oscar

Оскарът на Владимир Койлазов, който той спечели за цялостен принос в категорията “Научни и инженерни технологии”, а също и номинацията на филма “Сляпата Вайша” на Тео Ушев, са повод за огромна радост, но и за тъга. Защо?

Радост, защото, от една страна, с тези награди доказваме, че генетично и качествено не се различаваме от абсолютно никоя националност и нямаме право да бъдем нито скептични, нито комплексирани.

Тъга, защото, от друга страна,тези награди по никакъв начин не са ефект от системата на българско кинопроизводство, на стимулиране на млади таланти, на откриването, издигането и финансирането им.

Тези наши номинации за оскари са просто кокичета, избили изпод снега. При това в небългарски условия, защото много прекрасни наши специалисти, особено в областта на киното, отдавна работят в чужди кинопродукции. Да припомня, че вече имаме българин, отличен за ефектите на “Титаник”, имаме и “младежки” оскар за “Консервфилм”.

Но е истина, че качествени специалисти имаме не само в киното, но и във всякакви други области. Пример за това е и Гришо, на чиито успехи цялата нация ръкопляска и става на крака. Гришо обаче не е продукт на българското “производство” на тенис шампиони, а една красива щастлива случайност. Случайност, защото, ако беше останал тук, едва ли щеше да е това, което е в момента. И в това е ядрото на тъгата.

Много бих се радвал, ако лека-полека след сравнително големия успех на Тео Ушев, който от години работи в чужбина и много преди оскара е попадал в шортлистата, и други българи постепенно катерят стълбата към тези големи успехи.

Тео Ушев

                                                                               Тео Ушев

Нека вземем писатели като Георги Господинов и Алек Попов. Те не станаха известни за една вечер. Нито пък бяха приемани безкритично в България. Но пък и двамата са четени у нас и са много добре приети в Европа и по света.

В годините многократно сме си задавали въпроса какво спъва българския успех тук, в България. Едва ли е заради липса на таланти.

След промените през 1989 г. ние вече нямахме зад гърба си държава-майка хранилница, която да инвестира в нас непрекъснаато, и от тази инвестиция да изскочи нещо много талантливо, а останалите просто да са на хранилка.

Хората, обречени да бъдат успешни, трябваше сами да се преборват със зъби и нокти за финансиране, за работа, за изяви. Така е и досега. Например ние в момента не забелязваме какви усилия хвърля екипът на анимационното студио “Змей” да създаде първия си международен проект, наречен “Златната ябълка”. Това е българска анимация, с български фолклорни мотиви, за която има интерес в още 20-ина страни на този етап.

Жалкото е, че българските институции не гледат на това сериозно. А когато този филм се появи най-сетне, всички ще се тупаме в гърдите и ще казваме: “Вижте какъв хубав български анимационен филм!”. Но моментът тези хора да бъдат подкрепени е тъкмо тук и сега! А става обратното – оставяме ги кой както намери да пробие и когато това стане, им се радваме, че са успели. Не им разчистваме снега, не им казваме “Нека ви помогнем!”.

А от това, че държавата се радва на лични успехи, следва, че тя трябва да ги отглежда. Защото няма как да сме горди, че сме българи от успехите на Гришо, а после да киселеем, че всъщност Гришо не живее в България и че нашата България няма пръст (като финансиране и тренинг) в успехите му.

bc3d4d57a8038fbbf7def390d60a647c

В някакъв смисъл това се отнася и за българските оскари. Ако ние започнем да харесваме нашето кино, и другите хора ще започнат да го харесват. Но истината е, че когато заговорим за българско кино, по-често правим уговорката “Абе, не е лош като за български!…”, което е пагубно и ужасно определение. Защото не позволяваме на българското да порасне. А българските филми продължават да бъдат гледани и все така спорни като качество.

В момента, в който започнем лечка-полечка да ръкопляскаме на нашите филми и да им се радваме, тогава и другите успехи ще дойдат. Защото можем! Но трябва да започнем да се харесваме и да се приемаме като “наши” и преди победата.

Нужен ни е и мониторинг за перспективни области и хора, в които да бъдат вложени усилия, включително и държавни. В този смисъл както е добре да имаме някой в топ 10 на световните имена, така е добре и да имаме имена, които са в топ 80. Защото те ще са следващите в топ 10! И чрез тях показваме растеж. Така няма с години да чакаме следващото кокиче изпод снега.

 

източник: 24 часа/