботомии до 70-годишната си възраст, когато най-после се пенсионирал през 1967г. Така че не ми обяснявайте колко били загрижени всички лекари за пациентите си. Има такива, които са много загрижени, има и такива, които изобщо не ги интересува дали вредят или помагат. Важна е само техниката и тяхната известност. Огромната част от лекарите, които са нормално загрижени за пациентите си и не попадат в нито една от крайните категории, носят основната отговорност за всички погубени хора, защото в резултат на тяхното неглижиране на проблема, двама социопати са убивали и осакатявали хора в продължение на десетилетия. За което дори единият е награден. И какво е направила лекарската общност? Тя не се е противопоставила, не ги е спряла, не се е възмутила, не си е задала въпроса за вредата от направеното и не е осъзнала, че процедурата е сериозно престъпление. Останала е сляпа за вредите, причинени от тези двама души, върху стотици други. Никога не е признала и не се е поучила от тази огромна грешка, унищожила толкова много личности. Лекарската общност просто изчакала и после забравила. Сякаш нищо не се е случило. Само че хората трябва да помнят и престъпниците трябва да бъдат наказани. Или поне запомнени и презирани. Това, че има добри лекари, не означава, че лошите доктори трябва да останат ненаказани. Това, че си лекар, не те освобождава от отговорност, ако убиеш или нараниш някого преднамерено и безотговорно. В памет на всички жертви на двамата психопати, нека да ги наградим с минута презрение. Защото друга награда те не заслужават.

ВЕНЦЕСЛАВ ВУТОВ

Автор. Той е дипломиран психолог и социолог, който има и магистърска степен по Социална психология. Още по време на следването си започва да се занимава със спортна и когнитивна психология, мотивационна психология, здравословно хранене и коучинг, както и да провежда проучвания в сферите на етологията, епигенетиката, невропластиката, груповата динамика, поведенческата икономика и социалното инженерство. Понастоящем работи като Лайф коуч и НЛП терапевт, но всяка година отделя време и за практиката си на спасител и плувен инструктор.Въвежда в практиката няколко иновативни психологически техники, като „ходеща терапия“ и комбинация между класически масаж и психотерапия.  Автор е на четири научнопопулярни книги и на една двустранна стихосбирка в съавторство с Армен Месропян. Има публикувани статии в списанията „Инсайт” и „Българска наука”.