Rodzhr-Uotrs-CHovekt-zad-stenata_koritsa„Роджър Уотърс. Човекът зад Стената” е първата пълна биография на легендарния музикант, написана от музикалния критик и журналист Дейв Томпсън.В тази книга Томпсън проследява живота на едно от най-важните имена на британския прогресив рок от следвоенна Великобритания до множеството войни, които той самият води както със себе си, така и с останалите членове на Pink Floyd, музикалната индустрия и Маргарет Тачър.„Роджър Уотърс. Човекът зад Стената” включва ексклузивни интервюта с журналисти, приближени на великия рок музикант и със самия Уотърс.Уотърс, раздвоен между охолния живот, който печалбите от продадените албуми на Pink Floyd му носят, както и Уотърс, опълчен срещу цялата музикална индустрията –първата изчерпателна биография за живота на създателя на една от най-великите банди на всички времена представя всички негови лица, прецизно отсявайки истината от слуховете.„Роджър Уотърс. Човекът зад Стената” руши стената, изградена около Роджър Уотърс тухла по тухла, разкривайки истинския характер на човека, който я е построил…

На 5 юни 1975-а един дебел и плешив мъж, облечен в сиви панталони и лъскава риза с мрежест потник под нея минава покрай възрастния охранител на рецепцията на „Аби Роуд Студиос“. Той се придвижва уверено през лабиринта от коридори, покрай златните плочи и награди, които висят от всяка стена, покрай другите врати, които вероятно водят до различни офиси, килери или нечие работно място, и влиза в студиото, в което записват Pink Floyd.Никой не вдига поглед. Роджър Уотърс, Дейвид Гилмор и Ник Мейсън са тримата членове на бандата, които са седнали зад пулта, обсъждат парчето, върху което работят, и превъртат лентата, за да чуят записаното до момента. Може би забелязват новодошлия, но са толкова погълнати от работата си, че не му обръщат никакво внимание.

Освен това е средата на 70-те години и британските класации са препълнени със странни комедианти и нови звезди. Вероятно това е поредната еднодневка. Просто музикант, който търси нещо за поркане. Поредният клоун, който се опитва да намери кошчето, за да повърне в него. Или пък братът на Тели Савалас. Поне прическата е същата.Андрю Кинг, един от най-старите приятели на Pink Floyd, който също е в студиото през този ден, тъкмо смята да пита посетителя какво иска, но изведнъж осъзнава, че непознатият не му е толкова непознат. Докато Кинг се опитва да свали пет години натрупвана мазнина от кръглото лице на новодошлия, на устните му се появява име, което не е произнасял от векове.Вероятно е изрекъл: „Роджър“ – първото име на привидението.

Или пък е казал: „Сид“, прякора, с който го наричат още от училище, когато (според една от многото легенди) се появява на скаутската сбирка с каскет, а не със скаутска барета. По това време каскети носят само старците от работническата класа на име Сид. Прякорът направо залепва, но момчето сменя начина му на писане – от нормалното Sid на Syd, – защото смята, че така е по-екзотично. Каквото и име да е произнесъл Кинг, звукът от думата и тонът, с който го е изрекъл, има отрезвяващ ефект върху музикантите около него.

Защото те бързо осъзнават, че отново са в компанията на стар приятел, на стар колега и на най-близкото до истински гений. Всички остават безмълвни.Няма да е преувеличено, ако кажем, че без Сид Барет никога нямаше да има Pink Floyd. Без Сид Барет, половината от онова, което приемаме за даденост в историята на рока, може би никога нямаше да се случи. Той е обезсмъртен като Лудия диамант и по време на концертите Дейвид Гилмор и Роджър Уотърс още му пожелават „да блести“. Той е сочен за основно влияние на толкова разностранни изпълнители – от Джулиън Коуп до Майкъл Стайп, – песните му са изпълнявани от Дейвид Боуи и The Jesus and Mary Chain и според легендата, която се появява преди около четиридесет години, и която продължава да се носи дори след смъртта му през юли 2006-а, той е луд за връзване и отглежда гъби в мазето си.Макар и кратко, завещанието на Сид Барет е внушително.

В период от три години – от 1967 до 1970-а, – той записва един цял албум с Pink Floyd и допринася с достатъчно материал за втори. Нелесната солова кариера, с която се захваща, когато напуска бандата, се състои от два официални албума и още толкова материал под формата на отхвърлени парчета и идеи. И след това? Мълчание. Барет казва всичко, което е трябвало, и вероятно, което е искал да каже. Преди да умре, години наред не се е приемал като музикант (или като бивш такъв). Приемал се е за творец, художник. Точно онова, което е искал да бъде в годините, преди да се присъедини към някоя банда. Преди да създаде Pink Floyd.

Първия път, в който Pink Floyd свири в лондонския „Маркий Клуб“, през февруари 1966-а, бандата издава същите звуци, издавала и преди година, когато някои от членовете ѝ започват да свирят заедно, след като се срещат в университета, както е традиционно в английската рок история.Роден на 28 юли 1943-та, лондончанинът клавирист Ричард Райт е най-големият от всички. Барабанистът Ник Мейсън (роден в Бирмингам на 27 януари 1944-та) е почти най-младият. Но сърцето на бандата са две момчета от Кеймбридж – Роджър Кийт Барет (роден на 6 януари 1946-а) и Роджър Уотърс, почти невъзможно сериозен младеж, който е само два месеца по-малък от Райт, но се държи като много по-възрастен от него.Именно Уотърс е човекът, който посява идеята за банда. Той написва върху китарата си „Вярвам в душата си“ и през 1963-та сформира фолк дуо със своя колега студент Кийт Нобъл. The Tailboard Two изнася няколко концерта в залата на политехническия университет, където си дели сцената с подобни на тяхното начинания, но като цяло Уотърс прекарва времето си с други двама колеги студенти, а им