letter

Открито писмо
до Кмета на Столична община
г-жа Йорданка Фандъкова

Уважаема г-жо Фандъкова,

Вие не можете да си представите колко беше важно за мен да мога да подаря на града си и на идните хора нещичко скътано в спомените, нещо изживяно, нещо изстрадано и все свързано със София . Години наред ми се щеше, но не рачих и ред да напиша. Но лани стана дума, че ще се чества по тържествен начин 140-годишнината от обявяването й за Столица и всичко си дойде на мястото.

Няколко месеца това и само това ми беше и грижа, и радост, и тревога и … писане.
Стана книга. Помогнаха ми с фотоматериали добри хора, жена ми ме изтърпя дя присъствам отсъствайки духом, двама от внуците и дъщеря ми дадоха пари и стана работата. Попаднах на прекрасен издател, който спокойно и с разбиране понесе промените, допълненията, отклоненията и закъсненията, когато е имало такива.
Исках да представя книгата си публично, защото за София не бива да се говори само на 4 очи. Исках повече хора да празнуват рождения столичен ден.

За радост, така и стана. Дойдоха почти всички поканени, около 100 човека, видни и обикновени софиянци, приятели, колеги, съученици, роднини, бивши съратници, та дори и някои неединомишленици.

Един приятел, много известен столичен строител, бивш мой колега и останал завинаги близък на душата ми, направи по този повод чудесна почерпка. Имаше речи, цветя, станах „Заслужил” на една известна камара. Дори и от Вас /много е възможно Вие изобщо да не знаете/, получих – чрез Ваш пратеник- букет и няколко казионни реда. Извинете ме, но те ми напомниха един стар скеч, който разиграваше преди половин век покойният Коста Цонев.

В него имаше приблизително такъв текст : „Яз изложбата не сам я вишел, но щом требе да се помогне – че се изкажем за картините, колко са сигурно убави”. Поздравлението Ви ми бе връчено в коридора, между другото, защото госпожата , която ми го даде, била много ангажирана, а Вие просто сте се заринали в ангажименти и затова не сте дошла лично. . .

Бланката с написаните празни слова е същата, на която се пишат писмата на Общината. Имаше и едно мънинко, черно подписче отдолу, но не съм сигурен дали Вие лично сте ме удостоили с него, или е печатче от архивата … Да си призная – и на това се зарадвах. Защото не бях получавал – за всичките години, след като излезнах в доживотната си почивка – нито ред, нито знак, нито думица ! Просто – имало го някога един човек, сега пак го има, ама го няма. Простете каламбура …

Аз поназнайвам нещичко от протокол. Сигурен съм, че човек от Вашия ранг не може навсякъде „ да огрее”, не може да присъства на всякаква сбирка на този или онзи. Простете за откровените ми думи, но аз си мислех, че все пак някой от сътрудниците Ви е проучил нещата, разбрал е нещичко за мен и връзката ми с града и или би Ви посъветвал да дойдете, или след няколко дни, когато намерите време в претрупаната Ви дневна програма, да ви беше свързал поне по телефона с мен, да ме поканите при Вас, дори и за 3 минути – да Ви благодаря за вниманието, да Ви подаря творенията си скромни, да Ви целуна ръка и . . . миром да си вървя. Не, две седмици по-късно – нищо такова няма.

Звънят ми по няколко души на ден, казват добри слова за книгата, но не чух Стопанката на града и ми е мъчно. Това не са старчески смахнати помисли. Да, стар съм вече, но още съм с всичкия си и за Вас ще кажа, че около 30 години от живота си бях в системата на Столичната община. Строих София от 1968 до 1996 година, съобразно моите сили и способности.

Бях оценен и до днес нося в душата си спомена за съвместната работа със 7 столични кмета и с 12 техни заместници за целия този период ! Общината ми беше Църквата, ако това не е много претенциозно сравнение. Нищичко няма да казвам за направеното с мое участие, за признанията и наградите, за умората и стУДа> за радостта и горчилката, за разочарованията и надеждите, които съпътстват неизбежно живота на всеки истински строител, градител. Вашия – и той така.

Моят -също.
Преминех през най-сложния период на промените след 1989 – та година на много отговорна длъжност. Загубих си здравето, но Бог внуши на най-големите тогава столични строителни шефове как да ми помогнат и те го сториха – за 15 минути !

Ето – благодарение на тях още съм жив !

Е, днес мога само на двама да им казвам отвреме-навреме колко съм им благодарен. Другите вече са много, много далече …

Приемете тези мои думи, не се сърдете, а ги разберете, защото Вие имате още много път да вървите и дано те Ви помогнат някога, при подобен бъдещ случай.

Мисля, че бях уважаван и в „Бялата къща”, където сега Вие управлявате. Може би не знаете – тя беше направена, за да приеме Регентството в себе си … Дори и улицата отпред по едно време се казваше „Регентска”, но това е съвсем в скоби.

Накрая ще Ви кажа, че бях много близък и с милиционерите на пропуска, с вътрешните куриерки и със секретарките на кмета, на заместниците му, на главния секретар, на завеждащия ксерокса, на шефа на печатницата, с шофьорите на неголемия тогава Ваш автопарк и на всички, които ми помагаха да разбера, че една гайка да изпадне от машината – свършено е ! И че няма важни и по-маловажни гайки .. .Всички са важни!

Ако има горчилка в писмото ми – разберете я. Ако намерите нещо обидно, просто не го допускайте. Истински Ви разбирам, зная колко пъти на денпреминавате Рубикон, колко безсънни нощи сте пребудували по наводнения, пожари, инциденти, официални посещения, внезапни трусове, как сте задраскали род и семейство и как София Ви е Олтар.

Така че не приемайте на нож тези слова. А ако някога пак имате подобен случай, дано си спомните за гореказаното и то да Ви помогне за по-верен Ваш ход. Само мълчанието и тишината са лоши ходове, да знаете!

Спирам до тук. Имам пороища от слова и мисли, но нито им е времето, нито им е мястото, нито бива повече да злоупотребявам с търпението Ви.

Моля приемете тези две книги. Писани са като изповеди. Първата – преди десетива години.Тя съдържа около 70 мига от живота на автора и града му. Втората посветих на току-що преминалата годишнина на София. Тя е за един период от около 40 години – от четвъртото до осмото десетилетие.

Пак за София и все със същото софиянче в нейния скут. Не е претенциозна литература, а просто мисли на глас с отсъстващ събеседник. Да знаете как олеква человеку след такива откровения ! Дано Ви остане някога време да поразлистите нещичко, ама не вярвам…

Съвсем накрая ще споделя, че все пак си имам една чест, оказана ми завинаги : на много места из града има неща, за които си спомням с умиление. Минавайки край тях, се самонаграждавам : „Ето, и това го правихме ние!”

С уважение и разбиране за огромния товар на крехките ви плещи и с извинение за времето, което Ви беше нужно да прочетете този словесен хаос,

оставам винаги Ваш
инж. Божидар Н. Крапчев

Божидар Крапчев Божидар Крапчев – Автор, политически наблюдател, анализатор и коментатор. Племенник на изтъкнатия български журналист, общественик и революционер- Данаил Крапчев. Още от Божидар Крапчев в първото му интервю за „Любословие“.
e-mail: bojidar@luboslovie.bg