Ще ви представя една история сякаш взета от приказките. Тя започва вълшебно (или поне тогава така е изглеждало) и в момента завършва трагично. В този кратък разказ ще научите как най-богатата държава в света (на глава от населението и става дума за цялото население), без нито един беден човек на територията си, се превръща в най-болната в света и успява да се самоунищожи, и то не само икономически, но скоро и физически. Дали ще си направите правилните изводи е изключително важно, защото това може да се окаже последното единично предупреждение за всички области (политика, икономика, земеделие, индустрия, финанси, хранене, здравеопазване, екология и етика), от които зависи бъдещото евентуално съвместо съжителство между хората и планетата.

В продължение на десетилетия един малък изолиран остров (с площ 21 квадратни километра) в Тихия океан, с население от 10 000 души, биваше представян на света като модел за подражание – една развиваща се страна, която прави всичко както трябва. Оказа се обаче, че това е една голяма илюзия- в момента тази държава може да е само пример за страна, която е правила всичко както Не трябва. Но кой е този остров?

През 1914г. Австралия поема контрола над него от германците, а след 70-те години на ХХ век, когато вече е извоювал своята независимост, островът често се появява в печата като почти неприлично богато място, нещо като образа на Дубай днес (с разликата, че парите не са съсредоточени в групичка от богаташи, а са за всички). Статия на “Асошиейтед Прес” от 1985г. разказва, че местните имат “най-високия брутен вътрешен продукт на глава от населението… По-висок дори от този в емирствата от Персийския залив”. Всички разполагат с безплатно здравеопазване, домове и образование. Къщите се охлаждат с климатици, а хората се разхождат из малкия си остров с нови коли и мотоциклети (обиколката е двайсет минути най-много). Един от полицейските началници дори си купил жълто ламборгини- трябва да си сериозно комплексиран, за да си докараш спортна кола на остров, който можеш да пробягаш за 1 час.

В резултат на цялото това изобилие хората се обездвижили, започнали да се хранят с полуфабрикати от новопостроените супермаркети и се превърнали в най-затлъстелия народ на света. Поради тази причина и шефът на полицията не успял да се побере в своето ново ламборгини. Но това е друга история, която съм разказал на различно място. Тук ни интересува въпросът откъде се е появил огромният паричен поток? Да не би някой да е намерил съкровище? Всъщност може и така да се каже. Цялото богатство на тази държава произхожда от един особен геоложки факт. В продължение на стотици хиляди години стърчащата над вълните купчина коралови рифове (оформила бъдещия остров) била любимо място за мигриращите птици, които се отбивали там, за да се хранят с миди и молюски. Постепенно птичия тор се наслоил между коралите и се втвърдил под формата на скалиста почва. След това скалата се покрила с с по-мека пръст и гъсти гори, които оформили един тропически оазис от кокосови палми и закътани плажове- първите европейски посетители го нарекли Приятния остров.

В продължение на хиляди години островитяните живеели и се прехранвали с риба, птици и други местни продукти. Но това започнало да се променя, когато на острова открили почти чист калциев фосфат- ценен земеделски тор. Една немско-британска фирма започнала за копае суровината, като по-късно била заменена от британско-австралийско-новозеландско дружество. Островът започнал да се развива с рекордна скорост, но същевременно започнал и да се самоубива. През 60-те години на миналия век той все още изглеждал доста приятен, гледан от морето, но това било мираж. Защото зад тънката стена от палми, ограждащи крайбрежието, се простирали опустошени земи- гората и почвата били жестоко съсипани. Центърът на острова вече бил негоден за обитаване и почти неплодороден, с изключение на ограничена бройка нискорасли растения, затова хората се пренесли на тънката крайбрежна ивица, където били издигнати къщите и административните сгради.

