618x700Изразът “бит журналист” отново е на дневен ред, след като Димитър Върбанов – дългогодишен репортер в предаването “Господари на ефира”, беше нападнат от собственик на склад и негов служител. Върбанов за втори път в кариерата си се озовава в болница заради нападение от човек, обект на негово разследване.

Колко точно е бил бит, удрян ли е, хвърлян ли е, бутан ли е – всичко това ще стане ясно от разследването, което тече в момента. Вече има двама обвинени. Ще се превърнат ли те в двама осъдени, е от онези въпроси, на които ти се иска да отговориш утвърдително, но не би се хванал на бас за това.

Съдът ще решава, макар обществеността в такива случаи бързо да дава своята морална присъда. За момента инцидентът се представя най-вече от гледната точка на пострадалия репортер – “борещия се за справедливост журналист, набит от нарушителя, който крие престъпната си дейност”. Но всъщност проблемът не е толкова едностранен.

Никой не може да оправдае вдигането на ръка срещу човек, “въоръжен” с камера и микрофон. Човек, който по никакъв начин не те е застрашил физически. Никой не се е и опитва. Факт е, че посегне ли на репортер, разследваният съзнателно извършва (още едно) престъпление. “Още едно”, тъй като тези хора често не са невинни още от самото начало.

Но вината в тази и сходните на нея ситуации, за които сме чели и слушали през годините, може да се търси не само в едната страна, а в няколко такива. И същата тази общественост, която сочи с пръст, е една от тях.

Да започнем с главния виновник – разследваният. В случая той се казва Иван Иванов – собственик на склад във Велико Търново, за който “Господари на ефира” два пъти са показвали, че продава хранителни стоки с изтекъл срок на годност след подмяна на опаковките и етикетите им. Обектът на Иванов е бил затварян при проверки на полицията и Агенцията по безопасност на храните (БАБХ), била е иззета и стоката му. Т.е. нарушение е имало и разследването на “Господари на ефира” е било напълно оправдано.

Според разказа на Върбанов обаче, Иванов не веднъж, а два пъти е продължавал да извършва незаконната дейност, демонстрирайки пълна увереност в своята недосегаемост. Именно чувството за недосегаемост е характерна черта за всички онези “лица”, ако ползваме любимата терминология на МВР и сегашния вътрешен министър, които извършват незаконна дейност и не се плашат нито от белезници, нито от присъда, а какво остава от микрофон.

Посягаш, когато знаеш, че няма да понесеш последствия. Продължаваш нагло да нарушаваш закона, когато си убеден, че няма кой да те спре.

А вината за това е на кого? На институциите – всички онези полицейски и съдебни органи, комисии, агенции и пр., които трябва да упражняват контрол, които трябва да следят за нарушения, да санкционират, да арестуват, да доказват вината и да осъждат. Същите онези, които не го правят. И то до такава степен, че след случаи като този с Върбанов сами търпят хулене и санкции за несвършената си навреме работа.

Ако институциите наистина работят, то тогава обществото щеше да има доверие в тях. Гражданите (и до тях ще стигнем) нямаше да звънят и да пишат имейли на “Господари на ефира” при най-малкия си проблем, а щяха да се обръщат към компетентната институция. Те обаче не го правят. Някои вече са опитвали, но не са срещнали нито професионализъм, нито разбиране, нито желание за успешно разрешаване на тяхната конфликтна ситуация. Други се водят от логиката “държава няма, ако ме дадат по телевизора, всичко ще се оправи”.

Тази не напълно грешна, но въпреки това вредна за обществото представа идва точно от липсата на успех в работата на отговорните институции.

Накрая на техните представители им се налага да свършат това, което е трябвало да свършат и без жадни за сензация репортери да им тропат по вратите или някой на по-високо ниво да ги е хокал. Несвършената работа днес – било то заради корупция, шуробаджанащина или чист мързел – се превръща в потенциален бич и уволнение утре.

