Политиците много харесаха играта на оставки, служебни правителства и предсрочни избори 

Народът ни е посъветвал отдавна, че трябва първо много пъти да се мери, а после да се реже. Само че ние, тоест, нашите мили вождове, не за първи път първо режат, а после мерят.

И така се стига до задънена улица, понеже няма как да се залепи срязаното.  Всъщност, нищо чудно, че те, милите, не се вслушват в народа.

Когато не им е необходимо, са без уши. Когато им трябва, викат многогласно: „Народът така каза, народът така иска…“

Е, на всеки е ясно, че говоря за прословутия референдум. Аз не се включих в тази част на изборите. В този смисъл съм към милионите, които останаха извън непремисленото „да“. мисля, че се е разчитало на общия тласък към обявяване желанието да се чува гласа народен.

Хората, изнемогнали от дивотии и немотия, хукнаха да покажат, че имат глас. И какво?

В тази обстановка на „диалог“ между „да“ и „не“ ми се ще да поостана около огъня на две горещи точки.

Едната е информацията. Еднопосочно я поставяме на ешафода, за да има обезглавен, когато нещо не се получи. Така е.

Нямаше достатъчно информация, или имаше не добра информация, или имаше оцветена информация – и хората не успяха да видят истината. Не им се помогна да разберат смисъла на един вот.

Силата на един глас.

Информацията си остана в бурята на референдум, който сега се развява като знаме, пренебрегвайки отсъствието на милиони  българи под това знаме.

Ако се върнем към простичките сметки, към събиране и изваждане, ние вече наброяваме скромната цифра 7 милиона…

И ако се твърди, че българите, които настойчиво искат да си имат правата в България, са към 2 милиона – иска ли наистина народът посоченото във въпросите?

Каква част от него го иска, за да представлява целия народ?

Но да довършим за информацията. Тя винаги стига до някъде, но не и до анализа, които ще покаже последствията. Както е в случая.

Разяреният „диалог“ между поддръжниците и противниците на мажоритарния вот, например, сега търси плюсове и минуси.

Преди това беше необходимо само да се хванат жадните за свобода и права и да се вкарат в кошара.

Е, да видим сега от кошарата как ще се борят да излязат свободно. Защото всяка кошара си има своите подготвени за целта кучета.

Но да обвиняваме само информиращите ни, включващи институции, партии и прочее, не е редно. Да видим как самите ние се информираме. И защо не се научаваме да събираме като пчелички информация, която после ще се превърне в мед за общо благо…

Защото иска усилие. А и себеуважение. Май и едното, и другото отдавна вече е легнало на възглавницата на умората.

Другата гореща точка си е свързана ясно и недвусмислено с народа. Казал е – примък-отмък. Ето това сега упражнява другарят Бойко Борисов. Ще даде оставка – няма да даде. Няма да участва в правителство – ще участва в првителство.

То е като оная игра на пътя, тука има, тука нема, която могат да играят всички, които искат да отмъкнат по нещо от неразбиращия нищо и вярващия в нещо човек.

Питам се, не спирам да се чудя как може да се вярва на издигнало се така високо лице, което се обраща по посока на вятъра, донесъл му апетитната миризма на лична устойчивост  и облага.

Май си е вярно, че слепотата е свързана яко с любовта – а другарят Борисов, с неговата харизматична фигура, целувана навсякъде от кучета, си я има.

Не е задължително пък тя да е свързана с някаква мисъл. Каквото и да каже – попива го влюбената част от народа. А останалата няма значение.

Впрочем, още не знам какъв вятър ще вейне над нашия премиер в оставка и в крачка към новия премиерски стол. Всеки ден е пълен с примък и отмък.

Човекът си прави сметката да не се опари, та навреме напуска кръга на огъня. И онези около него кимат: правилно, правилно, така и трябва. Е, те добре кимат, но къде сме ние и защо по-силно не извикаме, че такъв юнак не може да води бащина дружина?

Не е ли срамно да се говори все от името на народа, какъвто и процент от този народ да е застанал зад някаква личност? Случи ми се да чуя преценката на един човек, съвсем случайно. Редови българин.

– Втасахме я, щом и патриотите искат властта…

Щом наближи някоя дата, свързана с пролятата кръв на народни синове, започваме да говорим за Левски, за Ботев, за свободата, за вярата. Но във всички други – да речем, обикновени дати – битката е за власт.

Май няма значение каква табела е поставена над крачещите с бодра стъпка хора към пиедестала на силата.

източнк: nabore.bg

автор: Юлия ПИСКУЛИЙСКА