Последователните вълни от колонизатори товарели фосфатната суровина на кораби и я откарвали, за да тори почвата на Австралия и Нова Зеландия. Планът за малката държава бил прост- смятали да продължат да копаят фосфат, докато от острова не остане нищо. С други думи, островът е разработен с мисълта да изчезне- план, очертан от австралийското правителство и минните компании, които решават съдбата му, третирайки го като страна, която може да бъде употребена и унищожена. Никой не е имал нищо против самото място, нито някой е възнамерявал да осъществява целенасочено геноцид- просто “свободният” пазар ги насочвал по пътя на унищожението. Един мъртъв остров, за който и без това малцина знаят, изглеждал приемлива жертва в името на разрастващото се индустриално земеделие и алчността за все по-големи печалби.

Когато самите островитяни поели контрола над страната си през 1968г., те се надявали да попречат на тези планове. С тази идея вложили голяма част от приходите си от фосфатните добиви в тръстов фонд, като инвестирали в привидно стабилни начинания с недвижима собственост в Австралия и на Хаваите. Целта им била да се издържат с приходите от фонда и същевременно да намаляват разкопките за фосфат, като започнат да съживяват екологията на острова си- скъпа, но не невъзможна задача. Този план обаче се провалил. Правителството на страната се доверило на катастрофално лоши инвестиционни съвети и богатството, събрано от мините, се стопило.

Най-безумното начинание на правителството  по всяка вероятност било следното: през 1993г. то дало милиони долари на англичанина Грег Мьолер, за да представи на голямата сцена в Лондон своя главозамайващо посредствен мюзикъл за любовните приключения на Леонардо да Винчи. Островът финансирал четиричасовата продукция (невероятен микс от музикални клишета и сюжетни парадокси) и пратил 40 държавни служители, начело с президента, на премиерата, която била пълен крах, а милионите били загубени. Освен това президентът на страната и много от държавните служители обичали да използват пътническите боинги на авиокомпанията “Науру” за лични пътувания, включително и полети с цел пазаруване в Австралия и Хонгконг.

В резултат на това авиокомпанията потънала в дългове и останала с един-единствен Боинг 737. Същевременно получаваните десетилетия лесни пари били оказали фатално влияние върху живота и културата на острова. Корупцията в политиката процъфтявала, една от основните причини за смъртни случаи били пияните шофьори (алкохолизмът се превърнал в пандемия), средната продължителност на живота била отчайващо ниска, а държавата си спечелила славата на “най-затлъстялото място на Земята”- половината от пълнолетните жители страдали от диабет тип 2, защото храната им се състояла основно от вносни полуфабрикати. На този надупчен остров отглеждането на достатъчно свежи зеленчуци за изхранване на населението било невъзможно. Горчивата ирония била, че точно мястото, което продавало на другите плодородие (под формата на земеделска тор) ставало все по-неплодородно и се превръщало в пустош.

Островът започнал да страда от необяснима суша, а същевременно застаряващата фабрика за десалинизация на морска вода не била в състояние да посреща нуждите на страната от вода за напояване. Учените смятали, че сушата се дължи на така наречения “ефект на фурната”: лишената от растителност вътрешност на острова се нагрявала като печка, образувайки невидим вертикален цилиндър от горещ въздух, който не позволявал на дъждовните облаци да се сгъстяват около острова.

През 90-те години на миналия век островната държава вече така отчаяно се нуждаела от чужда валута, че започнала да се впуска в някои доста сенчести схеми за бързо забогатяване. Превърнала се в гореща точка за пране на пари, силно подпомогната от вълната на финансова дерегулация, която започнала през този период. Островът станал основният “дом” на около 400 банки фантоми, необременени от каквито и да било надзорни комисии, контрол, регулации и данъци. Всеки можел да регистрира банка там, стига да имал поне 20 хиляди долара. При това били премахнати каквито и да било изисквания за информация около произхода и движението на средствата. Регистрираните на това място банки били особено популярни в средите на руските мафиоти, които според слуховете изпрали невероятните 70 милиарда долара мръсни пари през островната нация (чийто общ БВП бил 72 милиона долара). В края на ХХ век Науру се превръща в най-голямата пералня за пари в света. Северноафрикански диктатори, представители на организираната престъпност и олигарси се втурнали да регистрират призрачни банки чрез т. нар. “Корпоративна агенция Науру”. Джек Хит се добрал до въпросната компания, която се оказала барака, натъпкана с климатици и компютри. Нямало служители- само чистачката.

