Редакцията публикува от портал“Култура“ текста на Даниел Смилов за Брекзит като бунт срещу авторитетите.
В английския език има една дума за понятието „легитимна власт“ – authority. Тя съвместява две идеи. Първо, че някой е автор на задължителни решения. Второ, че той е по-добре поставен от останалите да ги вземе – сравнен с тях, той има повече авторитет, идващ било от експертност (доктор, социолог, юрист), било от специфичната му обществена позиция (регулировчик, митничар, министър-председател и т.н.).
Brеxit (освен всичко друго) ни е представян и като „бунт срещу авторитетите“. Един от неочакваните герои на тази драма – Майкъл Гоув, понастоящем сам кандидат за министър-председател – формулира лозунга на този бунт най-точно: „Стига с тези експерти в Британия!“
И наистина, въпреки че девет от десет специалисти по политика, икономика и право се изказваха срещу излизането на Обединеното кралство от ЕС, хората не ги послушаха и в някакъв смисъл им казаха „Стига!“. Не бяха уважени и политиците като координиращи авторитети – от премиера Камерън до лидерите на всички основни партии. С изключение само на Фарадж, който се е самообявил за въплъщение на бунта срещу „елит“ и „authority“. По неговите думи, както в приказките, победиха „обикновените, честни и достойни хора“.
„Бунтът срещу експертите“ беше взет насериозно от мнозина анализатори, които започнаха да осмислят неговите политически последствия. Едни – последователи на Сократ и Платон – се обявиха за ограничаване на демокрацията като потенциално опасна. Идеалната държава трябва да се управлява от философите (знаещите) и затова референдуми по толкова важни и съдбовни въпроси са просто неразумни. Други – последователи на софистите Протагор и Горгий – обявиха търсенето на истината за безполезно в политиката. По древногръцки маниер някои от тях станаха дори адвокати на управление чрез лотария, което дава абсолютно равен шанс на всеки да стане премиер. Като че ли с „бунта срещу експертите“ влизаме в класическата дилема – истина или демокрация, добро управление или народовластие.
Такава дилема обаче няма, защото „бунтът срещу авторитетите“ и „краят на експертите“ е фалшива схема. Със символи като Андрешко българският народ е вкарал тази схема много надълбоко в народопсихологията си (където и тя да се намира по принцип). Но все пак е запазил и иронична дистанция спрямо безмозъчния скептицизъм към авторитета. Помислете за мъдростта в следната шопска поговорка:
Он че ми каже той: джамот бил стъкло!
Какво става, когато в един момент радикалният отрицател на авторитетите все пак осъзнае, че джамът е стъкло? Този момент настъпи във Великобритания непосредствено след вота. Например, Сара Вайн, съпругата на Майкъл Гоув, отчаяно се обърна за „съвет и експертиза“ към „умните хора“ във фейсбук. Безспорен факт е, че кампанията Brexit нито е мислила, че ще спечели, нито е имала план за това, което ще се случи на ден втори.
Негативната реакция на „излизането“ вече не може да бъде отречена: паундът е на рекордно ниски стойности, започнаха ксенофобски извращения, необходимостта от вдигане на данъците и намаляването на обществените разходи е очевидна, възможностите за бюджетен излишък в средносрочна перспектива изчезнаха и доверието в британската икономика се срина с две единици (при рейтинговите агенции).
Отлагането на окончателното решение по „излизането“ (сега вече за догодина) постабилизира малко пазарите, които бяха тръгнали към сгромолясване. Но какво би станало при обявяване на задействането на чл. 50 едва ли някой може да предвиди. И всичко това само заради една засега доста неясна перспектива от излизане, за която дори американският държавен секретар Кери допуска, че подлежи на преосмисляне!
Тоест май експертите се оказаха прави – джамът всъщност бил стъкло.
Неизбежността на авторитетите
Противопоставянето на демокрация и експертност е фалшива схема, защото съвременният свят е прекалено сложен и не може всеки да разбира от всичко. Искаме или не искаме, почти във всяко едно свое решение ние разчитаме в голяма степен на авторитети, а не на собствените си преценки за нещата.
