Ивелина НумероваПрез май 2020г. сме изправени не само пред световната пандемия Covid-19, която преобърна живота на много хора у нас и по света, но и с българската война между политическите институции и организации. „Единни трябва да бъдат и институциите в борбата срещу пандемията, така че българските граждани да имат непоколебимо доверие в държавата в този момент и да са сигурни, че тя ще работи изцяло в техен интерес”, каза нашият премиер Бойко Борисов. Но какво всъщност се случва наистина? За да си отговорим на въпроса, дали войната между институциите е решение за кризата, нека първо разгледаме значението на думите.

Войната представлява организиран насилствен конфликт между политически образувания – държави, правителства, общности или военизирани групи – който се характеризира с изключителна агресия, сътресения в обществото и приспособяването към него, както и с висока смъртност. 1

А кризата, от своя страна, е явление или съвкупност от явления в личен, корпоративен, институционален или обществен план, нестабилно или опасно състояние, засягащо личност, група, общност или цялото общество. След като тези 2 две думи се свързват с конфликт, агресия, сътресения и още толкова негативни думи, как се очаква хората, които са отговорни за важни национални решения и ръководят един цял народ, да ни изведат от нещо толкова страшно като криза.

Теоретично, политиката е сфера на социални отношения, характеризираща се със специфични дейности, процедури и институции, чрез които множеството интереси в обществото, в различна степен на взаимодействие и конфликт, получават възможност да придобият характер на общовалидни и задължителни норми.

Като тази дефиниция предполага, че политиката е свързана с мрежа от институции, които имат пряка връзка с осъществяването на политиката и си взаимодействат за осигуряване целостта на обществото и неговото нормално функциониране. А на практика, “войната е продължение на политиката, но с други средства.” Карл фон Клаузевиц обвързва война и политика в неделимо цяло.

Изтъква голямата роля на политическите лидери и издига войната не просто в наука, а в цялостна концепция за философията на лидера в световната политика. Изключително интересно  Клаузевиц разглежда грешките, които могат да провалят и най-изпипаната военна акция. Но това би могло да се интерпретира и за всеки тип работа в ежедневието. Ролята на институциите е от изключително значение по време на кризи и тяхното обединение и съвместна работа са именно решението на създалата се криза. Защо всъщност мисля така? Защото всеки един член на обществото е дал своя глас и доверие на всеки един член на политическите партии и институции да ръководи достойно своята държава. Институциите осигуряват структура за всекидневния живот.

Институциите са действителни в степента, в която хората или достатъчна част от членовете на дадено общество имат доверие в нея, приписват й смисъл, имат интерес да й се подчиняват и да се ръководят в действията си от предписанията, които тя излъчва. Тяхна голяма и важна отговорност е да бъдат наясно със случващото се и да работят заедно за намиране на справедливи и добри начини за пълноценното функциониране на държавата.

Но когато тези органи се фокусират повече върху свободата на техния изказ, а не върху живота на своите съграждани, когато лепиш етикети на ръководителя на Националния оперативен щаб, всъщност се създава една предпоставка за недоверие към институцията, която се бори с кризата. По този начин се накърнява доверието в щаба и се саботира изпълнението на решенията, с които той се опитва да овладее бедственото положение.

В моменти на паника и страх, създали се покрай пандемията, хората имат нужда да чувстват сигурност и надежда за по-добро бъдеще. Всеки ден проявяваме уважение и спазваме правилата за сигурност, гледаме телевизия, чакаме по-добри новини, доверяваме се на институциите, че дават най-доброто от себе си, за да вземат правилните решения. А какво всъщност правят те в замяна на това? Създават един хаос и безпоредица с вкарване и отменяне на закони, безпрецедентно отношение към хората, неуважение един към друг, спорове на теми, които в моменти като пандемията не са на главен план и тотално замъгляват преценката на хората какво всъщност се случва. Войната между тези институции харчи толкова време и енергия, че вместо те да се фокусират върху това да използват това време и енергия за подобряване качеството на живота, за стратегическо планиране за излизане от кризата, за ефективно справяне с икономическите проблеми, напротив, те ги пропиляват в небивали скандали и спорове.

