Rodzhr-Uotrs-CHovekt-zad-stenata_koritsa„Роджър Уотърс. Човекът зад Стената” е първата пълна биография на легендарния музикант, написана от музикалния критик и журналист Дейв Томпсън.В тази книга Томпсън проследява живота на едно от най-важните имена на британския прогресив рок от следвоенна Великобритания до множеството войни, които той самият води както със себе си, така и с останалите членове на Pink Floyd, музикалната индустрия и Маргарет Тачър.„Роджър Уотърс. Човекът зад Стената” включва ексклузивни интервюта с журналисти, приближени на великия рок музикант и със самия Уотърс.Уотърс, раздвоен между охолния живот, който печалбите от продадените албуми на Pink Floyd му носят, както и Уотърс, опълчен срещу цялата музикална индустрията –първата изчерпателна биография за живота на създателя на една от най-великите банди на всички времена представя всички негови лица, прецизно отсявайки истината от слуховете.„Роджър Уотърс. Човекът зад Стената” руши стената, изградена около Роджър Уотърс тухла по тухла, разкривайки истинския характер на човека, който я е построил…

На 5 юни 1975-а един дебел и плешив мъж, облечен в сиви панталони и лъскава риза с мрежест потник под нея минава покрай възрастния охранител на рецепцията на „Аби Роуд Студиос“. Той се придвижва уверено през лабиринта от коридори, покрай златните плочи и награди, които висят от всяка стена, покрай другите врати, които вероятно водят до различни офиси, килери или нечие работно място, и влиза в студиото, в което записват Pink Floyd.Никой не вдига поглед. Роджър Уотърс, Дейвид Гилмор и Ник Мейсън са тримата членове на бандата, които са седнали зад пулта, обсъждат парчето, върху което работят, и превъртат лентата, за да чуят записаното до момента. Може би забелязват новодошлия, но са толкова погълнати от работата си, че не му обръщат никакво внимание.

Освен това е средата на 70-те години и британските класации са препълнени със странни комедианти и нови звезди. Вероятно това е поредната еднодневка. Просто музикант, който търси нещо за поркане. Поредният клоун, който се опитва да намери кошчето, за да повърне в него. Или пък братът на Тели Савалас. Поне прическата е същата.Андрю Кинг, един от най-старите приятели на Pink Floyd, който също е в студиото през този ден, тъкмо смята да пита посетителя какво иска, но изведнъж осъзнава, че непознатият не му е толкова непознат. Докато Кинг се опитва да свали пет години натрупвана мазнина от кръглото лице на новодошлия, на устните му се появява име, което не е произнасял от векове.Вероятно е изрекъл: „Роджър“ – първото име на привидението.

Или пък е казал: „Сид“, прякора, с който го наричат още от училище, когато (според една от многото легенди) се появява на скаутската сбирка с каскет, а не със скаутска барета. По това време каскети носят само старците от работническата класа на име Сид. Прякорът направо залепва, но момчето сменя начина му на писане – от нормалното Sid на Syd, – защото смята, че така е по-екзотично. Каквото и име да е произнесъл Кинг, звукът от думата и тонът, с който го е изрекъл, има отрезвяващ ефект върху музикантите около него.

Защото те бързо осъзнават, че отново са в компанията на стар приятел, на стар колега и на най-близкото до истински гений. Всички остават безмълвни.Няма да е преувеличено, ако кажем, че без Сид Барет никога нямаше да има Pink Floyd. Без Сид Барет, половината от онова, което приемаме за даденост в историята на рока, може би никога нямаше да се случи. Той е обезсмъртен като Лудия диамант и по време на концертите Дейвид Гилмор и Роджър Уотърс още му пожелават „да блести“. Той е сочен за основно влияние на толкова разностранни изпълнители – от Джулиън Коуп до Майкъл Стайп, – песните му са изпълнявани от Дейвид Боуи и The Jesus and Mary Chain и според легендата, която се появява преди около четиридесет години, и която продължава да се носи дори след смъртта му през юли 2006-а, той е луд за връзване и отглежда гъби в мазето си.Макар и кратко, завещанието на Сид Барет е внушително.

