Кого промени най-много пандемията и на кои социални групи затварянето се отрази най-тежко?
Аз ще тръгна от общото към частното, за да стане по-ясно. Общото е, че психиката не обича промените. Тя е балансирана и човек е спокоен, когато животът върви по познати и изпитани начини, когато човек върши рутинни, ежедневни действия. В случая пандемията промени стила и маниера ни на живот, внесе неяснота, страх, зачеркна възможността да планираме и взе като цяло личната инициатива на всеки да подрежда приоритетите си така, както той ги вижда и както ги иска. И затова резултатът е видим: той е завишена тревожност, обърканост в мисли и действия, емоционален израз на натрупан и стаен гняв, усещане за безизходица и безнадеждност.
И тук вече мога да кажа за всяка една от групите – да ги наричаме „социално-професионални групи“, защото основно това се промени в социалното общуване, свързано с работата ни, не с близките ни толкова. Най-сложно е за хората, на които им се налага да направят генерална промяна в живота си – това е първата група, която аз съм отсяла.
Това са хората, които губят работа, които фалират, губят бизнес и трябва да започнат отначало. При тях има най-силни изяви на гняв или апатия, или просто се редуват двете състояния – от гняв, който търси начин да излезе навън, да бъде преработен, защото той създава много негативни усещания вътре в самия човек, и след това, след като гневът излезе навън или се потисне дълбоко, идва апатията, или популярното вече депресивно състояние, в което човек изпада. „Хоум офис“ са втората група, която съм отсяла, тези, на които не е променен цялостно живота, или поне не им се налага да го мислят като цялостна промяна, но е променена възможността да се придържат към навиците си, трябва да променят личните си навици.
Тук спадат и учителите, и IТ специалистите, и учениците – тези групи, които вие анонсирахте. Тук имаме завишена тревожност, напрегнатост, отчужденост, алиенация поради невъзможността за активни социални контакти извън дома, защото човек общува само с близки – говоря за физически контакт, който за нас се оказа изключително важен.
И третата група, която мога да обобщя, са тези хора, които работят хибридно, или такива, които ходят в офиса – има и такива немалко хора. Тази група е най-стабилна, защото промяната при тях е най-малка. Но и при тях има активен страх, активизиран е страхът, има завишена тревожност, поради това че всеки един, живеещ в настоящия момент, не знае какво предстои.
И трите групи ги обединява едно от големите предизвикателства пред психиката – необходимостта да чакаме или невъзможността да действаме. Невъзможността да действаме, да бъдем активни всъщност е усещането за загуба на контрол и ние се чувстваме най-объркани и най-негативни, и най-загубени – в смисъл загубени в света, в живота си, в такива състояния.
Има и една група – в тази група ще сложа и нашата професия, професията на журналистите, на психолозите, на служителите в хранителните вериги, големите хранителни вериги и по-малките магазини, които също през цялото време са на работното си място и нито за ден не са имали т.нар. „хоум офис“. На тях как им се отрази?
Те са облагодетелствани в тази ситуация. Ако щете дори и лекарите от тази гледна точка, въпреки че напрежението е огромно при тях, но поради други причини. Но те имат опора на психиката, там нещата са стабилни, там нещата са много, много по-спокойни, отколкото при другите две групи, защото нещата си следват рутинния ход, това, с което сме си свикнали, това, което познаваме добре.
На тях не им се налага, модерно казано, да излизат от зоната си на комфорт. Останалите имат усещането, че промените имат много висока лична цена, т.е. те плащат много висока лична цена. Като се загуби удобството на рутината, човек става много по-нестабилен в психологически план и е в състояние да се разболее и като психика, и като тяло, и като физика.
Водещ: Адреналинът помага ли в такива случаи? Споменахме лекарската професия – това е изключително важната професия. На този етап, в момента ние започнахме да оценяваме лекарите. На тях обаче им се налага да бъдат хвърлени в боя всеки ден. Това помага ли на психиката да оцелее или там има друга психоатака?
Това помага на психиката да се мобилизира. И може би да, думата е „да оцелее в момента“, но когато адреналинът спадне, може също да има срив в психиката. Така че при лекарите пък има друга опасност, както и при вас, журналистите в момента, тъй като вие активно работите и се мобилизирате, да преодолявате всеки ден страховете си, защото всеки човек ги има тези страхове в момента за живота си. И след като падне мобилизацията, това, когато се прави постоянно и ежедневно, пък идва т.нар. „бърнаут“, т.е. може човек да прегори, може да загуби мотивация да се мобилизира повече, защото натяга психиката ежедневно. Така че да, полезен е, но ситуацията е критична и кризисна за всички хора, без значение за тяхната професионална изява. И затова имаме усещането, че някак си сме много разделени на „добри“ и „лоши“, на „защитници“ и „противници“. Т.е. кризата, тази пандемия, понеже не ни се е случвала такава криза досега, и като обостри първични наши базисни страхове, които ние даже не знаем, че ги имаме – живели сме по начин, по който не се е налагало да се активизират, и сега нещата са или черни, или бели. Или си с мен, или си против мен – ние го наблюдаваме ежедневно.
Така е, абсолютно. Съществува ли риск при професии като нашите, на журналистите, на психолозите, лекарите вече ги споменахме – те са в една по-различна група, сега, когато всичко един ден премине, дай боже по-скоро, когато ни пусне този адреналин, за който говорим, да изпаднем в ситуация на летаргия, на депресия?
Михайлина Абрашева: Да, има такава опасност. Има един парадокс на начина на мислене: че колективното съзнание, ако мога така да го обобщя – има такъв термин в социалната психология, иска промяна. То усеща, че нещата не могат да се случват по стария начин, иска промяна, иска реформа, премахване на всичко старо, на всичко, което пречи, възпира. Но индивидуалното съзнание, от друга страна, иска да запази своя начин на живот. Индивидуалността не иска да загуби постигнатото дотук, защото всъщност имагинерно, а и не само, ако си го представим, това също е част от старото. Т.е. ние трябва да сложим черта на старото, да го изоставим, за да можем да продължим с новите неща напред. И затова е много личен този процес на промяна на мисленето, т.е. да се приобщи индивидуалното съзнание към колективното съзнание за това, че трябва нещата да се променят в някаква посока по нов начин. Специално за българската народопсихология е много важно в момента, че трябва да се научим да сме индивидуални като част от цялото, от общността.
Ние до момента много активно в последните 30 години развиваме личната си индивидуалност, защото тя е била потискана в предишните 40, да ги обобщя, и тя е била без възможност за изява. И сега махалото, като се е оттеглило от едно крайно положение, отиде в досегашните 30 години в друга крайност. Т.е. индивидуалността, личната инициатива, конкурентоспособността, възможността да се справям, удоволствието от това да успявам – това са нещата, принципите, които балансираха индивидуалността на всеки един от нас. Сега трябва да се научим, че когато сме индивидуални, ние пак можем да сме индивидуални, но да спазваме принципите на общността, в която живеем, в която работим, изобщо на цялото. Индивидуалността ни не е застрашена – това е големият урок, който всеки един от нас трябва да научи, и с който в последствие, когато го научи, ще продължи по-лесно напред.
Любословие.БГ по Фокус
Каква е вашата реакция?
