В общество ни вместо талантливите властват посредствените

В общество ни вместо талантливите властват посредствените

Констатацията е на доц. Мая Иванова – преподавател по естетика в Софийски университет „Св. Климент Охридски” по време на интервюто й за a-specto. Едно интервю, което си заслужава да прочетете. Това не се отнася за “умните и красивите”.

Доц. Иванова, нека поговорим за формирането на естетическия вкус в България, защото, освен всичко, се оказва, че се водят и естетически спорове. Мишел Фуко казва, че индивидът е продукт на властта. Днес той е продукт на пазара. Може ли  и естетическият вкус да е пазарно формиран?

Аз бих тръгнала оттук, че естетическото и изкуството всъщност са терористът в системата. Те са най-големият враг на всяка една система. Най-автентичният пример, това е модернизмът. Модернизмът е бунтът, отхвърлянето. Затова и всички модернисти са леви и между другото – марксисти, и всички те до един отхвърлят системата. Изкуството собствено трябва да е най-големият враг на всяка власт, защото то е в състояние да критикува и то чрез създаването на един условен, алтернативен свят, в който казва същността на нещата.

Доколко използва езоповския език е съвсем отделен въпрос. Но то може да бъде и съвсем прозрачно, както е при сатирата. Тук бих си задала въпроса за двойното Г – Георги Господинов. Какво прави той във „Физика на тъгата”? Той се занимава с някакви псевдопроблеми, отдалечени, уж метафизически проблеми, някакво умиление, крайността, смъртта, но по много елементарен начин. А същинските проблеми чукат на вратата на всеки човек и всеки човек желае да види това, което става тук – например разврата във властовите позиции и безпризорността на индивида. Това никъде не можете да го видите.

Имаше едни пет истории, разказани от писателя и преводач Кирил Кадийски. Гвоздеят е следният. Българска писателска делегация е поканена в Париж и ще разговаря за съвременното състояние на света и какво отразява то – знаете, французите са генетично леви. Идва ред да говори Георги Господинов и започва ни в клин, ни в ръкав да плюе комунизма. Ето това е гнусното и в изкуството – експлоатацията, правенето на ноари от соца, колко черно било, и то разказвано от млади хора, които не са го живели.

Става Георги Господинов и започва да разказва как репресирали хората, как ги душели, колко било страшно и ги разстрелвали по улиците. Един от французите обаче го прекъсва и пита: „А вие къде бяхте по това време и какво правихте?” И той отговоря: „Аз бях малък.” Тогава Николай Кънчев става и казва: „Виж Жоро, и Гаврош е бил малък, но е бил на барикадата”.

Всички тези противопоставяния между български интелектуалци са фиктивни, фикционални, изкуствени, симулакруми… Това не е същинско разцепление между тях. Основната причина е, че няма един основен идеал, някаква идея, която да даде надежди за бъдещето и да прокара някакъв път как да се излезе от настоящата криза. Обединителното може да бъде общ принцип на живеене, на човешко общежитие, решаване на всички тези кризисни моменти. Всяка една епоха си има някаква цел, а днес основното е липсата на цел. Намираме се в безвремие и абсолютно безпътие. Нямаме стабилни критерии за нищо. Дори не бих го нарекла махленско, котловинно, защото мисля, че не съществуват географски провинции, а само духовни.

В естетическата сфера нещата се вляха в една безцветна и безлична супа, именно защото няма стабилни критерии. Хиляди награди, хиляди конкурси, същевременно във всяко жури си имаш свой човек. Трябва да има някакви критерии защо дадено нещо става и защо не става.

Това, което е най-одиозното и ще откаже българите, които обичат да четат българска литература е, че всички с много малки изключения са захапали социализма – кой го живял, кой не го живял, кой роден тогава, кой не. Особено са ми ненавистни тези девойки, които говорят на диалект, но обясняват подробно как комунизмът е пречел на сексуалния живот. Важното е тази тема да се експлоатира. Затова тези разцепвания за мен са провизорни и изкуствени, защото те са безпринципни и са продиктувани от съвсем други интереси, не почиват на някакви същински ценности.