И когато няма Пловдив 2020г. доверие и обединение на върха на стълбата, как се очаква гражданите да имат доверие и да спазват всички мерки, които се налагат? За мен това е един голям егоизъм и глупава борба за доказване и инат, за това кой има повече сила от другия, кой може да каже по-глупаво изказване от другия, само за да е център на внимание. Всеки иска да изпъкне и да се докаже едва ли не че е направил нещо и да може да се измъкне от слуховете, че само им се плаща да не правят нищо. Няма лошо да имат желание тези институции да се доказват, но има ли смисъл да се вземат прибързани решения и да се изнасят неподготвени речи, само за да си там някъде отпред и да се правиш на говорител? Ами не, няма.

Има ли смисъл да допуснеш грешка, нещо, което всяко живо същество на тази планета прави, и да не си я признаеш, а да продължаваш да дълбаеш в извинения и обвинения, че някой друг ти е виновен? Ами не, няма. И всеки разумен и мислещ човек, който не се ръководи от своето его, че е на висока длъжност, го разбира.

Защо не могат и тези образовани и облечени във власт хора да се спрат за секунда и да помислят какво правят, дали това всъщност е най-доброто за тяхното семейство и за всяко едно българско семейство? Седят зад микрофона и обвиняват хората за тяхното безпрецедентно отношение към мерките за сигурност и разходките в парковете, а не впрягат сили за стратегически решения, които да подпомогнат икономиката на страната ни. Съдят се един друг, плюят се един друг, водят битки и войни, само за да се докажат кой ще излезне по-умен от другия.

А хората чакат и губят и малкото си търпение останало, губи се вярата им в тези партии. А загубиш ли вярата на хората, губиш и самите тях, губиш и смисъла ти изобщо да седиш на трона и да се водиш като ръководител на една цяла нация. Все по-често се убеждавам, че българската политика е избрала метода на управление чрез наказание и страх. Всички ние мислещи и разсъждаващи хора знаем колко лесно се ръководи един народ чрез страх. Но това е моментно влияние и бъдещите резултатите от тези действия нямат положителен ефект нито за едната, нито за другата страна – теория, факт, история или просто мое мнение – както и да го облечете, все е истина. Българската работа играе по лош начин с “наши и ваши” и когато някой заеме важна и отговорна позиция без да си я е заслужил със пот и кръв, егото надделява и замъглява ума и възможността за размисъл и вземане на най-добрите решения за един цял народ, за една силна нация. Органите на тези институции много често забравят, че не те са държавата, а народът.

Народът ги е  поставил там горе и народът може да ги свали. Народът гласува своето доверие и уважение на тези хора. Но те така и не разбраха, че най-доброто ръководене и мотивация е лидерство чрез пример.

Това винаги е било най-силното влияние, което всеки един човек може да окаже на друг. Когато ти си пример за народа и правиш правилните неща за групата, а не само за себе си, тогава този народ ще ти вярва и ще те следва неотлъчно и вярно. Аз силно вярвам, че българите сме силен и разумен народ, но тези 5 века робство са оставали толкова силна следа в душите ни, че ни е трудно да повярваме в себе си и да се изправим срещу трудностите. Страхът заема толкова голяма част от нашият разум, че много често му се оставяме, както се оставяме и на безпрецедентните политически действия. Хаосът несъмнено съществува и няма нищо лошо в това.

Но когато едни важни органи, като политическите институции, боравят с негативни инструменти за ръководене и контрол, тогава този хаос започва отгоре и поглъща всичко надолу. За кой ли път става ясно, че в такива критични моменти сигурността на гражданите трябва да е най-висш приоритет на публичната политика.

И не – войната няма да ни изведе от кризата. Както хората са казали: На лошото с добро. Иначе сме загубени и войната само ще взема, без да дава нищо хубаво. Не случайно мотото на България е “Съединението прави силата”, защото обединени можем да се изправим пред всякаква трудност

1Wikipedia
2 Wikipedia

Пловдив 2020г.

*Този текст е част от изпит по  академична дисциплина Политически организации и институции и е изготвен от Ивелина Нумерова, Публична администрация , Пловдивски Университет „Паисий Хилендарски”