Спомням си една неотдавнашна случка. На излизане от изискан столичен хотел, в който понякога се отбивам на кафе, аз и моят събеседник (популярен наш професор) се разминахме с една депутатка от управляващите. Просто се разминахме. Допреди малко бяхме говорили с професора точно за тиквите в разградения българския бостан и за това как ни се случи целият този абсурд – как така проспахме 27 години и допуснахме като нация да стигнем до този тотален разпад. Няма да ви пресъздавам разговора, но лесно можете да си представите посоката. Та идеята е, че тази депутатка се яви като нагледно показно и материализация на нашия разговор. Един вид, като черешката на тортата. Ако можеше за миг марковите й дрехи да придобият някакъв по-неглижиран вид и да изчезне скъпият грим от лицето й, тя щеше да бъде една посредствена, простовата лелка, от някое запустяващо българско градче или селце. Нищо повече от това. Нищо в антропологията и визията й нямаше да издава, че тя е една от най-важните особи в държавата, която често влиза в телевизора, за да ни обяснява от позицията на депутатското си величие колко стабилно е всичко около нас.

Както пък ми беше казал друг един наш анализатор (един доцент), той ги вижда тия персони като лелки, които варят лютеница. По някакво странно и зловещо стечение на обстоятелствата, тези лелки са се издигнали до депутатки, министърки, а вече дори и до кандидатки за президентки. Толкова много са си повярвали, с нашата безценна помощ.

Наскоро в един разговор, известен наш политолог ми обърна внимание на факта, че никога досега в парламента и във властта не е имало такава въпиюща, потресаваща липса на образовани хора и подготвени експерти, на учени и академици, на творци и обществени личности с авторитет, и въобще – на хора, притежаващи познание и експертиза. Народното събрание се превърна в тюрлю гювеч от случайно попаднали, изключително неподготвени и дори неграмотни хора, получили награда за умението си да бъдат послушни кухи лейки и да натискат без излишни въпроси копчето, когато потрябва. В замяна – те имат всичко, за което са мечтали. Маркови дрехи, депутатски коли, жилища, луксозни почивки в екзотични дестинации, и т.н., и т.н. И всичко това – като доброволен скъпоценен дар от благодарния български народ.

А всъщност повечето от тях са едни обикновени женици (и мужици), на които перфектно щеше да им отива пейзаж със селска къща в соц стил, пред която те разбъркват бавно и равномерно казана с къкрещата лютеница. Но да не обиждаме прословутата българска лютеница. За нея също се искат определени традиционни умения и опит, каквито се съмнявам, че притежава въпросната депутатка, с която се разминах на входа в столичния хотел.

Но както ни завеща големият Юнг, подсъзнанието е велико нещо. В сенките му можеш да срещнеш какво ли не, ако ти стиска да тръгнеш на експедиция по пътеките и лабиринтите на собствения си мрак, в който дремят колективните архетипи. Явно при последното си слизане до долу не бях затворила добре вратата зад себе си и нещо беше успяло да се промъкне на светло заедно с мен. Защото няма друго обяснение за първичната сила, която изригна в мен най-неочаквано, докато се разминавах с лелката-депутатка. Направо се усетих как тръгвам към нея, как искам, най-малкото, да й оскубя перхидролената перушина от главата, да й размажа скъпия макиаж и после да последват всички други действия, които предполага една физическа саморазправа по женски. Това беше по-силно от мен.  И аз щях да го направя, ако моят събеседник не се усети и не ме спря. „Успокой се“, каза  ми тихо той. Как ме усети, не знам. Все пак цялата „случка“ продължи не повече от 2-3 секунди.

Но дано съм здрава, доколкото това е възможно. Не дай си боже, ако ми се наложи да попадна в болница и да ми поискат пръстов отпечатък, тогава вече нищо не би могло да ме спре. Със сигурност ще вляза в ново, непознато амплоа, в новините на bTV и Нова, примерно. Но тогава гневът ми няма да бъде насочен към медицинската сестра, седяща зад стъклото на регистратурата и събираща отпечатъците и парченцата от остатъчния живот на извилата се в опашка покорна рая. Гневът ми ще бъде насочен именно към тази мълчалива рая,

към това стадо от послушни овце,

към този оскотял като добитък народ,

в който се превърна българското общество.

Обидих ли ви?

Заслужавате го.

При това напълно. Защото:

„Под 100 са пациентите, които от началото на пробното въвеждане на пръстовия идентификатор в болниците (от юли т.г.) са отказали да се регистрират. От тях между 10 и 20% променят мнението си и дават съгласие, след като от здравната каса пратят екип да им обясни защо се прави това и как работи. За същия период от юли досега в страната са хоспитализирани над 300 хиляди души.“

Това заяви главният експерт към дирекция „Информационни процеси и сигурност на информацията“ на Националната здравноосигурителна касаМартин Банков; заяви го две седмици преди задължителното въвеждане на пръстовите отпечатъци, което стартира на 1 ноември.