Според мен главният проблем е, че в България няма същински интелектуалци. Плаща ти някой и ти ставаш русофоб. Плаща ти друг и ти ставаш русофил. Това са принципите. След това ставаш германофил. Това са несъщински различавания според мен. Един интелектуалец, където и да е по света, трябва да знае своята писта. А нашите интелектуалци са всезнайковци.

За мен най-голямото им престъпление е, че дадоха възможност на примати като Боко и Цоко да завладеят цялата власт. Второто е, че те доведоха до това за толкова кратко време човекомасата да ненавижда мислещите, чувстващите хора. Затова ние нямаме никакъв хоризонт, никакво бъдеще. Едните се боядисали в синьо, другите в червено. Някои разбират и от ДСБ, и от въпросите на църквата, и от политика, и от геополитика. Някъде бях чела, че един народ, за да бъде субект в геополитиката, той трябва да е поне 50 милиона. Как България, в която са останали 7 милиона, ще определя геополитиката?

Как виждате тази случка от естетическа гледна точка?

Естетическата гледна точка е такава, че дори да хванем един човек, който не познава нито едната, нито другата, ще му стане ясно само по външните черти кой какъв е. Лицето на един човек говори за това какъв е той, какъв е станал, а гласът му говори за момента тук и сега. И ако вземем лицето на едната и лицето на другата, ще видим, че едното е като глиган в локва, напористо и надменно, да не говорим пък, че се казва и Сталинка. Да се казваш Сталинка и да си промениш името говори за абсолютен комплекс, за дефицит, за недоимък на нравствено чувство. Второто нещо е гласът: то звучи като дъскорезница, говори клиширано, в същото време нищо не казва. Ирина Бокова е фина, усмихва се, поведението ѝ е на ниво. България повече никога няма да има такъв шанс. Повече никога няма да видим български кандидат за ООН. И тук няма сини и червени. Всички хора с вкус и с някаква естетическа жилка бяха на страната на Бокова. Френските интелектуалци я боготворят.

А защо се е стигнало до безвремието на посредствеността и „опростяването” на света? Норберт Болц казва, че медиите представят един плосък свят.Точно така, като в комиксите. Това е така, защото живеем в света на масовия човек, на посредствения човек, на човекомасата, на средното аритметично. Това е вторично инфантилизиране, но всъщност е и ситуация, която е съществувала и в Средновековието. Но за тогава си има оправдание – голяма част от хората са били невежи и са мислили в илюстрации и картинки. Това е опростяване. Днес вече имаме едно вторично оглупяване. Част от тези неща идват от медиите, от масовия човек, който не чете, а гледа илюстрациите. В нито една медиа например не е представено лявото. Вие разбирате ли, че това е трагедия?

Защо медиите не могат да намерят талантливи журналисти?

Точно това е медиокрацията. В това общество вместо талантливите властват посредствените. Кадърните и талантливите хора са изтикани в периферията, те се маргинализират. Така идва трагедията на обществото. Няма кой да посочи пътя. Освен това, живеем в нарцистично общество. Това е егоистичният капитализъм. В медиокрацията, в посредствеността, всеки, който мисли и има чувството за чест и достойнство е изтикан в периферията. Медиалният левиатан е най-страшният, защото той е обсебил всичко и дава структурите на съзнанието на масата. Виждаме едни и същи хора по телевизиите и сутрешните блокове, които са завзели не само политическото, но и културата, предаванията за култура. Ето това е афирмативното мислене в съвремието ни – дори луната няма обратна страна. Давам пример, че след проекта на Кристо на италианското езеро никой не разбра, че мястото се е превърнало почти в екологичен ад – боклук, отпадъци, а властите искат да го съдят, защото на общината й трябват огромни средства, с които не разполага. Сега го съдят, за да изплати щетите. Каква е целта на неговото изкуство? Когато го попитат, самият Кристо не може да отговори. Гледката в планината по залез е много по-чудесна картина от неговите изкуственяци. Това, което прави Кристо е предизвикателство, но не бих го нарекла изкуство. По-скоро хепънинг. Това да предизвикаш внимание е ситуационизъм в лошия смисъл на думата. Аз питам къде е тук естетиката? Интересно беше и като наблюдавах реакциите на хората, които са се добрали до това „изкуство” – те не бяха впечатлени от видяното, а от това, че са там. Ето отново нарцисизма, за който говорим. Природата е красива, значи аз съм красив, защото съм част от природата. Ценността на едно произведение на изкуството винаги е релативна, тя е в съпоставка. С кого съпоставяме Кристо, че е толкова велик. Нека го съпоставим с един Йозеф Бойс и неговите акции и хепънинги, това обаче не може да стане, защото те имат социална и критична цел. Къде е Кристо? И какви са хората, които успяват да си позволят да отидат до Италия, за да походят на един оранжев мост? Как те са формирали вкуса си и на базата на какво?

