44113551_2224816340912769_7012456682580082688_oКакво е власт? Как имаш власт, а в същото време си безвластен? В кой стои властта и заслужават ли тази власт? Изпълняват ли я достойно или е нужна промяна?

Прочетете как отговоря на тези въпроси Неврие  Мустафова- студентка в 3-ти курс, специалност  Публична администрация в Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”

Ако дадем дефиниция за власт тя се изразява в  силно влияние, изразено в правото и възможността за разпореждане, контрол и подчиняване на волята. Властта е мярка за способността на човек да контролира средата около себе си, включително и поведението на другите същества. Терминът власт често е използван като сила, възприемана като законна от социалната структура. Властта може да бъде лоша или несправедлива, но упражняването ѝ се приема за вътрешно присъщо на хората, като социални същества. Често изучаването на властта в обществото се приема като политика. Използването на властта няма нужда да включва принуда. В едната си крайност, тя много силно прилича на това което англоговорещите наричат „влияние“, въпреки че някои автори правят разлика между власт и влияние – средството чрез което се използва властта. Ако вземем това определение как властта ще е в ръцете на безвластните след като тези две думи се противопоставят или могат да се нарекат дори антоними. Безвластен е синоним на безсилен  и се определя като човек, който няма сили или не изразява сила. В  какво няма сили – да изразява мнението си или да промени ситуацията, в която е. Ето сега ще обсъдим как тези две думи са противоположни, но и пораждащи идея или надежда за успех.

Взимам за пример едно гражданско общество управлявано от хората облечени с власт, в случай гражданското общество ще са безвластните – кои ще са по – силни ,на които им е  дадена властта или на хората, които ако се обединят ще променят посоката на успеха. В историята има толкова примери които показват, че група от хора с различни идеи надмогват властващите и променят цялата си съдба. Големите революции направени от обединени общности от хора променят много истории на цели държави.

Да вземем за пример пролетариата или работническата класа, които в историята не веднъж искат да променят държавния ред. Тази общност има общи цели и ценности, а тези цели са заложени в концепцията за световна революция както деструктивни, така и конструктивни: завземането на властта от работническата класа в световен мащаб, унищожаването на предишния държавен апарат, установяването на система, при която икономическите и социални процеси са съзнателно управлявани, прекратяването на съсловните и национални антагонизми, както и на експлоатацията на човек от човека, развитието на социалдемокрация, както и осъществяването на културна революция. За разлика от всички предходни социални революции, които само променят формата на експлоатация, в основата на концепцията за световна социалистическа революция стои идеята за радикална промяна в развитието на обществото, бележеща началото на прехода от миналото на човечеството към неговата реална история. Така в най-широк смисъл, в основата на концепцията за световна революция стои идеята за предаването на властта в целия свят в ръцете на работническата класа и установяването на диктатура на пролетариата. Те стават на части успешни, но се заменят от хора с други идеи и така се променя посоката на световната съдба през годините. Отиват едни, идват други с различни цели и ценности.

Ето това показва, че не трябва да се подценява човешката същност без значение дали си беден, работещ, роб или богат, ако искаш да промениш средата, в която си – ще успееш рано или късно.

Обединяването на хората под обща цел то било свобода, богатство или известност могат да бъдат предпоставки и източници на властта.

Много пъти хората правят това, което им нареждат без да мислят дали е правилно или не. Правят това защото са подчинени на властващите, така се превръщат в безвластни, но всъщност не са. Те притежават сила, която ако се обединят и сменят идеологията си, ще променят и своята позиция.

Ще разгледам труда на Вацлав Хавел ,, Властта на безвластните’’ която е отчасти есе, отчасти политичски манифест, фокусиращ се върху дефинирането на дисиденството , мястото на свободната личност в системата, какво е животът в истината и какво е животът в лъжа – изключително актуални теми и на фона на политическата и медийната реалност и днес.

Накратко в есето се разказва за управител на магазин за зеленчуци сложил на витрината лозунг: ,, Пролетарии от всички страни, съединявайте се ’’. Но този лозунг е бил докаран на нашия зарзаватчия от предприятието и той го е сложил на витрината просто защото така се прави вече от години, защото го правят всички и  ако не го направи, може да има неприятности.  Тоест виждаме, че той е безразличен към сематичното съдържание на лозунга, но все пак изпълнява функцията на знак към по – горе стоящите. Или ако се замислим макар да не изразява вербално своето мнение зарзаватчията е декларирал своята лоялност по единствения начин, който обществената власт приема – тоест така, че е приел установения ритуал и е приел дадените правила на играта. Тоест вече ако изрази своето мнение, вече ще може да промени нещо в така наречения ритуал. Ако приемем ритуала и правилата за на играта за идеологията на властта, която е определен като отношение към света или група от идеи и възгледи,  на които се подчиняват както властващите, така и подчинените. Също така се приема и като основен инструмент на вътрешната властова комуникация, осигуряваща вътрешна компактност в посттоталитарното общество е нещо, което надхвърля физическата страна на властта, което в известна степен я покорява и което осигурява нейната продължителност. Тоест ако променим нашите насоки и започнем да изразяваме нашето мнение публично ще сме по – силни от властващите и ще получим повече уважение от тях.

Чешкият интелектуалец напомня, че с морални послания едно гражданско движение може да стигне по-далеч, отколкото с популизъм.  Всичко, което днес у нас бива отхвърляно и подигравано от поредната самозабравила се политическа класа и от едно обезсърчено гражданско общество, стои в основата на политическата философия на Хавел: моралът, истината, максимализмът, непримиримостта, която единствена може да доведе до успех една – макар и кадифена – революция. В крайна сметка, не е трудно да сравним днешна Чехия с днешна България, за да разберем дали „Властта на безвластните” е някаква утопия или, напротив, напълно реалистична програма, по която човек да изгради себе си и своето отношение към управлението на страната, която и да е тя.