Освен това държавата най-безотговорно започнала да продава паспорти наляво и надясно, предлагайки нова самоличност и ново гражданство на всеки, който бил готов да плати между 15 и 35 хиляди долара. Нищо чудно, че някой от тези документи се оказали в ръцете на терористите от “Ал Кайда”.

Друг любопитен ход на острова бил превръщането на членството му в Организацията на обединените нации в източник на приходи под формата на подкупи за политическа подкрепа. През 2002г. получил 130 милиона долара от Китай, през 2005г. Тайван му подарил един боинг, а през 2009г., срещу 50 милиона долара от Русия, островната страна признала Абхазия и Южна Осетия за независими държави.

Но може би най-странната финансова авантюра на Науру била свързана с ЦРУ и операция “Невестулка” (по времето на Джордж Буш). Сделката, която островът сключил през 2003г. с американците била, меко казано, нестандартна. Идеята била Науру да отвори фалшиво посолство в Пекин, което да бъде нещо като шпионска подслушвателна станция и където да се укриват избягали от Северна Корея висши чиновници. Не по-малко фалшив дипломатически автомобил със знамето на Науру щял да превозва дисидентите, а в знак на благодарност САЩ предлагали сериозно финансово възнаграждение. Китайците обаче надушили нещо нередно и сделката се провалила в последния момент.

Тези далавери всъщност не довели до никакъв икономически растеж и в момента страната е изправена пред двоен банкрут: екологичен, тъй като 90% от острова са унищожени от мините; и финансов, заради дългове от над 800 милиона долара. И това не изчерпва проблемите на тази малка държава. Оказва се, че островният народ е крайно уязвим към една криза, в чието разрастване няма никакво участие- климатичните промени и сушата, в комбинация с повишаването на киселинността на океаните и нивото им. От 1993г. насам морското равнище около острова постепенно се покачва с по около 5 милиметра годишно. Тази тенденция ще се засили, ако климатичните промени продължат да се развиват със същата скорост (а тя всъщност се увеличава). Все по-тежките сушави периоди вече водят до сериозен недостиг на питейна вода.

Малко места на Земята представят толкова ярко и зловещо самоубийствените резултати от изграждането на човешката иконономика върху замърсяващи добиви, колкото разгледаната държава, която тъне в боклуци, разпадаща се инфраструктура и ръждясващи покрай пътя счупени ферарита. В същото време безделието се е превърнало в любимо занимание, а игнорирането на проблемите в национален спорт. Благодарение на фосфатните си мини през последния век островът постепенно изчезва отвътре навън, а днес в резултат на добивите на изкопаеми горива по целия свят той започва да изчезва и отвън навътре. Австралия вече предложи да пресели жителите на Науру на свой необитаем остров, при положение че се откажат от националността си. Краят на Науру пристига неумолим, неизбежен и вероятно заслужен.

Ако си мислите, че това е краят на историята, не сте познали. Защото през последното десетилетие островът се превърна в един друг вид бунище. В опитите си да събере така нужните и приходи, страната прие да изгради офшорен бежански лагер за австралийското правителство. Интересна стратегия. На хора, които има голяма вероятност да се превърнат в климатичните бежанци на бъдещето, се плаща да охраняват днешните политически и икономически емигранти. В кампания, станала известна като “Тихоокеанското решение”, австралийският флот прихваща лодки с емигранти и ги праща незабавно на 3000 км до острова (както и до някои други тихоокеански острови). Като стигнат там, бежанците (които са основно от Афганистан, Шри Ланка, Иран, Иран и Пакистан) биват натъпквани в един пълен с плъхове строго охраняван лагер, състоящ се от редици препълнени, непоносимо горещи палатки.