100 човека срещу 300 хиляди глави добитък – това е статистиката, и то, повтарям, преди задължителното въвеждане на пръстовия идентификатор!

А да ви напомням ли потресаващите събития в зала „Арена Армеец“ миналата есен, по време на местните избори? Да ви напомням ли как председателите на секционни комисии колабираха вътре и пишеха „Помощ!“ по прозорците? Вместо да се обединят и да изринат цялата тая пасмина, която ги превърна буквално в заложници, те блееха като овце и пишеха по прозорците. Това беше потресаващо. Пред камерите хвърчаха бюлетини от чувал в чувал, променяха се протоколи, стотици сигнали за нарушения – и не последва нищо. А, да, забравих. Същата нощ последва бойната сцена в НАТФИЗ с Волен Сидеров за отвличане на внимането. И публиката гледаше ли, гледаше клоунадата.

Да ви припомня ли и прословутия „събор“ от юни тази година, пак в любимата на властта зала „Арена Армеец“, когато Кунева събра под строй 12 000 учители на забавно-развлекателна програма, наречена гръмко „Национален учителски събор“ и имаща за цел да замаже с голямата баданарка и без това притъпените сетива на учителското стадо?

Онзи ден, по повод задължителното въвеждане на пръстови отпечатъци в болниците, Цеца Христова написа в социалната мрежа:

„Преди години един мъж, който е клал много животни, сред които и цели стада овце, ми разказваше, че няма друго такова животно като овцата, което толкова безропотно да приема смъртта. Без звук дори, без никаква съпротива, даже си чакат кротко реда, за да минат под ножа. Този корав мъж ми каза, че никое друго животно не е клал с такова отвращение.

Винаги си спомням думите му, когато виждам докъде я е докарало българското стадо. Разлика не намирам. И сега, като гледам опашките по болниците, се чудя и мая. Хайде, пенсионерите ги разбирам донякъде – бедни, болни, отчаяни – макар че си представям майка ми, която е на 70, каква сочна ще им тегли, ако тръгнат да й искат пръстов отпечатък. А не е като да не посещава редовно болници…Чудя се на млади, образовани, информирани хора, дори колеги-журналисти, които също си чакат реда на опашката и също толкова безропотно минават под ножа. Като овце.

И се чудя тоя блясък в очите на д-р Менгеле какво изразява – опиянение от акта на заколение или отвращение към жертвите. Май и двете.

Не сме народ.“

Да, „не сме народ, а мърша“ и „тежко, брате, се живее, между глупци неразбрани“. Прозрели са го още преди век и половина трагичните титани на българския дух. Не само Славейков и Ботев, и Левски го е прозрял, и всички други като тях, избрали да бъдат свободни човеци в стадо от безропотни добичета.

Наскоро наш известен социолог, един от най-добрите и четени днешни анализатори, ми каза – „Мислех, че вече си го разбрала – на тези, дето се разхождат отвън по улиците, за нищо не им пука“.

Да, разбрала съм го. Не съм чак толкова наивна. Отдавна съм го разбрала. Но както ми сподели един наш историк и автор на алтернативен учебник по история за деца, който също отдавна го е разбрал – „Правя всичко това заради себе си. За да мога да се погледна сутрин в огледалото.“

Да, все още в България има и такива хора, които сутрин се поглеждат в огледалото и им пука какво виждат насреща – човек или добитък.

Омбудсманът Мая Манолова благоволи едва днес (4 ноември) да се произнесе, че снемането на пръстовите отпечатъци е в нарушение на Европейската конвенция по правата на човека. Беше принудена да го направи, защото една пациентка се сети да я попита с официално писмо. Добре че я подсетиха да се произнесе. И де да беше само нарушението на въпросната конвенция! Принудителното снемане на пръстови отпечатъци е грубо нарушение на цялото национално и международно законодателство, като се почне през Конституцията и се мине наред, отгоре до долу, през всички закони и закончета, за които се сетите.

Защо ви пиша всичко това? (ако въобще сте стигнали да четете дотук текста, който е явно обиден)

Но все пак ще кажа – за тези, които са стигнали дотук.

След един ден ни предстои избор на държавен глава.

Стегнете се.  Отделете половин час от безценното си свободно време в неделя. После ще имате много дни и часове за селфита и за постове във Фейсбук. Ще имате предостатъчно време и да си снимате манджите, балните рокли на поредната снобария в Шератон, да пускате картинки с котета и каквото още се сетите. Ще имате време за Биг Брадър, за псувни във Фейсбук, за колажи на Тиквата и цялата му придворна свита, за подигравки по новото магаре на вожда – за всичко това ще имате предостатъчно време. Както написа наскоро поетът с китара Красимир Йорданов„Мрежата. Това е инструментът, с който ни уловиха, за да не излезем по площадите и да ги ометем.“

Но денят за избор на държавен глава е само веднъж на 5 години. И скоро няма да имате възможност за дубъл.