Разбира се, ако аз съм най-добрият специалист по въпросите на трафика по пътищата, мога да оспорвам мъдростта на Закона за движение по пътищата и да се водя от собственото си мнение при опасност от ПТП. Но в държавата такива хора са единици, а всички останали имаме безспорни основания да се отнасяме към този закон с доверие и уважение. Същото е и по другите въпроси – от нервната хирургия до свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали.
Няма чиста ситуация, в която хората с техния „неманипулиран“ разум се изправят срещу „манипулаторите“ експерти. По всеки един важен въпрос, огромната маса от хората разчитат на експертно мнение и експертиза. И това, първо, е неизбежно, а второ, е просто най-разумно. Това е огромното еволюционно предимство на homo sapiens – разделението на труда и специализацията, чрез която накрая всички сме по-добре и по-оптимално използваме ограничените си ресурси.
Демокрацията не отменя и не може да отмени нуждата от авторитети в този смисъл. Всяка формула на управление, дори и тази, която разчита на мнението и самостоятелните решения на хората, има нужда от авторитети и не може без тях. При демокрацията просто тези авторитети влияят на мненията, които хората формират и на базата на които те гласуват.
Медийно-генерирани срещу традиционни, професионални авторитети
В този смисъл, „народният бунт срещу авторитетите“ е просто етикет за ситуация, в която хората предпочетоха да се доверят на едни експерти, а не на други. Те се довериха на Борис Джонсън и Найджъл Фарадж, а не на политическия естаблишмънт на основните партии. Те пренебрегнаха традиционните маркери за експертност – професионални постижения, афилиация в респектиращи институции на познанието, дипломи и т.н. – в полза на вестник „Сън“, медийна популярност и статус на „celebrity“.
Голямо заблуждение е да се третира това разделение като деление между „елит“ и „народ“. Британският случай ясно показва, че става дума по-скоро за сблъсък на две (частично припокриващи) се елитни групи, които си оспорваха ролята на експерти. Едната е продукт повече на академичната, образователна и изследователската страна на Oxbridge (елитните британски университети) и в нея влизат мнозинството от политиците в основните партии, сериозните коментатори от пресата (Файненшъл таймс, Гардиън), конституционни експерти и т.н.
Другата пък е основно продукт на състезателното начало на Оксфордския съюз (Оxford Union), който е независима от университета организация, предлагаща упражнения и тренировки по реторически умения, добиване на популярност, наддумване на опонента, харесване от аудиторията и т.н.(1) Нейният етос – изведен до крайност – виждаме както в политици-журналисти като Джонсън и Гоув, така и в изданията на Мърдок. По силно ироничен начин като че ли имаме съвременно преиграване на сблъсъка между сократово-платоновата академия и школите на софистите, при който отново софистите излязоха с малка преднина и убедиха хората, че истината няма особено значение.
Концептуално погледнато, изправени сме пред феномена на „медийно-генерирания елит“. В класическата демократична схема, би трябвало медиите да дават думата на хора, които професионално са доказали, че имат натрупани експертни познания в някаква област (статус, публикации, уважение на академична и професионална общност). Това е така нареченият „традиционен експертен елит“. Медийно-генерираният експерт пък е този, чиято основна характеристика е неговата популярност и способността му да привлича и увлича последователи и публика.
Медийно-генерираните елити създават среда, в която между професор Вучков, професор Гестапото, професор Константинов, професор Божидар Димитров и професор Стивън Хокинг няма особена разлика. Общото между тях е статусът им на celebrity, възможността да убеждават, да печелят почитатели и сподвижници.