В период от три години – от 1967 до 1970-а, – той записва един цял албум с Pink Floyd и допринася с достатъчно материал за втори. Нелесната солова кариера, с която се захваща, когато напуска бандата, се състои от два официални албума и още толкова материал под формата на отхвърлени парчета и идеи. И след това? Мълчание. Барет казва всичко, което е трябвало, и вероятно, което е искал да каже. Преди да умре, години наред не се е приемал като музикант (или като бивш такъв). Приемал се е за творец, художник. Точно онова, което е искал да бъде в годините, преди да се присъедини към някоя банда. Преди да създаде Pink Floyd.

Първия път, в който Pink Floyd свири в лондонския „Маркий Клуб“, през февруари 1966-а, бандата издава същите звуци, издавала и преди година, когато някои от членовете ѝ започват да свирят заедно, след като се срещат в университета, както е традиционно в английската рок история.Роден на 28 юли 1943-та, лондончанинът клавирист Ричард Райт е най-големият от всички. Барабанистът Ник Мейсън (роден в Бирмингам на 27 януари 1944-та) е почти най-младият. Но сърцето на бандата са две момчета от Кеймбридж – Роджър Кийт Барет (роден на 6 януари 1946-а) и Роджър Уотърс, почти невъзможно сериозен младеж, който е само два месеца по-малък от Райт, но се държи като много по-възрастен от него.Именно Уотърс е човекът, който посява идеята за банда. Той написва върху китарата си „Вярвам в душата си“ и през 1963-та сформира фолк дуо със своя колега студент Кийт Нобъл. The Tailboard Two изнася няколко концерта в залата на политехническия университет, където си дели сцената с подобни на тяхното начинания, но като цяло Уотърс прекарва времето си с други двама колеги студенти, а именно Ричард Райт и Ник Мейсън. „Те са погълнати от обичайните младежки занимания.

Посещават често Чаринг Крос Роуд и безбройните му музикални магазини, за да разглеждат с отворени усти инструментите зад витрините, които са толкова далечни и толкова скъпи. Ходят на кино – на дневните намалени прожекции, разбира се, – защото всякакви пари, които могат да скътат, се използват за закупуването на дрехи. Ник Мейсън си спомня честите посещения до „Анело и Давид“, световноизвестен производител на балетни обувки в Ковънт Гардън, който по това време се захваща с производството на каубойски ботуши с висок ток. Върхът на модата!Към края на 1963-та The Tailboard Two се разширява до шестима души, когато Мейсън, Райт, китаристът Клайв Меткалф и певицата Шийла, който е сестра на Нобъл, се качват на борда и бандата се преименува на The Sigma 6. От време на време приятелката на Райт (и негова бъдеща съпруга) Джулиет се присъединява към тях за някои от блус парчетата.Различни музиканти идват и си отиват.

За известно време бандата се нарича The Ad-Dabs или The T-Set, а понякога и The Meggadeaths и съставът за поч ва да се стабилизира: основното ядро, което се състои от Уотърс (вече свирещ на бас), Райт и Мейсън, плюс други двама приятели на Уотърс от Кеймбридж – китариста Боб Клоус и за кратко един вокалист на име Крис Денис, работещ като дентален асистент в Кралските военновъздушни сили.Тогава старият приятел на Уотърс Роджър Барет пристига в Лондон, за да изучава изобразително изкуство в училището „Камбъруел“ в Пекъм.Естествено, той се обажда на басиста и съвсем скоро двамата, заедно с Ник Мейсън и още един техен приятел, Дейв Гилбърт, споделят апартамент на „Стенхоуп Гардънс“ 39 в Хайгейт, Северен Лондон, и започват да пишат песни. Нищо, което биха посмели да представят пред публика, разбира се (най-доброто от усилията на Уотърс е дует, който трябва да бъде изпят от Барет иДжулиет – Walk With Me, Sydney, – като Барет е Сидни), но все пак това изиграва своята образователна роля.Клоус и Денис не се задържат дълго в бандата.

