Вътрешнопартийната драма в БСП на пръв поглед приключи. На практика това стана още преди конгреса на партията, когато се видя, че прогнозите за слабо участие в прекия вот за председател са били погрешни. При неочаквано висока активност (над 70 на сто от регистрираните социалисти) традицията бе спазена – действащият председател победи повече от убедително. Политическата Фортуна обърна гръб на вътрешнопартийната опозиция и на висшия форум предстоеше да се решава съдбата не на Корнелия Нинова, а на нейните опоненти. Резултатът бе логичен – почти всички публично изявени опозиционери бяха изхвърлени от състава на новия Национален съвет (с изключение на Янаки Стоилов, Кирил Добрев и Георги Гергов, предвидливо възползвал се от процедурата на пряко делегиране на областните председатели). Този път не се размина и на председателя на ПЕС Сергей Станишев, с което БСП може да разчита на място в политическата глава на книгата на рекордите.

Победителите ликуваха, донякъде с основание, защото триумфът не само бе внушителен, а и бе постигнат по-лесно от очакваното. Не закъсняха категоричните оценки и оптимистичните прогнози. Крум Зарков (избран с най-висок резултат в новия състав на НС и единствен получил над 50 на сто от делегатските гласове) обобщи: „Националният съвет се обнови и консолидира, конгресът зададе курс към предсрочни избори и към промени на политическата обстановка в страната”. Още по-категоричен бе Румен Гечев, според когото „тези, които не попаднаха в Националния съвет, бяха наказани от социалистите, защото от много време не предлагаха нови идеи за партията, а бяха насочили енергията си срещу председателя на БСП и работеха в полза на ГЕРБ … Излизаме по-единни, нашият резултат само ще се подобрява, на следващите избори БСП ще спечели.”

Всъщност ситуацията и възможните тенденции не са толкова еднозначни. Нека първо погледнем числата. Ако приемем за меродавен най-вече резултата от прекия избор на председател, за Корнелия Нинова са гласували 53-54 на сто от общия брой членове на партията. Надмощието на председателя е видимо, но съвсем не е сигурно, че това е вот в подкрепа на реформите в партията и провеждания курс на политическо действие. Дори да приемем, че мнозинството от социалистите одобряват „линията Нинова” (каквото и да разбираме под това), подобен ефект в обществото не се забелязва – БСП се изравни с ГЕРБ (и дори излиза с малко напред според някои проучвания) заради задълбочаващия се срив на управляващите, но не набира нова електорална и политическа подкрепа. Протестната енергия срещу властта не се трансформира в припознаване на социалистическата партия като убедителна властова алтернатива. Не е ясно как развръзката на противопоставянето в БСП (ако така интерпретираме резултатите от конгреса) ще доведе до „нова политическа обстановка в страната”.

Нещо повече, твърде пресилено е да се говори за консолидиране на актива и ръководните среди на партията. В полза на този извод говори безпрецедентният за БСП факт, че от 152 избрани членове на Националния съвет един-единствен (!) е получил над половината от делегатските гласове. Останалите са подредени по вишегласие, което е в съответствие с уставните разпоредби, но създава неособено пълноценна легитимност. Преобладаващата част от членовете на новия Национален съвет са избрани с една трета и по-малко от подадените гласове. Няма официални данни за резултатите на кандидатите, останали „под чертата”, но по неофициална информация разликите не са чувствителни. Тези числа означават, че разделението в по-широкия партиен актив остава, а доколко новият Национален съвет е консолидиран, тепърва предстои да видим.

Наистина, към настоящия момент изглежда по-вероятно Нинова да разполага със силна и стабилна подкрепа в ръководния орган, което значи, че ще има възможност без проблеми да провежда своите решения. Но това е само привиден напредък. Някои от ентусиазираните привърженици на стария/нов председател побързаха да заявят, че основната функция на Националния съвет „не е толкова да бъде коректив на лидера, а да разработва стратегии”. Но нали същността на колективния стил на партийно ръководство (за разлика от лидерската партия) е именно в това, колективните органи да бъдат пълноценен коректив и при необходимост предпазен механизъм за минимизиране на опасността от неправилни еднолични решения?
Би било жалко, ако социалистите са забравили поуките от собствения си горчив опит. Може би най-релевантна е аналогията с периода 1994-1997 г. На Четиридесет и първия конгрес на БСП през лятото 94-та по аналогичен начин от състава на Висшия съвет бяха елиминирани някои от опонентите на Виденов, а председателят на партията (по-късно и министър-председател) почти до самата катастрофа в края на 1996 г. имаше безусловната подкрепа на ръководния орган. Критиката отгоре до долу в партията бе потискана и игнорирана, заглушавана от високите децибели на клакьори, кариеристи или просто добросъвестно заблуждаващи се. Ако перифразираме известния стих на Христо Радевски, партийният лидер се оказваше винаги прав, дори когато грешеше. Последиците бяха много тежки – както за БСП, така и за цялото общество.

Освен собствената си близка драматична история, БСП би трябвало много внимателно да анализира десетгодишния период на възхода и падението на ГЕРБ. Буквалната аналогия е неуместна, но подмяната на привързаността към идеите и политическите принципи с лична лоялност към лидера винаги има приблизително един и същ край. Вярно е, че на много места по света днешната тенденция бележи предпочитание към концентриране на повече правомощия в ръцете на силни лидери, но конкретната национална специфика е важна, да не говорим, че силата на лидера идва не чрез отстраняване, а чрез убеждаване на несъгласните.

Категоричната (поне в количествено измерение) победа на Корнелия Нинова и нейните привърженици им дава нови възможности, но и увеличава значително политическата им отговорност. При благоприятната за лидера конфигурация в партийните органи и общите тенденции на задълбочаване на политическата криза в страната логичното очакване е БСП най-после да материализира в електорална подкрепа заявката си да бъде алтернатива на модела „Борисов”. За целта е нужно значително повече от това, партията да набере най-много гласове и да си осигури приемливи политически партньорства.

Обществото все още очаква алтернативността да бъде потвърдена чрез конкретни убедителни проекти за ключови политики и чрез представяне на личностите и екипите, които са в състояние да убедят обществото в тяхната целесъобразност и да ги реализират. Въпреки заявките от „Позитано”, досега не сме видели нито едното, нито другото, а до изборите остават най-много шест месеца. Ако се осъществи най-логичният вариант – оставка на правителството и предсрочни избори, задачата на ръководството на БСП става още по-трудна.

С една дума, на новоизбраните ръководни партийни органи им предстои в кратки срокове да убедят обществото в своята политическа състоятелност, а това е много по-трудно от спечелването на една вътрешнопартийна битка.

Александър Маринов/ banker.bg