Игор Гаврилов е живата легенда на съветската фотожурналистика. Работите му са удивителни, всяка фотография е живот без маска, живот, „хванат“ неподготвен. Много от гениалните снимки на автора не са публикувани своевременно, само защото били…твърде правдоподобни.

 

За Игор основният жанр е аналитичният репортаж. Главната цел в работата – да снима истината, в търсене на която пропътува цяла Русия, работи в 50 страни зад граница, снима на всички горещи точки на планетата. На седмия ден след аварията в Чернобил лети над реактора на Чернобилската АЕЦ. Професионализмът, огромната любов към работата принципността му правят творчеството на Игор значимо и световно признато. Негови снимки му са публикувани в най-престижните световни издания: „Paris Matsh“, „Le photo“, „Stern“, „Spiegel“, „Independent“, „Elle“, „Рlay boy“ и много други. Номиниран е за най-добър фотограф на годината от списание „Time“. Лауреат на премията „World Press Photo“.

 

В изданието „Руский репортер“ е публикуван материал с фотоси на Игор Гаврилов, за който са избрани кадри на фотографа, направени в различни периоди от живота му – от студентските години до неотдавнашните му пътувания по света. Игор разказва за всяка снимка – понякога с две думи, другаде подробно, а на трети места – и с отклонения в по-общи теми.

Получил се е проницателен разказ, който те кара да погледаш снимките от един съвсем друг ъгъл.

 

— 

КОМУНАЛКА

 

 

Краят на 80-те – началото на 90-те години. Комуналка. Изглежда като илюстрация на „Мосфилм“ – преградени помещения, изобразяващи някакъв живот. А всъщност едно напълно реално жилище.

 

Помолиха ме да снимам по темата за комуналките. Не бях не само в тази квартира, впрегнах всичките си познати, които познават хора, живеещи в комунални жилища. Тази обаче напълно ме порази. В кадъра виждаме стая за едно семейство. Ето там в ъгъла седи майката, под нас е дъщеря ѝ, много мило момиче. Те просто са преградили голямото помещение със „стени“ от шперплат, за да го разделят. Преградите обаче не стигат до тавана, а до средата на височината – затова беше възможно да се кача и от високо да направя този кадър. Спомням си, че прахът там не беше бърсан половин година или година – когато слязох, бях целия в паяжини.

 

— 

 

СИМВОЛЪТ НА ЕПОХАТА

 

 

Нещо, с което живяхме достатъчно дълго – когато човек влиза в магазина и вижда напълно празни рафтове и витрини. Това е началото на 90-та или 89-та.

 

 

„КЪДЕ БЕШЕ?…“