Ако властта започне да обвинява критиците си в пропаганда, значи е вече паднала

Д-р Боян Кутевски

Към ведрото чувство, с което се присъединих вчера сутринта (26.09) към групата за Барни Ръбъл, по естествен начин се добави задоволството, че към обяд съществуването на групата даде резултат – анимационният „….това-което-имаме-като-правосъден-министър“ подаде оставка. Далеч съм от мисълта, че в него са се събудили някакви морални терзания. Не – според мен, просто неговият патрон Бойко Борисов вече отдавна не вярва на раболепните към властта му медии и предпочита да наблюдава какво се случва в свободния от собствените му тролове Фейсбук. Това „пространство“ представлява истински свободната медийна среда на България и дава много добра представа на „…онова-което-имаме-като-диктатор“ какво ще се случи до седмица-две. Абсолютно точни са допусканията, че ако днес гори Фейсбук – утре пламва държавата. Да, не става веднага, защото социалните медии действат с определени натрупвания и минава време, докато онлайн намеренията бъдат манифестирани в реалния живот.

Но не това е основното, на което посвещавам този текст. Той е свързан с едно малко по-изчерпателно обяснение на феномена, в който властта в България (която, както всяка власт е класически и овластен субект на пропагандата) приема ролята на мъченик и чрез своите „евангелисти“ (разбирайте – платени тролове) започва да обвинява своите опоненти в използване на пропаганда. Като дългогодишен изследовател в областта едва ли мога да се сетя за по-гигантски нонсенс! Но като голяма част от примерите за политически нонсенс и този е толкова безсмислен, че чак… съдържа дълбок и истински смисъл. Затова и разпространението на «опорката», че срещу българското правителство (генерално) и бившия правосъден министър Данаил Кирилов (в частност) се прилагат пропагандни методи, които ги «смилат», са А) пропагандни послания с ниска степен на достоверност или Б) директно признание, че фактически правителството вече НЕ Е НА ВЛАСТ!

И все пак, нека направим един малко по-задълбочен преглед на казуса с пропагандата машина на управляващите. Заимствах заглавието от филма на Лени Рифенщал „Триумф на волята“ не от стремеж към оригиналност, а защото според мен това определение много точно описва самопризнатата семантична основа на властта на Бойко Борисов – простотията. Ако в случая на нацистката диктатура основата е фанатичната воля да се завладява и да се властва над света, то в основата на диктатурата на Бойко Борисов стои фанатичната простотия да се плячкосва и да се властва над българския народ, който вече много пъти е лъган на избори и между избори. Вярно – бойковата Лени (Севи) я пратиха на далеч по-слабо монументален фронт като тяснопартийната пропаганда, но това не ни прави по-малко виновни от фанатично заслепените волеви германци, защото дълго търпяхме всякакви простотии – което ни прави отчасти… сори, гадно е – фанатично прости!
Пропагандата е феномен и практика на доминантната в дадения момент обществена и политическа идеология. Пропагандата не просто манипулира обществения контекст, а се стреми да го създава за постигане на частните цели на пропагандиста – диктатор, тоталитарна партия, монарх, армия или компания, стремяща се към монопол. Пропагандните кампании на властта винаги поставят организационния елемент като ключов за успешното трансформиране в желаната насока. Правителствената пропаганда е институционализирана – тя е насочена към организирането на обществените маси, към претопяването на индивида. Постигането на убеждение се търси като общо съгласие с доминиращите властови принципи, а не с конкретни реалии. Важна особеност е, че рационалният елемент е сведен до минимум, а посланията са стереотипизирани формули – например, „…да не счупим държавата…“, „…да потече кранчето на европейските пари…“, „…всеки месец откриваме нови заводи…“ и т.н. Основен принцип е, че масите забравят бързо и трябва да бъдат „подсещани“ с лозунги и емоционални апели – пределно конкретни и лишени от абстрактен смисъл. Както отбелязва Дейвис: “Пропагандата неизменно разчита на определена доза самохвалство и се стреми да отстранява опонентите на каузата, която защитава. Крайната цел е да бъде осигурено безкритично следване, което обикновено се постига чрез събуждане на определени емоции и силни душевни реакции… Пропагандата е доминантна, догматична, нападателна и незаинтересована от дебата… може да изисква просто вярване, прерастващо в подчинение…”. (Davis, 2003, 48-49)

Преследването на комуникационната ефективност е това, което осмисля процеса, осъществяван от властовите комуникации. Така напр. трудно може да се приеме, че може да съществува дейност като «правителствен ПР». Дори и в демократичните страни държавните интереси изискват действия, които не винаги могат да съвпадат с интересите на цялото общество, а по-скоро обслужват основната политическа цел – задържането на дадена партия/коалиция във властта. Овластеното мнозинство в една държавна власт може да провежда успешна пропаганда, но в редки случаи може да предложи онова, което теоретично се приема за ПР, който разчита на диалога и зачитането на позициите на заинтересованите страни.

Елементаризирането на комплексно политическо явление като политическата криза е манипулативна пропагандна техника par excellence. Обозначаването на всяка враждебна или критична гледна точка като пропаганда е ясен знак за изчерпване на аналитичния потенциал в политическия субект, в случая – в управляващата коалиция ГЕРБ/ОП. Разбира се, в комуникационна среда, доминирана основно от бързи събития като публикации в социалните мрежи, „изстрелването“ на постинги със заветно негативното ключово послание „пропаганда“ е единствен, макар и абсолютно нефункционален опит за застъпничество за една вече изгубила обществено-политическото доверие властова констелация.