rawpixel on Unsplash

Георги Аспарухов

България е държава на политическо откривателство. Българската политическа система е толкова поетична, че на никой анализатор не му достигат метафорите, за да я обхване в нейната пълнота. Аз самият не правя изключение. На мен българската политическа система ми прилича на система за отвеждане и събиране на отходни води. Не, не е канализация, а по-скоро септична яма. В канализацията има един непрекъснат поток, откъдето отпадните води и по-тежки фракции се оттичат,за да отстъпят място за нови количества. Септичната яма на българската политическа система се пълни и при опасност от преливане, горният слой се изпомпва, а по-тежките фракции остават. Така системата си остава със стабилно дъно и винаги готова да прелее.

В България левите партии се състоят от милионери, които защитават интересите на милиардерите. Десните партии управляват с болшевишко законодателство и декрети. Либералните партии имат дисциплинирани електорати, чийто битов и социален консерватизъм не накърнява либералната им легитимност в ЕС. Зелените партии, които традиционно попълват недомислени десни коалиции също са български патент. За политическите ГМО-та, които кандидатстват по азбучен ред в Европейските политически семейства можем да отделим специален анализ…

Всички тези описани в едно изречение политически субекти по един или друг начин и вискозитет образуват  гъстата, лепкава и заразна маса на септичната яма. Апропо, Уикипедия казва, че “сепсис” е “обща гнойна инфекция на организма, при която от местно гнойно огнище патогенни микроорганизми навлизат в кръвоносната система (сепсис без метастази, септицемия) с възможност за разпространение на инфекцията и образуване на вторични гнойни огнища (сепсис с метастази, септикопиемия).” Ето че пак се наложи да прибегнем до метафората – септичната яма на българската политика отдавна е “подпалила” вторични гнойни огнища из цялото общество и го държи в състояние на перманентно възпаление – хората са гневно-възпалени, но парализирани от икономическа безизходица.

Септичната яма има един принцип – ако искаш да бъдешв българската политика – мястото ти е вътре.Затова и постоянно се повтаря мантрата за политиката като “мръсна работа”. Всеки опит да се опитваш да говориш за канализация или друг тип организация на политическата система действа като мая за масата политически избори в ямата – всички шупват и отиват да заливат и превземат нови територии…

Президентът Румен Радев не прави изключение – отскоро част от българската политика, той е заливан постоянно и обилно. Не знам дали ще издържи, но за момента една част от българското общество гледа на него с надеждата, че може да бъде силно лекарство срещи сепсиса. Ако не се лъжа, готово е да поеме дори и определена доза болка и “странични ефекти”.  И ако президентът го разочарова – едва ли ще бъде разпознат като нещо различно от кафявата фракция.

Ако той обаче се опита да застане отвъд обсега на разлива – там остава неговата половинка. Факт – българите отвикнаха да имат първа дама в мандата на президента Росен Плевнелиев. А и той се цопна в ямата с охота. Десислава Радева в значителна степен канализира усилията от ямата. Последните 2-3 месеца основните усилия бяха насочени към опит да се докаже, че тя е доказателство за принадлежността на Радев към изконните ценности на българската политика. Охотата, с която уж сериозни политици и анализатори се занимават с нарушенията на правилника за движение от коли на НСО, подписите върху Коледната картичка и други подобни “важни доказателства” показва, че за момента Румен Радев успява да се позиционира като значим дразнител и заплаха. При това, ако влезем за момент в терминологията на бокса – задочните спречквания с Десислава Радева приличат много на удари с лявата ръка, и то тежки. Радев упорито отказва да влезе в обяснителен режим, т.е. да отвърне на ниското ниво атаки. Възниква въпросът – какво прави “дясната му ръка” и какво (или кой) се крие в нея? Защото той има възможност да замахне и да удари и с нея – ударът ще е прицелен към министър-председателя и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов и неговите “съдружници”. Ударът ще е тежък, защото ще дойде отстрани, т.е. там, където защитата е слаба.

За Бойко Борисов подобна ситуация не е непозната. Самият той удари политическата система отстрани, т.е. докато трупаше мощен популистки заряд по време на своето главносекретарстване и кметуване в София. Замахна и хвърли Тройната коалиция в нокаут. Изчака да му вдигнат ръката като победител и отиде да осребрява победата. Но това, че Борисов познава ситуацията, не я прави по-лека за него. Защото към днешна дата той е много уязвим за страничен удар с деснячката.

Как Борисов стигна дотук? В процеса на осребряване, той полека-лека се озова не на ринга, а в ямата – защото размяната на политически успехи за икономически предимства винаги се случва там. За около 10 години престой в българската политика, харизматичният “генерал” се докара до състояние на Тройна коалиция и то в най-лошия й вариант – с ръководното участие на ДПС. В Бойко Борисов хората винаги са виждали две неща – популист и диктатор. С ролята на популист той се справи блестящо. Диктатурата обаче е по-сложна политическа среда. За нея е необходима подкрепа – едновременно от външни “началници” и от доволна от диктата народна маса. И макар привидно и от двете страни да има подкрепа, тя е условна. Условието е да се действа еднолично, в интерес на началниците, но и без да се гневи масата. А Бойко Борисов е заобиколен (и в ГЕРБ, и в Тройната си коалиция) с претенденти, които искат да се докажат като по-добри диктатори. И му пречат да се реализира пълноценно – създава твърде много неприятности, не успява да удържи на обещанията си и вече гневи всички с това.

Затова и “началниците”, и народа са обявили вакантно място за друг изразител на очакванията за “силна ръка”. Засега все още неформално, но това не значи, че не са сериозни в намеренията си. Румен Радев изглежда като човек, който може да се справи с очакванията. Има и инструменти за това – като президент, той може да работи извън светлината на прожекторите. А ако правителството се срине от вътрешно или външно напрежение – има задължениетода назначи служебно правителство до предсрочни парламентарни избори. Които са скъпо мероприятие, но удобно могат да се съчетаят с изборите за европейски парламент и тогава може да се удовлетворят и “началниците”, и народа. Но най-сенчестият участник в Тройната коалиция – почетният председател на ДПС Ахмед Доган – вижда рисковете за изграждането на политическа канализация и се опитва да предотврати това развитие. Затова и предлага “програмно правителство” – т.е. вампирясва модела на кабинета на Любен Беров. Програмното му правителство трябва да предотврати консолидацията и възникването на нов политически играч и да постави Бойко Борисов под тотален контрол. Програмно правителство със сигурност значи кабинет, в който Бойко Борисов не е министър-председател. Може да значи и още по-лоши неща – ГЕРБ, която участва в програмното правителство, но не с председател Бойко Борисов. За българското общество програмното правителство ще значи, че тотално е загубило контрола върху политическата система. Но нека не забравяме, че когато Ахмед Доган и партията му имат различни виждания, на сцената (съвсем по Чеховски) излиза пушка или пистолет – и в това Второ действие, пушкалото може да не е газово и да гръмне…

В тази ситуация е много важно да се гледа към президента Румен Радев. Внимателно и задължително да се следят и двете му ръце. Защото в дясната има нещо, което все още не сме видели…