20170704_100323.jpg
Като цяло, Ръката се научи да пише трудно. Просто, защото беше Лява Ръка. Или пък защото Ръката пише, ако Мозъкът й заповяда. Казват, че тъкмо тя давала някакви странни сигнали на Мозъка и той той действал малко нещо наопаки… Нещо, като да направиш задните колела на колата да завиват, поне така си го представям – може и да не съм прав, защото пиша с Лявата Ръка, тя ми обърква Мозъка и не винаги успявам да изразя правилно нещата. Все едно, ако вземете една химикалка в Ръка и започнете да описвате безцелно концентрични кръгове върху лист хартия, това е работа на Мозъка – знам ли, може пък и негова работа да е…

Та писането започна трудно. Буквите излизаха наопъки, не особено красиви, с големи дупки между тях. Затова някои умни хора решиха, че е по-добре Дясната ръка да се учи да пише, а Лявата… да си кротува. Но не се получи – ръцете са различни, както е различен човек, когато се погледне в огледалото – наопаки е и е само отражение. Та, друго се получи – Дясната ръка пишеше още по-зле – бавно, разкривено и с адски болки от огромното усилие, за което просто не ставаше. На всичкото отгоре, Мозъкът съвсем не се съгласи на подобна размяна – направо на моменти правеше напук и объркваше нарочно нещата – вече не помня на коя Ръка бе подсказал да напише “охтопот”, вместо “октопод”. И винаги извърташе нещата към някакви странни игри на думи, главоблъсканици – кой, моля ви се, ще вземе да си мисли, че прекрасната детска песничка “Хей, ръчички, хей ги две…” може да му създава проблеми. Мозъкът усилено се питаше защо “…едната ми е другата…”, след като и двете Ръце добре разбираха, че не са еднакви, че са като човека и образа му в огледалото – едната може много неща, а другата – не толкова много неща. Край на спора за Ръцете сложи една мъдра учителка, като препоръча Ръцете да спрат с глупавото състезание и Лявата, ако обича, да се научи да пише.

Лявата ръка се научи. Разбира се – първо лулички, после нещо като телефонен кабел, после някакви други заврънкулки, относително последователно свързани и накрая – изящни ръкописни букви. Лявата ръка и до днес се гордее, че може да ги изрисува, писането е друга работа.

Ааа, чакай сега… нещо се отплеснах, докъде бяхме стигнали? Да, да писането! Лелеее, как си ги наджапал с Левачката, къде на шега, къде на сериозно се дивяха разни близки и не дотам близки хора. Но в интерес на истината, къде със зор, къде със старание, криво-ляво Лявата Ръка докара почерк, който се четеше. Е – пишейки бързо, от написаното не се разбираше много, но Мозъкът и разни други външни сили закрепиха нещата. Лявата ръка също рисуваше – не много красиво, но тогава горе-долу разбра, че освен Мозъка си има и друг началник – Сърцето. Сърцето искаше да заповядва и на Мозъка, и на Ръцете – особено на Лявата. Което го правеше много важно и затова Ръцете и Мозъка го караха да си трае. Лоша работа – уж “…само ти, Сърцеее, си мииии, приятееееел…”, а после – слушай там някакви си Ръце и Мозък.  Мозъкът се перчеше, че съдържа нещо много важно – здрав разум. Здравият разум е изцяло моя заслуга и той знае най-добре как трябва да стават нещата, говореше си Мозъкът. А проблемът е, че ако Мозъкът има разговор със себе си – нещата или са много на добре, или изцяло зле. Един път Лявата Ръка, докато Мозъкът беше ангажиран с решаването на важна математическа задача дори предаде химикалката на Левия Крак, но това е една отделна история, която може да разкажа, ако ми остане време…

***

Имаше хора, които приемаха писането на Лявата Ръка като нещо изключително положително. От време на време, някой току отбелязваше: “…ааа, пишете с Лявата Ръка… какво работите?… пишете…?…е, да, то е така, творците често пишат с Лявата Ръка…тц, тц, тц…” От тези хорски глупости Лявата Ръка се гордееше, Мозъкът реши, че е творчески, а не наопаки, а Сърцето – то по-скоро се вълнуваше от опитите да установи връзка с друго някое Сърце, което не беше лесно, ако Мозъкът и Лявата Ръка са се вживели в ролята на голям творчески дух, потенциал или каквото там… Защото творческият дух е горд, сам, разбивач на Сърца, ехехехееееее… айде, да минем на следващата глава…

Та, минаха години и Лявата Ръка се научи да живее в относителна хармония с Мозъка и разума, че дори и със Сърцето. Писането започна да й доставя удоволствие, защото вълнуваше Мозъка, а понякога дори и Сърцето. Мозъкът и Сърцето често разказваха истории, а Лявата ръка се опитваше да описва част от тях, но като цяло се опитваше да си общува с разума. Разумът е кофти агент – той смята, че може да властва над всичко и всички, ама в повечето случаи прекалява, а в други – липсва съвсем. Лявата ръка избра да бъде инструмент на литературата, демек – на писането. Странна работа! При положение, че едвам се научи да пише и искаха да я сменят с Дясната, седнала да се занимава с писане… Но Ръката упорстваше, Мозъкът помагаше, Сърцето беше заето със свои си вълнения – ту разбивано, ту разбиващо други Сърца – и така криво-ляво литературните амбиции на Лявата Ръка носеха полезни емоции на всички.