Как може съвременният безпризорен човек да бъде интегриран, така нареченият от Жил Липовецки дезориентиран и безценностен „хипермодерен индивид” да бъде избавен от чувството за тревожност и самота?Днешният индивид е обект на манипулиране и бива насочван в „правилната” и нужната за пазара и икономиката посока, като в същото време става все по-безпризорен. Ако тръгнем от Ален Бадиу и идеята му, че живеещото животно става човек, когато преживее четири истини, то последната му истина е политическото, което е в тълпата и ентусиазма. Кризата за мен идва оттам, че са разстреляни първите истини: истината в изкуството, истината в науката. За да се осмисли възможността за някаква алтернатива, за нещо различно спрямо досегашното, трябва да схванеш недостатъчността на сегашното. Да можеш да го погледнеш отстрани и да си кажеш, че така повече не можеш. За човекът-маса или както казва моят колега философ Андрей Лешков, човекожелето, това проглеждане е невъзможно, защото той трябва да надскочи собствените си предразсъдъци. Това означава да можеш да помислиш със собствения си ум, а не да си подвластен на онова, с което те манипулират медии и продажни политици, уж заможни и влиятелни господа, които са бивши отговорни другари в наши условия. Това налага някакъв вид самоирония. Водачите на масата, която „приготвя желето” се отнасят към себе си обаче убийствено на сериозно. Със създаването на полуидиоти, те смятат, че свещенодействат. Човекът-маса обаче, дори да изключим ускореното време, забързания живот, преживяванията, най-трагичното е, че той няма време да мисли. Той е сведен до човека-бебе, до инфантилния, до нееволюиралия човек-американец, на който ние се дивяхме, че се прибира след 12 часа работа, вдига си краката на масата и пие биричка. Човекът-желе обаче беше тенденциозно направен, за да се сведе човекът до една биомаса. Този казал едно, онзи казал друго, ускорена информация, няма време да я смели, пие три ракии и е бетон, какво да смилаш повече? Много любопитна среща имах с един младеж, който срещнах докато се разхождах на Витоша. Случайно се заговорихме и всъщност тази среща ми беше като една фотографска снимка на младото поколение. Говоря за поколението „микс”, което е и тук, и там. Младежът каза, че се интересува от философия и чете Епикур – днес четеш Епикур, утре четеш Фройд – няма систематичност. Той си записа някои автори, за които му говорих аз. След това отвори темата за Лао Дзъ и дзен будизма. Тоест днес наистина наблюдаваме смъртта на Запада по Шпенглер. Хората са привлечени от дзен будизма открай време – знам, че в САЩ е така от доста време, но нека се запитаме защо? Живеем в едно хиперускорено, хиперневротично общество и в един момент на 30 години си душевен, нравствен и физически парцал. Обръщаш се към по-забавеното, към дзен будизма. Младежът, когото срещнах следва в Германия фармация, преди това е учил в Белгия. Каза ми, че се интересува от проблемите на волята, има ли такава, може ли да я дисциплинира и да се накара да прави това, което „трябва”. Започнал да става сутрин в 6 часа, но като се върнал в България, престанал. Тоест той е насочен към това как да управлява волята си, тялото си и т.н. Но по-интересното е, че изведнъж го попитах какво мисли по отношение на любовта и той каза, че не вярва в романтичната любов. Ето това е прагматичното поколение – то е стреснато. Тъй като следва фармация, го попитах и каква е целта в живота му, защото дали ще си дисциплинираш волята е средство. С наполеонов блясък в очите той ми отговори, че целта в живота му е да разруши „Байер”. Тогава заобичах този люшкащ се между Епикур и Лао Дзъ човек и му казах „Браво!”

За автора

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Последвай ни

ПОДКРЕПЕТЕ НИ

За да пребъде нашето слово!

Партньори