Заедно със „За тиранията: 20 урока от ХХ век” на Тимъти Снайдър, Хавеловата „Властта на безвластните” е най-важната политико-философска книга, излязла у нас през 2017-а. Тя възстановява паметта за вече почти забравени процеси, които все още имат огромно значение в нашето, за съжаление, все така постсъветско пространство.

Хавел припомня, че истината и любовта в дългосрочен план надвиват лъжата и омразата. Това може би звучи твърде абстрактно? То може да се разбере както по евангелски – че истината освобождава, така и чисто практически – че с морални послания едно гражданско движение може да стигне по-далеч, отколкото с популизъм. На пръв поглед това изглежда като адаптация на схващанията на Ганди, но Хавел се опира на личен опит и на чисто европейско разбиране за държава, гражданството и вътрешното достойнство, присъщо на едно истински републиканско мислене.

„Властта на безвластните” ни връща в света отпреди пост-истината. Есето развива тезата, че истината, животът в истина е главното, което можем да противоставим на популизма и привидностите, сервирани всекидневно от пропагандата на който и да било лъжлив режим.

Да вземем в основата на промяната дълбоката криза на човешката идентичност като използваме гореспоменатите изрази ,,живота в лъжа ’’ и живота в истината ’’ . Кризата, причинена от “живота в лъжа” и правеща този живот възможен, притежава ясно изразено морално измерение: проявява се – между другото – като дълбока морална криза на обществото. Човекът, подчинен на консуматорската ценностна система и загубил чувството на отговорност, което да го свързва като корен с порядъка на битието, а отговорността му е вече само към собственото оцеляване, такъв човек е деморализиран. Върху неговата деморализация се крепи системата, тя задълбочава деморализацията и е нейна обществена проекция.

“Животът в истина” като бунт на човека срещу принудително заеманото от него положение е точно обратното, негов опит отново да поеме своята отговорност. Става дума очевидно за морален акт не само защото човек трябва толкова тежко да плати за него, но преди всичко заради това, че не е продиктуван от егоизъм. Тоест ние като личност трябва да взимаме отговорност за да успеем да се променим.

Между другото, напълно закономерно e, че представителите на властта не могат разберат по друг начин “живота в истина”, освен като му приписват изгодата като мотивация – копнежа по власт или слава, или по парите – и се опитват така да го интегрират в своя свят, тоест в света на обществената деморализация.

Ако в посттоталитарното общество “животът в истина” се превръща в извор на всяка независима и алтернативна политика, то би било уместно да осмислим и споменатото негово морално измерение като политически феномен.

И ако на някой от нашите приятели неговите революционни марксически убеждения за “надстроечното” обуславяне на морала му пречат да проумее значението на този аспект в цялата му широта и да го включи представата си за света, то това е в негов собствен ущърб: тесногръдата вярност към постулатите му пречи да разбере добре механизмите на собственото му политическо влияние. Така той парадоксално ще се превърне в онова, което като марксист толкова често подозира у другите, ще стане жертва на “фалшивото съзнание”.

Сега нека помислим как българското общество постоянно се оплаква от властващите, а не прави нищо, за да се оправят. Оплакват се от безработицата, икономиката, политиката, корупцията и гледат отстрани все едно те самите не живеят в тази държава. Всеки мисли алчно и егоистично за себе си, а другия нека се оправя сам. Всеки гледа да отърве себе си от черната дупка и дори жертва другите около себе си като ги бута със собствените си ръце вътре в черната дупка. Така няма как да се оправи държавата, от която никой не е доволна, в която стоят сякаш някой ги е вързал. За да се промени всичко това промяната трябва да започне отвътре, първо от нас самите ,след това нашите мисли и идеи да се разпространяват на околните ни. Така ще започнем да сме властни, а не да се оплакваме от властващите и да седим като безвластни.

За заключение искам да цитирам,, Нека сега си представим, че у нашия зарзаватчия един ден нещо се възпротиви и той престане да излага лозунги само за да се хареса; престане да ходи на избори, за които знае, че не са никакви избори; на събранията започне да казва какво мисли наистина и дори намери сила в себе си да бъде солидарен с тези, с които съвестта му повелява да бъде солидарен.,,

С бунта си общността ни ще излезе от „живота в лъжа“, ще се откаже от ритуала и ще наруши „правилата на играта“; отново ще намери своята подтисната идентичност и достойнство, и ще реализира свободата си. Бунтът ще е опит за живот в истина. Тоест, ако вътре в нас осъществим промяна ние ще имаме възможност да живеем в мечтания истински живот, за който трябва да се борим, а не да мрънкаме като дете, от което му взето играчката, в случая детето ще е българското общество, а играчката ще е животът в истината със стандарта на другите държави, в които предпочитаме да заминем.

Автор : Неврие  Мустафова  Мустафова

Факултетен номер: 1708781024

Публична администрация 3 курс

Източници:

  • http://freepoetrysociety.com/articles/Havel-power-of-the-powerless(12.05.2020)
  • https://www.bnt.bg/bg/a/vlastta-na-bezvlastnite-istorichesko-ese-ili-politicheski-manifest(12.05.2020)
  • https://www.ploshtadslaveikov.com/vatslav-havel-i-vlastta-na-bezvlastnite/(12.05.2020)