Затворничеството на острова може да трае до пет години, а емигрантите живеят в постоянна неяснота относно статута си, което австралийското правителство се надява да послужи като антистимул за бъдещи бежанци. Според доклад на главния комисар по бежанските въпроси към ООН от 2013г. условията в лагера, “както и продължителният период, който някои от търсещите убежище прекарват там, повдигат сериозни въпроси относно неговата съвместимост с международните закони за правата на човека, включително за защита от мъчения и жестоко, нечовешко или унизително отношение”. А през март 2014г., бивш служител от Армията на спасението на име Марк Айзъкс, който прекарва известно време в лагера, публикува откровени мемоари, озаглавени “Нежеланите”. В тях той разказва за хора, оцелели от войни и при опасни пътувания, които губят всякакво желание за живот на острова. Айзъкс казва в едно интервю, че целта на мястото е “да приеме издръжливи мъже и да ги смели на пихтия”. По-същия начин, както и самият остров е системно мачкан и унищожаван от хората.

Болезнената история на острова показва, че много от нещата, които и до днес се объркват на него, са свързани с местоположението му, което според мнозина е: “в центъра на нищото”, “вероятно най-отдалечената територия на света”, “мъничка точица в самотно море”. Отдалечеността на държавата я прави удобно кошче за боклук, място, където земята може да се превърне в бунище, където могат да се перат пари, където могат да изчезват нежелани хора, а днес и място, което може да бъде оставено да изчезне напълно.

Това на което ни учи съдбата на този остров обаче е, че няма такова място като “център на нищото”, нито има място без значение, както и че нищо не изчезва без да окаже въздействие на нещо друго. Ние всички понякога осъзнаваме, че сме част от една глобална система от взаимозависимости, но продължаваме да смятаме, че можем безкрайно да се разрастваме, че винаги ще има още места, които да абсорбират отпадъците ни, че ще има нови ресурси, които да обслужват нуждите ни, както и нови хора, които да експлоатираме. И точно тук е мястото на истории като настоящата. Защото е лесно да не обръщаш внимание на място, което е толкова далеч, че дори нямаш и желание да го видиш. Защото е лесно да игнорираш място, което е толкова рядко споменавано, че може дори никога да не чуеш за него. Но реалната цел на историческите факти не е само за да се гордеем с постиженията на предците ни, за които нямаме никакви заслуги, а за да се учим от грешките им и да не ги повтаряме. Затова и трябва да се поучим от историята на този остров. Той е предупреждение, което може да се превърне в първият гвоздей в ковчега на нерегулираната икономика, разчитаща на изчерпаеми ресурси или в първия гвоздей в ковчега на човечеството. Изходът все още зависи от нас. Но не за дълго. Затова помнете историята на това малко и отдалечено островно кътче. То се казва Науру и вече не може да оправдавате бездействието си с това, че никога не сте чували за него.

 

Краткият път от диетите до анонимните лакомници

 

ВЕНЦЕСЛАВ ВУТОВ

Автор. Той е дипломиран психолог и социолог, който има и магистърска степен по Социална психология. Още по време на следването си започва да се занимава със спортна и когнитивна психология, мотивационна психология, здравословно хранене и коучинг, както и да провежда проучвания в сферите на етологията, епигенетиката, невропластиката, груповата динамика, поведенческата икономика и социалното инженерство. Понастоящем работи като Лайф коуч и НЛП терапевт, но всяка година отделя време и за практиката си на спасител и плувен инструктор.Въвежда в практиката няколко иновативни психологически техники, като „ходеща терапия“ и комбинация между класически масаж и психотерапия.
Автор е на четири научнопопулярни книги и на една двустранна стихосбирка в съавторство с Армен Месропян. Има публикувани статии в списанията „Инсайт” и „Българска наука”.