Но имаше моменти, в които Ръката, сякаш водена от странното объркване на разума и опакия Мозък решаваше, че ще спре да пише. Вече се бяха появили компютрите и Дясната Ръка също помагаше с писането. Мозъкът имаше вредния навик да твърди, че:

  • Често се уморява и писането му пречи да си почива;
  • С писането се губи време, в което могат да се измислят и правят разни неща;
  • И още куп глупости, които, ако сега го попитате, даже няма и да се сети какво точно е причината да пречи на ръката да пише.

Е, точно в тези моменти, в които Ръцете не пишеха, Мозъкът убеждаваше себе си, колко разумно е посъветвал всички, Сърцето започваше да се сърди и да се бунтува и да дава сигнали, че може и то да вземе да спре и да си почине. Луда работа, а?! Сърцето, за разлика от Ръцете, Мозъка и други разни мускули, тъкани, клетки и органи, не може да си почива. То е обречено да работи и да получава тъпи съвети от Мозъка, да слуша глупости и да се съгласява с тях, дори ако не му харесват. Сърцето трябва да понася всичко и да не създава проблеми. А Сърцето няма разум – то дели с другите само Душата и е принудено да подскача като лудо, когато спорим с някого, когато го обичаме или мразим до полуда, да помпа като откачено кръв, за да се чувстват другите органи в тялото “в добра форма”, да понася всичките разочарования, срещи, раздели, страхове, лъжи и да се прави, че всичко си е наред.

***

И така, един ден Ръцете обявиха, че ще пишат само разумни неща – Мозъкът преценил, че това е добре за всички. Ръцете се отказаха от писането на неща, които са прошепнати от Сърцето и потвърдени от Душата. Ръцете просто го удариха през просото и сякаш дори и Мозъкът вече им беше излишен. Те можеха машинално да пишат някакви заучени фрази, да заповядват и да се подчиняват – да, предимно да се подчиняваха и Мозъкът започна да се чувства излишен. Мозъкът можеше да мисли, а това има връзка с писането, даже и понякога да не личи… Мозъкът има изумителната способност да се сърди и да мързелува напук на всички останали органи в тялото. Ръцете пренебрегваха дори факта, че вече имат да се грижат и за други Ръце, че дори и за малки Ръчички. Това си е работа на Сърцето, нали то поиска така, казваха те и измиваха отговорността от себе си.

Малко е да се каже, че настъпи сериозен хаос. Мозъкът се опитваше да изкрещи, че това не е нормално състояние – ако Лявата Ръка откаже да пише, в него биха се натрупали твърде много мисли, които ще го препълнят и той наистина просто ще спре да работи. Така и стана – постепенно Мозъкът се опита да прати повечето неприятни мисли на Сърцето, а то, като не знаеше какво да ги прави, започна да пулсира по-бързо, нервно и хаотично, за да му ги върне. Един ден Сърцето реши, че няма да търпи повече тези мозъчни атаки. Без да му мисли много (Сърцата по принцип не би трябвало да мислят), то предпазливо се сви повече от необходимото. Мозъкът се стресна силно, защото той ПОЧУВСТВА свиването като остро пробождане и обяви пълна тревога в тялото, че със Сърцето става нещо не както трябва и всичко живо в него се паникьоса. Свиването беше кратко, но Мозъка изведнъж си даде сметка, че е изпуснал нещата от контрол и е време да си го върне. Още известно време Сърцето биеше като лудо, защото шокът на Мозъка (или поне на една малка част от него, която отговаря за инстиктите) даде пълна воля на СТРАХА.

В такива случаи, т.е. когато Сърцето се свие и накара всичко живо в тялото да мисли, че е прободено, Мозъкът дава сигнал, че е време някой отвън да каже какво става със Сърцето. Заедно преместиха тялото към един медицински център. През цялото време водеха някакъв разговор на разбираем само между тях език и като че ли успяха да се разберат, че са допуснали грешка, че Ръцете като че ли са си позволили твърде много самостоятелност. И като че ли този разговор даде яснота, че така не може да се продължава.

Лекарката, която изслуша внимателно какво се е случило със сърцето, съвсем спокойно премери кръвното (вече нормално), направи електрокардиограма (също без особени забележки), надникна в Душата през Очите. Или поне така се стори на всички засегнати от случката органи. Всъщност, тя провери в дъната им дали Сърцето възнамерява да направи нещо по-неприятно. Попита дали свиването на Сърцето е предизвикало болки в Лявата Ръка. Не, не беше предизвикало. И точно това някак беше най-неприятното – че Ръката, която спря да пише, дори и болка не изпитваше от пакостите, които направи. Не, всъщност е по-добре така, каза лекарката.

Но след тази случка Ръцете, Мозъкът и Сърцето решиха, че няма повече да правят експерименти с писането; сключиха един неписан договор помежду си, че тъкмо писането е това, което може да ги събере отново и да се чувстват по-добре. Всички бяха отвикнали от това и бавно и мъчително се опитваха да се върнат към удоволствието от писането, рисуването или понякога безцелната комбинация между двете. Лявата Ръка – тази, която спря да пише – все по-често показваше как се пишат букви или рисуваше със забравено за и от нея увлечение, а пред Очите една малка Дясна Ръчичка с увлечение рисуваше разкривени букви и човечета, хванати за Ръце…

Статия на:

BojanK_1 Д-р Боян Кутевски, Контент Мениджър. Водещ експерт по връзки с обществеността и маркетинг. Много студенти го познават като преподавател в Софийския Университет, Нов български университет и Датския колеж в София. Редом с преподаването д-р Кутевски поддържа и интересна рубрика в Любословие.БГ.
e-mail: kutevski@luboslovie.bg