мартин-карбовски-82Водещият на „Втори план“ по bTV Мартин Карбовски поде инициативата „Чиста азбука“, за да насочи вниманието на широката публика към нуждата от грамотност и изчистването и съхранението на българския език. Специални издания на предаването срещат зрителите с учители и вдъхновители и разказват истории, които показват колко е важно да не „счупим“ кирилицата, за да се съхраним като общество.

Тази събота от 18 часа в рамките на „Чиста азбука“ Карбовски представя един българин, който живее и инвестира в България, докато я обича – д-р Милен Врабевски. – Г-н Карбовски, защо е толкова важно да запазим чистотата на българския език? Все пак вървим към необратима глобализация? – Езикът и азбуката са въплъщение на този уморен народ. Чрез тях той живее. Езикът и азбуката са мишена върху гърдите на уморения народ. Няма българи без кирилица. Друг е въпросът, че се обсъжда либералната тема “трябва ли да има българи”.

Ерго, трябва ли ни кирилица… Вървим към тази “необратима глобализация” както преди вървяхме към “развит социализъм”. Мантрите и шаманите на времето дрънкат техните пиринчени звънчета. Винаги трябва да сме се отправили нанякъде. Водени. Нахранени. Блъскащи се. Стригани и доени. Изумен съм с каква лекота заменихме една мантра с друга. Изумен съм. Под розовата лепенка на глобализацията има люспи национална ръжда.

Всяка нация я има. Всяка нация преследва интересите си. Ако ги преследва настойчиво, учтиво – нацията живее добре и произвежда народ. У нас това не се случва. – Какво ви провокира да започнете инициативата „Чиста азбука“? Какво се надявате да постигнете с нея? – Провокира ме това, че губя комуникация с хората, ползващи новата писменост. Писмеността на гетото и писмеността на клавиатурата като палачинка.

Кошмар е как се пише на латиница. Ако ще махаме кирилицата – да въведем правила в тая Босфорна, гранична нова азбука и да се свършва. За да общувам ми трябват правила, граматика и свобода. Свободата обаче в този случай е поквара. Аз, преводачът на национални сленгове, вече не разбирам какво ми пишат във Фейсбук. Трябва ни бърза помощ за кирилицата. Защото тя е сърцето ни, а сърцето ни не работи добре. – Често разказвате истории на хора с много тежък живот. Те грамотни ли са? Всъщност грамотността ли е най-важна за качеството на живота? – Всеки живот е тежък. Неграмотният живот обаче не е живот.

Той е разговор на глухонеми в две различни стаи. Официалният език, който “към момента” е отвратителен, се сблъсква челно с инстинктивната азбука и рефлекса на нямото социално животно със сбъркан обществен договор. Иска ми се да намеся в разговора Русо и Волтер, но гетото ще ги изгори в печката на физическото оцеляване. Нуждаем се от Просвещение като никога. И като никога то е напълно излишно. Просвещение като термометър, нужно, но нежелано. – „Втори план“ разказва както за емблематични и вдъхновяващи хора, така и за противоречиви и понякога скандални личности. Какво е общото послание на предаването? – Дразнещ въпрос. Общото ми послание е по-силно и добро от другите послания – примерно с каква рокля е бил Азис през 2003-а. И доколкото при Азис има историчност, то посланието “какво ще потребяваме” не е исторично, а истерично и гастрономично. Разговорите за обувки по Телевизията трябва да бъдат забранени просто защото повечето хора ходят боси. Моята работа е да покажа красивите крака на бурлаците, чиито рамена са протрити от Великото Оцеляване.

Така ще се казва нашата епоха. Великото Оцеляване, докато фанфарите свириха. – Кои истории предизвикват по-голям отзвук – позитивните или песимистичните? – Смешните. Има много малко смешни истории, повечето са трагикомични. И всъщност драматични. Публиката има вкус към източната мелодрама, а ми се щеше да имаме повече Журналистика, която преследва Тартюф. Кой беше Тартюф? Защо не е в новините? Или е прекалено много в новините. Шегувам се. Липсва ми Тартюф, пиесата. Нещо френско ми липсва в тая страна всеки ден. Французите са специалисти по разрушаване на Бастилии. Ние сме експерти в строенето на бързата Бастилия. – Кои са най-честите проблеми, за които ви пишат ваши зрители? Какво ги съветвате? – Хората, които пишат, крещят от болката на несправедливостта. Липсата на справедливост е тотем, клеймо, синила от бича. Нищо не ги съветвам.

Казвам им, когато мога да помогна. Когато не мога им казвам също. Справедливостта трябва да има lifetime хоризонт. А у нас тя е отвъд този хоризонт. Разчитаме на Бог за справедливост. Или на злия бог – Журналистиката. Но тя на кого разчита? Страшен въпрос. – Виждате ли се като политик в бъдеще? – Виждам се като войник. Приличам на човек, който явно ще прескочи политиката, но няма да прескочи войната. А аз съм от последното поколение войници. Не е хвалба, оплакване е. Не е гордост, страх е това. И за да съм конкретен, защото ако говоря с метафори, рискувам разни жълти уж-медии да се упражняват върху имагинерната ми политкариера. Та – докато практикувам професията си на Журналист, няма как да гледам на политиката като на мое бъдещо поприще. Защото мястото ми в политиката е да съм неин наблюдател и критик. – Какви други каузи би прегърнал Карбовски? – Никакви. Искам си кирилицата. Хората се надяват Екранния Карбовски да ги защити. И Екранът го прави неумело, криво-ляво. Но самият Екран е чуплив, той също е беззащитен от мантрите на времето. От бурите на вносното безумие, което тук обичаме да консумираме и да го плащаме. Нечие западно или източно безумие. Африканско или скандинавско. Всяко безумие със запазената си марка и със слугите си. Така се чувствам, така ви го казвам.