Print„Ако наистина искаме да разберем футболното минало и да си извадим важни поуки от него, трябва да загърбим митовете и личните спомени и да се върнем към изворите, към самите мачове и да ги подложим на щателно изследване.“

Има мачове, които променят историята на един футболен клуб. Понякога те слагат край на една ера или поставят нaачалото на друга. Може би са връх на действията на някой мениджър или са моментите, до които футболът е изглеждал по един начин, а след това е коренно различен. Джонатан Уилсън показва, че никой мач не зависи просто от един момент – а от безброй дребни детайли.И че около един мач има и други. Има цял сезон. Има нови играчи, треньори, случват се събития на и извън терена, които влияят на представянето.

Уилсън проследява точно тях – не просто десет важни мача, а всичко, свързано с тях: останалите победи, загуби, равенства, титли, купи, финали, успехи и разочарования. „Ливърпул” е събрал достатъчно от всички. И продължава да записва славни страници в историята си. И пак ще бъде на върха.

„Десетте мача, които обсъждаме тук, не са задължително най-добрите с участието на „Ливърпул“, не са и най-важните, ако ги разглеждаме като етап в различните турнири, но са подбрани, тъй като показват общи тенденции в историята на клуба или защото са се оказали преломни за развитието на „Ливърпул“ – отбелязват края на една епоха и началото на друга.“

 

Ливърпул

Историята на един велик

футболен клуб в десет мача

 

 

THE ANATOMY OF LIVERPOOL

A History in Ten Matches

Copyright © Jonathan Wilson and Scott Murray 2013

First published by Weidenfeld & Nicolson, London

 

 

© Христо Димитров, превод от английски

© Дамян Дамянов, дизайнер на корицата

 

© Сиела Норма АД

 

София 2018

 

ISBN: 978-954-28-2583-8

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

 

Благодарности……………………………………………………………………………… 6

 

Увод…………………………………………………………………………………………….. 7

Глава 1. Астън Вила – Ливърпул, Бирмингам, 29 април 1899 г…… 13

 

Глава 2. Улвърхямптън Уондърърс – Ливърпул,

Улвърхямптън, 31 май 1947 г……………………………………………………… 39

 

Глава 3. Ливърпул – Лийдс Юнайтед, Лондон, 1 май 1965 г……….. 73

 

Глава 4. Ливърпул – Цървена звезда, Ливърпул,

6 ноември 1973 г………………………………………………………………………. 119

 

Глава 5. Ливърпул – Борусия (Мьонхенгладбах),

Рим, 25 май 1977 г. ………………………………………………………………….. 151

 

Глава 6. Ливърпул – Рома, Рим, 30 май 1984 г. …………………………. 187

 

Глава 7. Ливърпул – Нотингам Форест, Ливърпул,

13 април 1988 г………………………………………………………………………… 223

 

Глава 8. Евертън – Ливърпул, Ливърпул, 20 февруари 1991 г……. 251

 

Глава 9. Рома – Ливърпул, Рим, 15 февруари 2001 г. ………………… 289

 

Глава 10. Милан – Ливърпул, Истанбул, 25 май 2005 г……………… 319

 

Библиография…………………………………………………………………………… 367

 

Благодарности

 

Една книга никога не е плод само на труда на онези, чиито имена са на корицата. И двамата дължим огромни благодарности на безброй хора, които отделиха от времето и мъдростта си за проекта.

За знанията и помощта с логистиката и информацията благодарим на Крис Фреди, Ричард Джоли, Сид Лоу, Роб Мейсън, Владимир Новак, Роб Смит, Кристофър Ууд и Крейг Блумфийлд.

Благодарим на нашите агенти Дейвид Лъкстън и Никола Бар, на редактора ни Иън Прийс, както и на всички в Orion.

Благодарности за Уенди Мичъл и Маргарет Мъри за, ами, за много неща, както и на Кет Питърсън за огромната морална подкрепа и за оформянето на (много) грубата чернова в някакъв вид.

 

Когато седнах на стадион „Ататюрк“, все още бях без дъх, ризата ми беше прогизнала от пот. Преди около седем часа бях излязъл пеша от летището на Истанбул и с чувство на облекчение видях дълга редица чакащи коли. Разбирате ли, две години по-рано бях на финала на Селтик за Купата на УЕФА в Севиля и се редих два часа и половина за такси. Едва не дръпнах пламенна реч на един висок, посивял господин, който пререди опашката, но, за щастие, той се обърна наполовина към мен и видях, че това е Били Макнийл[1]. През ума ми дори мина идеята да се помотая из града и да се отбия през хотела, за да си оставя багажа, но реших да не поемам рискове. До първия съдийски сигнал оставаха около пет часа, бях сигурно на километър и половина от стадиона, но тъкмо тогава ни отклониха към хълмовете и към онази абсурдна тангента, която щеше да ни отведе откъм дясната страна на стадиона. Трафикът, както всички знаят, беше ужасяващ. Накрая, след като бяхме изпъплили едва към два километра, изскочих от таксито и се затичах. Сакът ми с багаж за една нощ висеше на едното ми рамо, чантата с лаптопа се люшкаше на другото. Поне вече нямаше опашки в центъра за акредитиране. Мачът започна по-малко от минута след като се отпуснах зад бюрото в ложата за медиите. И по-малко от минута след това Паоло Малдини изведе Милан напред.

