Screenshot (14)Най-бързият часовник във вселената тиктака на сцената на Театър 199. И отмерва не просто времето, а ритъмът в отношенията между двама мъже, осъдени да търсят любов. В мрачно жилище, над изоставена фабрика за кожи се разиграва житейски хаос, който повече прилича на драма с елементи на ужас, изиграна от впечатляващо силни актьори (Малин Кръстев и Явор Бахаров). Филип Ридли, авторът на „Най-бързият часовник във вселената“, е сред основателите на движение в британския театър, наречено „Право в лицето”.

С брутална откровеност, с езика на улицата и с много подтекст, Ридли „опакова“ героите си по модел, белязан от нечовешка мания за ексхибиционизъм и желание да бъдеш жесток към другия по един привидно естествен начин, защото „всички сме канибали на собственото си канибалско парти“. И това съвсем не трябва да звучи шокиращо, а като будилник, който събужда заспали души, за да ги върне към нормалното. Защото не е нормално да получаваш клаустрофобия от прегръдка или да прегръщаш с ръкавици.

Или да вярваш, че животът е прекалено кратък, за да изпитваме чувства към някого. Не е нормално да ти е приятно от мисълта, че само външният ти вид предизвиква възхищение, но нищо повече. Не е нормално във всекидневието ни да няма игра от любов, а само игра на чувства или игра със скръбта. Не е нормално и откровеността да се счита за осакатяваща. Извън границите на тази безсмислена болезненост, Ридли лансира един болезнено отрезвяващ образ. Чийта Би, героинята на Станка Калчева, не на шега се явява като „журналист под прикритие“, морален анализатор и гуру в едно. Някогашната красавица, изживяла дните си по най-бързия часовник във Вселената, се опитва да постави спирачки там, където това е почти невъзможно – на самозабравилия се Кугър (Явор Бахаров). Дали изобщо си заслужава да имаш лице, пита самотната пътничка в света на комуникациите, лишен от комуникация. И всеки неин въпрос, удар и наричане към него завършва със зловещото знамение „… защото аз съм в края, а ти си в началото“.

„Най-бързият часовник във вселената“ тиктака. Със скоростта на лошите новини от телевизията. С неумолимото появяване на бръчките. С естественото посивяване на косите и ясния поглед. Със суетния кръговрат на модата. И неизбежно – с ерозията във всяка една връзка, заключена в „огромната зала на мълчанието“. Преводът на пиесата е на Деница Димитрова, а постановката – Стайко Мурджев. Сценографията е на Петя Боюкова, а музиката – на Емилиян Гацов-Елби. В останалите роли Александър Тонев, който се редува с Румен Михайлов, и Виттория Николова. Режисьорът Стайко Мурджев за спектакъла Това не е истина, това е приказка, тъмна приказка за отсъствието на любовта.

Това е представление-ексцесия, това е спектакъл за злото, маскирано с пъстрите дрехи на поетичното бленуване. Това е свят без любов. Най-страшният свят, защото всяко докосване без любов е извращение, всяка целувка без любов е порнография, всяка песен без любов е крясък в бездната. Това не е истина, това е порочна фантазия за избора, за категоричното решение, за отказа да чувстваш, да усещаш, да живееш любовта. Да я ампутираш от себе си. Да си създадеш антитела срещу нея. И да смазваш с лице от лед всеки, който се опита да те връхлети отново с нея. Това не е истина, а невротичен психологически комикс, в който си осъден да пораснеш за една нощ, в който погребваш слънцето, за да попаднеш в капана на луната, в който звездите са се подредили така, че накрая камбаната да бие за теб, в който си предназначен за блудство, докато мечтаеш за милувка.

Контрастен пъзел от сложни взаимоотношения, зависимости и садомазохистични игри, след които да останеш жив е най-голямото наказание. 12 Това не е истина, това е задъхан разказ за жадуването, за неистовото желание, за изгарянето по другия. Това е камерен епос за разнищването на сърцето, за принасянето на душата в жертва, за разтварянето по другия, за патологичното надяване, че някой ден или някоя нощ, в някоя гора, под някое небе, ще намерим заедно най-бързия часовник във Вселената и годините ще прелитат край нас, и ще се превръщат в часове, а часовете в секунди и ще заживеем щастливо. Завинаги. Защото най-бързият часовник във Вселената е… За автора Филип Ридли Британски творец, роден в Източен Лондон през 1964 г. Влиянието му върху културната сцена на острова има изключително широк обхват. Като фотограф и живописец е причислен към „Младите британски художници” – движение, в което редом с него изгряват имената на Деймиън Хърст и Марк Копишо.

В една от ранните им изложби картината му „Еякулация от дроздове” е скрита зад параван, на входа, на който е поставено предупреждение за „скандалния характер на произведението”. В киното той е известен със сценарии на дълбоко смущаващи филмови сюжети (някои от които режисира сам). Най-известният сред тях е „Близнаците Крей”. Автор е и на три романа за възрастни. Като драматург Ридли е сред основателите на движение в британския театър, наречено „Право в лицето”, към което се числят имена като Сара Кейн, Патрик Марбър, Джо Пенхол. Пиесата му „Дисни трилър” (поставена в Театър 199 през 1997 г.) е обявена за „ключов текст” в новата посока на английската драматургия на нашето съвремие. Други негови заглавия за сцената са „Призракът от идеалното място”, „Река Винсънт”, „Стръкчета стъкло”, „Нежният напалм”, „Тъмната ванилова джунгла”, „Привлекателният паразит”, „Карагула”. Носител е на редица награди, но бива пренебрегван за най-престижните призове, поради привидно бруталния характер на своя светоглед. Въпреки тази негова репутация, Ридли пише седем приказни пиеси за деца, едно либрето за опера за млада публика и няколко стихосбирки.