Те напускат в края на 1965-а, по същото време, по което интересът на Барет към американския блус започва да расте и той прекръства бандата на двама от тях – Флойд Каунсъл и Пинк Андерсън, – и по същото време, по което бандата за почва да втвърдява и изкривява своя ритъм и блус репертоар в нещо коренно различно – удължават Louie Louie, доколкото е възможно, свирят Road Runner в доста по-различен вариант и Cops and Robbers, докато не ги заболят краката да стоят прави. Това е сет листът, с който отиват в „Маркий“ и на всяко друго място, на което бъдат поканени. Почти веднага Pink Floyd привличат вниманието на всички.

В края на 1966-а дават интервю за канадско радио, скоро след като са свирили в „Роял Албърт Хол“ на събитие, организирано от „Оксфам“. Водещата на интервюто предупреждава аудиторията си: „Някои го наричат звук на свободата, а други предпочитат да го включат в психеделичната вълна от „изми“, които циркулират в Западното полукълбо. Но музиката е на Pink Floyd – група от четирима млади музиканти, осветител и цяла купчина оборудване, което е садистично проектирано да разклати и най-здравите нерви. Pink Floyd са новаци на лондонската сцена, но изумяват зрителите си всяка вечер в църковни зали, „Албърт Хол“ и на различни други места във Великобритания“.За да разбере подобно изказване, човек трябва да чуе музиката, която Сид Барет трескаво композира.Според (несъмнено неточната) легенда, Барет написва само две песни, преди наскоро наетият мениджърски екип от Андрю Кинг и Питър Дженър да предложи бандата да напише собствен материал. Едната е Effervescing Elephant – пое ма, който е сътворил на шестнадесет години и чия то музика създава някъде по това време, а другата е мелодия, предназначена за акомпанимент на любим фрагмент от „Одисей“ на Джеймс Джойс, Golden Hair.

В интерес на истината тези песни са написани по-късно, но има доста други, които вече са композирани. Butterfl y и Remember Me са сред ранните му творби, които старите му приятели си спомнят, като в същото време е създал майтапчийска песен за любимата дрога на студентите – марихуаната, – който е озаглавил Let’s Roll Another One.Изведнъж шлюзовете се отварят. Не само че самите песни са вълнуващи, но всички са хипнотизирани от брилянтните идеи на Барет. Сякаш самият той знае, че времето му в рокендрола ще бъде ограничено, и се възползва от всичко, докато може. По онова време постига зашеметяващи постижения. „Сид беше невероятен автор“, спомня си бъдещият продуцент Норман Смит. „Всичко, което записахме заедно – албумите, сингли те и много от песните от соловите му начинания, – бяха композирани за шест месеца.

Никога не съм срещал толкова плодовит млад творец.“Кръщавайки се Blackhill Enterprises, мениджърите Кинг и Дженър отварят магазин на „Александър Стрийт“ 32 в Бейсуотър. Той представлява една незабележителна тухлена постройка, който е виждала много по-добри дни. Повечето от членовете на бандата са живели в един от апартаментите над него (Кинг и приятелката му, Уенди, също са пребивавали там), докато секретарката Джун Чайлд (бъдеща госпожа Марк Болан) се опитва да внесе ред в хаоса от звънящи телефони, неплатени сметки, неотворена поща и всички други неща около една бавно изгряваща мениджърска агенция.

По съвременните музикални бизнес стандарти, двамата са странни птици, които въобще не се интересуват от традиционните навици на индустрията и методите ѝ. Докато другите агенции се опитват със зъби и нокти да уредят участия в клубове и пъбове за клиентите си, Кинг и Дженър постоянно търсят нови места за свирене: църквата „Вси светии“ в Нотинг Хил, института „Комънуелт“ в Кенсингтън, арт колежа „Корнси“ и т.н. През декември 1966-а Pink Floyd са специални гости по повод отварянето на нов клуб на лондонската „Тотнъм Корт Роуд“, в мазето под „Бларни Клуб“, който седем дни по-късно ще бъде кръстен „НЛО“, ще се превърне в легенда, докато съществува, и ще се обезсмърти след смъртта си.