Обърнете се назад и погледнете последните 5 години. Харесват ли ви? Няма да ви изброявам стотиците причини за срам и позор, които всички знаете наизуст, но от които всъщност не ви пука, както правилно отбелязва доцентът. Но ако не ви пука за вас, ако отдавна сте се отказали да се поглеждате в Огледалото, поне се опитайте да се погледнете в очите на вашите деца. Вижте бъдещето, на което ги обричате днес.

С мълчаливото си съгласие да бъде възпроизведено статуквото вие им подготвяте бъдеще на бежанци от родината им; с мълчаливото ви бездействие същата тази родина на децата ви се пълни с главорези и пришълци. И това – докато мълчаливо коронясвате поредната Тиква. Докато с увиснал поглед и прекършен дух давате пръстовите си отпечатъци. Докато циганите стават повече от нас. Докато неграмотните решават вместо вас живота на собствените ви деца срещу 2 кебапчета.

Вие наистина ли сте толкова счупени, че не виждате всичко това?!

Наистина ли искате за децата си съдбата на добичета, даващи пръстовите си отпечатъци срещу право на лечение като в концлагер, или искате за тях съдбата на бежанци, за да се спасят от абсурдите, които вие самите допуснахте?!

И да, има по-голямо и по-малко зло. В историята нищо не е само добро. Никой, никой държавен глава, по целия свят, не може да бъде само добър. Всеки един от тях е продукт, сътворен в колективния архетип – там, в дълбокото, в сенките, в подземията на националния дух. Там са и срамните истини, там са и сияйните артефакти.

Има зло, което води до пълен разпад, до безусловна катастрофа. Има и по-малко зло, в което са живи и кълновете на бъдещото добро. Можем и сме длъжни да му дадем шанс да се случи! То може да бъдат обгрижвано, поощрявано, стимулирано, артикулирано.

Просто трябва да почнем отнякъде.

Не разбирате ли?

Трябва да почнем отнякъде.

Помислете си хубаво в деня, който ви е даден за размисъл. Вижте ги и ги разгледайте отново всичките хубавци, които се обявяват против Държавата на мафията. Даже няма значение кой точно. Радев, Каракачанов (с всички уговорки, защото на практика в момента той поддържа статуквото), Орешарски, Марешки, Енчев, Пасков и всички други. Всеки един от тях има кусури. За всеки един от тях имаме своите основателни и неоснователни опасения. Вие сами преценете на кого бихте дали своя компромисен глас и на кого – никога.  Все има един, който е най-малкото зло за вас.

Сравнете с президентските избори в САЩ – великият световен хегемон! Пълен цирк, тотална девалвация и безумие! Голяма част от критиките и срещу Тръмп, и срещу Клинтън са напълно основателни, и дори повече. И все пак – на всички мислещи хора е ясно, че Хилари е статуквото на войната. За всички мислещи хора е видно, че Тръмп е по-малкото зло за света, а и за самата Америка. Има огромно значение кой от двамата ще победи, защото около тази победа ще се навърже и посоката, по която ще поеме светът.

А светът се променя. След 5 години, докогато ще продължи мандатът на новоизбрания български президент, светът ще бъде напълно различен от това, което е днес. Напълно различен, повярвайте, за добро или за лошо. Историческото време в последните години препуска с бясна скорост, процесите клокочат мощно и много скоро кулите на съвременната идеология, крепяща се единствено на пропагандата и страха, ще започнат да падат една по една. И дори вече започнаха да падат. Човечеството постепенно се събужда от дълбоката си неолиберална, мултикултурна и самоубийствена хипноза, за да види безумието, което вкупом сътвориха неговите елити. Нужен ни е адекватен на тези процеси държавен глава. Нужен ни е лидер, който е напълно в състояние да бъде върховен главнокомандващ на въоръжените сили. Водач, който е способен да взима решения; водач, притежаващ експертиза за справяне с трудни ситуации; култивирал умението да бъде обединител на нацията в предстоящите изпитания.

Можем все още да го направим по мирния път – като изритаме с гласа си статуквото от властта. Въпреки платения вот, въпреки очакваните фалшификации – една мобилизация за масов вот срещу държавата-мафия би могла да бъде началото на решителен завой и поемане на курс към национално спасение.

Помнете, другият път е опасен и непредвидим. Архетипите на колективния дух в колективното тяло ще се пробудят рано или късно и спонтанно ще поискат мъст и възмездие за погубения живот. Както се пробудиха неочаквано в мен, когато се разминавах с онази депутатка в един изискан столичен хотел. Като правило, този път завършва с успешна или неуспешна революция. В българския вариант обаче, както добре знаете, първото е почти невъзможно. Та вие не отказахте да дадете пръстовите си отпечатъци на един безумец, какво остава за организиране на съпротива и революция!

Затова –

нека да се стегнем и в неделя да изритаме тиквите от властта.

Време е за промяна, приятели.

Време е стадото да изненада властта.

 

Източник: memoriabg/Христина Христова