Когато институциите не си свършат работата, идва ред на репортерите да се намесят. Тук е важна спецификата на професията. Желанието да се помогне на някого, да се разкрие престъпление или порочна схема не е водещото при избиране на случай и “преследването на виновния”.

Репортерът, особено телевизионния, се нуждае от материал. На него не му стига просто да отиде до дадена институция и да предаде сигнал на лицето X, нужно е да запише и виновника, по възможност в злепоставяща го ситуация.

Всеки, който е гледал няколко разследвания на “Господари на ефира”, знае как подхождат репортерите на развлекателното предаване. Често нароченият за виновник бива преследван с микрофон и камера, правят се опити да се влезе в офиса му дори при опит да се затвори вратата, сериозни въпроси се редуват с комични забележки… Всичко това се прави, защото форматът на самото предаване изисква зрелищност. Дори репортерът да не харесва този подход, той се изисква от него.

Молбите на “лицето” да не бъде снимано (негово конституционно право) биват пренебрегнати в опита то да бъде докарано до ръба – или да признае вината си, или да избухне. И в двата случая “материал” ще има.

Но никога не знаеш как ще реагира отсрещната страна. Дори коректни репортери на терен поне веднъж в кариерата си са получавали заплаха с побой и насилие. “Гузен негонен бяга” важи в пълна сила за хората, които отправят такива заплахи, но те са пример и за недоверието в това как ще те представят медиите – наложило се е мнението, че покажат ли лицето ти, ти вече си виновен до доказване на противното. Оттам и агресията.

В случая на Върбанов той, по думите му, е позвънил на полицията, преди да отиде в склада. Изглежда, че не е дочакал полицаите, а вместо това е започнал предварително да снима репортажа си, защото все пак това му е работата – не може да си позволи полицаите да пречат на снимките. В крайна сметка обаче забавянето на униформените е дало достатъчно увереност на собственика на склада и служителите му да бъдат по-груби от приетото. Как точно е станало това – отново ще каже разследването.

Защо един репортер рискува здравето си, като продължително ръчка с пръчка там, където знае, че ще го ухапят? Защото обществото очаква нещо подобно.

Същото онова общество, което се радва на разследванията на “Господари на ефира”. И защо да не се радва, когато те са успешни? Естествено, показват му се само успешните, а не онези, от които не е излязло нищо. Показват се и тези, които евентуално могат да създадат интерес, а “не толкова значимите” сигнали биват отказани. Сиреч – търси се не само решение на проблема, но и създаване на скандал около него. Зрелищният сблъсък преди хепиенда.

А медиите знаят, че публиката обича скандалите. Нали самите медии са я научили на това. Провокацията с микрофон, насочен напред като шпага, и опитващ се да прикрие лицето си “злодей” създават една зрелищна картина. Нещо, което едно “скучно”, но задълбочено разследване няма как да предостави.

Публиката иска повече “Господари на ефира” и по-малко “Цялото президентско войнство”.

Така че за битите репортери вина имат и част от зрителите. Онази част, чието увлечение към панаира се използва от ТВ-продуценти за легитимирането на осъдени престъпници и хора със смущаваща ценностна система като “много важни личности” в риалити формати. Защо? Защото те провокират скандал, създават зрелище и привличат внимание.

Естествено, няма сега да посипваме с пепел собствените си глави. Защото в цялата тази верига от виновници е необходимо да се оправи само едно: институциите да започнат да действат.

Тогава хората ще имат доверие в “системата” и няма да разчитат на медиите да решават проблемите им с риск от ръкопашни сблъсъци. А тези проблеми значително ще намалеят, защото, на теория, в онези, които вършат нещо нередно, ще се появи страхът, че действията им ще имат последствия.

Страх, който сега липсва. Вместо това ги има чувството за безнаказаност и склонността към бой.

С обич,

Един репортер, който също е бил заплашван с побой

https://www.webcafe.bg/newscafe/obshtestvo/id_1155807805_Bitata_jurnalis…