Писателят Йордан Кроснаков написа открито писмо до Боян Петров, което публикуваме без никакво съкращение. Публикацията предизвика много одобрения и коментари в социалната мрежа.

„Здравей, Бояне,

Странно е. Пиша ти за втори път, без да те познавам. Това по-скоро се превръща в имагинерен разговор с теб и отчасти със самия мен.

Не те познавах, бил съм на няколко твои презентации и почти винаги накрая оставах с горчив вкус в устата. Понякога думите ти звучаха надменно, прекалено самоуверено, дори бих казал цинично. Ала всъщност не знам. Странна порода сте алпинистите. Своего рода особняци, които ние обикновените хора трудно разбираме.

Но знаеш ли, Бояне, истината е, че ти се възхищавах. Колко вечери стоях в малката си квартира, а всъщност обикалях целия свят. Тръгвах от базови лагери, проправях пъртини с теб, бях там, когато сваляше обувките си, за да разтриеш замръзналите си крака, любувах се на магичните изгреви над Хималаите, а вечер стоях буден в палатката и слушах как разговаряш със тишината. Но знаеш ли, имах един особено любим момент, който караше цялото ми същество да настръхва. Онзи момент, в който развяваше българското знаме високо над облаците. Тогава, сигурен съм, че дори и боговете настръхваха.

Ала ти най-добре знаеш, колко нищожни сме пред могъществото на планината. Тя решава, не ние, дали ще ни допусне да вървим по снагата й, да докосваме белезите й, да достигаме върховете й. Не да ги покоряваме! И ти дълбоко в себе си знаеше, че може би един ден планината няма да те пусне надолу, ще те помилва и остави завинаги в своята ледена прегръдка. Този ден за съжаление дойде. Дали това е съдба, можем само да гадаем. Но за друго ти пиша. За онази другата порода хора, онези, чиито души са отдавна загубени.

Когато новината се появи, вулканът изригна. Започнаха подигравките, обидите, „компетентните“ мнения. Традиционните постове за бедните пенсионери, за болните деца, за това, че всъщност има толкова нуждаещи се хора, а ни занимават с един соросоид, с един диабетик, който по своя воля е тръгнал по баирите и логично е загинал.

Стана страшно. Помията заля всичко. Мъчно ми е. Толкова ми е мъчно, че сърцата ни са сковани от злоба. Няма как да помогнем на всички. Но защо си толкова важен, Бояне? Защо трябва да помогнем на теб? Защо трябва да плащаме на хеликоптери да те търсят? Защо трябва да отваряме дарителски сметки? Онези 100 000 долара не оставят дребните душици да спят.

И така посред нощ те стават и включват своите компютри. После пишат в търсачката Боян Петров и прочитат първите две изречения (все пак трябва да разберат кой с