Адреналинът все още бушуваше в кръвта ми и сътворих хвалебствен химн за най-великия ляв бек на моето време, приказвах за достойния край на неговата кариера (трудно можех да си представя, че той ще продължи да играе още четири години, докато навърши четиридесет). Ернан Креспо добави още два гола до почивката и материалът ми вече беше едва ли не готов. След цялата бъркотия по стигането до стадиона ми се струваше налудничаво да се пипкам с последните 150 думи през цялото второ полувреме.

Тогава Стивън Джерард вкара. Естествено, при нормални обстоя-телства нямаше дори да ми хрумне да добавя нещо по-различно от някакво изречение от типа на „Джерард върна един гол, но вече беше твърде късно…“. Обстоятелствата обаче не бяха нормални. В онзи момент витаеше нещо много странно. Обърнах се към Иън Чадбенд от „Стандарт“, който седеше до мен, и един от двама ни, не си спомням кой, но другият също беше отворил уста за същите думи, рече „Ще спечелят“. Шестте следващи минути бяха също толкова невероятни и странно предвидими. Не мога да обясня що за чувство е това, но изпитах подобно и на мача с Олимпиакос, когато бутнах лаптопа настрана, за да изгледам последните десет минути, без да се разсейвам, отчасти, за да им се насладя (дори и това да означаваше, че трябва да бързам, за да не изпусна последния срок за пращане на материала), отчасти заради завладяващото усещане, че предстои обрат.

Разбира се, гледал съм подбраните моменти, но си пуснах целия мач с Милан от началото до края едва когато пишех тази книга. Репортажите на следващия ден, в това число и моя за „Файненшъл Таймс“, бяха, кажи-речи, еднакви – наблягаха на чудото, колко неправдоподобно е било всичко, как отборът е съумял да направи обрат и коя тактическа промяна е дала възможност за това. Но бях забравил, че през първото полувреме Ливърпул всъщност не игра чак толкова зле, че гол на Андрий Шевченко беше отменен заради съмнителна засада и че Сами Хюупия сигурно трябваше да бъде изгонен заради професионално нарушение при резултат 0:3. Такива са спомените – сещаме се за заглавието, но не и за подробностите, както и би трябвало, ако не искаме да се превърнем във Фунес Паметливия, героя на Борхес, който помни абсолютно всичко и разказът за отминалия ден му отнема двайсет и четири часа.

Любим номер на сър Алекс Фъргюсън, когато усетеше, че журналистите стават арогантни, беше да им припомни, че има първите броеве от 27 май 1999 г., от сутринта след мача, с който Манчестър Юнайтед завърши требъла си със спечелването на Шампионската лига. В материалите си от мача журналистите бяха отбелязали, че Байерн (Мюнхен) е далеч по-добрият отбор, чудеха се защо Юнайтед пак няма успех в Европа и обясняваха, че решението Бекъм да бъде преместен в центъра на терена, за да покрие оголената от отсъствието на Рой Кийн и Пол Скоулс дупка, е било ужасен провал. Но Юнайтед обърна мача с два гола в добавеното време и в секундите на паника след това журналистите набързо бяха променили началото и края на материалите си, обяснявайки как въпреки всичко Манчестър Юнайтед отново е успял да изтръгне немислима победа.

По-късните издания излязоха с преработени статии, тонът вече беше хвалебствен за успеха на Юнайтед, но първите вестници на пазара по-точно отразяваха случилото се в мача, тъй като узнаването на крайния резултат още не беше обагрило възприятията. Както каза испанският треньор Хуанма Лильо пред Сид Лоу за първия брой на „Дъ Близард“: „Резултатите не могат да потвърдят процеса. Човешките същества тачат добрия край, а не добрата работа. Ние атакувахме и това завърши зле, но не беше свършено зле… Байерн (Мюнхен) е велик отбор в деветдесетата минута, когато печели Шампионската лига, но в деветдесет и втората вече е пълен боклук. Как е възможно? Истината е, че обърне ли се колата, пътища много. Наричам такива хора пророци на миналото. Но те грешат дори в оценката си на нещата единствено в светлината на това как е завършило всичко“.

http://ciela.bg/