Последици за демокрацията
1) Вотът на референдума не трябва да се пренебрегва или омаловажава. Вотът за Brexit е автентичен и той трябва да се третира с нужната сериозност;
2) Демокрацията не трябва да се ограничава чрез образователни или други цензове, нито пък трябва да се забраняват референдумите или други нейни форми;
3) Демократичният вот обаче не променя реалността. Традиционните експерти и авторитети не са отменени, само защото хората са се доверили на медийно-генерираната експертност;
4) Суверенността на хората не означава, че те трябва да се придържат към всяко свое решение, колкото и катастрофално да се окаже то. Демокрацията не е пакт за самоубийство и допуска преосмисляне на позиции;
5) Качеството на една демокрация зависи и от способността й да ревизира свои решения, които са се оказали далеч от оптималното. По Карл Попър демокрацията е отворена система на самокорекция. В този смисъл кризата в основните партии на острова и специално решението на Борис Джонсън (на галено BoJo – Божо) да не се кандидатира за премиер, е добър сигнал. Той демонстрира, че медийно генерираните елити признават отговорността си за преиграването и раздухването на нереалистични очаквания сред хората;
6) Каквито и заклинания да правят основните политици като Тереза Мей, втори вот – било то чрез референдум или след нови избори – не може да бъде изключен, а всъщност е много вероятен. От правна гледна точка Британският парламент в някакъв момент така или иначе трябва да се произнесе по възможността за излизане на кралството от ЕС и условията по това излизане. От политическа гледна точка ново демократично оправомощаване с всеки изминал ден ще става все по-наложително, доколкото прогнозите на медийно-генерираната експертност се сгромолясват една по една;
7) Продължава хибридизацията между медии и партии. В САЩ Тръмп е типичен пример на медийно-генериран авторитет, който се противопоставя на статуквото. Джонсън, Фарадж и Гоув са британските еквиваленти. Сблъсъкът между академизма и софизма за статус на експертност в политиката само ще се ожесточава. Всяка държава вече има своя Божо, но някои успяват и да се отърват от него (макар и на висока цена);
8) Определен род социални критици – последователи на Мишел Фуко – смятат, че „всяко знание е политика и власт“. Тази мантра като че ли ги издига над сблъсъка на „академици“ и „софисти“. Те не заемат страна, а само установяват, че всички са политизирани маскари и манипулатори, алчни за власт. Такава трета позиция обаче няма – тя се свежда до скептицизма на Горгий: „нищо не съществува; и да съществуваше, нямаше да можем да го познаем; и да го познаехме, нямаше да можем да го изкажем“. Така че фукоянците и новите и стари леви техни почитатели са просто секта от голямата софистка школа на медийно-генерираната експертност;
9) Традиционните експерти също са грешали и могат да грешат. Но грешката им не се доказва с гласуване, а с методите на науките, на които те дължат своя статус.
Народът срещу Оксфорд и Кеймбридж?
И все пак, дали фактът, че над 17 милиона гласуваха за Brexit, означава, че това е „по-добре“ за Великобритания? Граф Кондорсе още през XVIII век е дал аргумент в полза на подобно заключение. Според известната му „теорема на журито“, ако в една общност всеки един има поне 50% шанс да даде верен отговор на даден въпрос, колкото повече хора гласуват, толкова повече се вдига колективната вероятност те да дадат правилен отговор. И става демократичното епистемологическо чудо – всеки индивидуално има вероятност да е прав малко над 50%, а всички заедно – близо до 100%! (2)[ii]
Теоремата на Кондорсе не доказва правотата на всеки един отделен вот обаче. Тя просто ни казва, че от познавателна гледна точка демокрацията е добър механизъм за вземане на решения. Колкото по-често се упражнява, толкова по-прецизна тя става. В този смисъл теоремата на Кондорсе може да бъде четена и като аргумент за няколко гласувания по особено сложни и разделителни за общността въпроси.
Едно нещо е сигурно обаче: Кондорсе не е казал, че гласуването отменя и замества математиката, конституционното право, икономиката или правилата за движението по пътищата. Както демокрацията не бива да бъде орязвана от задължителното мнение на платонови блюстители на истината, така и експертизата по сложни въпроси не може да бъде отхвърляна, заради „бунт на народа“. В този смисъл „бунтът срещу авторитетите“ може и да е атрактивно медийно заглавие, но само толкова.
Другото, което Кондорсе показва, е, че в дългосрочен план голямо разминаване между демократичен вот и експертна реалност не може да има. В това е надеждата както за Великобритания, така и за ЕС като цяло.
(1) Подобни организации има и в другите елитни университети и те представляват нещо като тренировъчни школи за бъдещи политици. Ролята им е, разбира се, полезна, защото те запознават участниците с правилата на публичните дискусии и парламентаризма.
(2) Теоремата на Кондорсе има и едно друго следствие. Ако шансът на всеки индивидуално е малко по-малък от 50% да даде верен отговор на зададения въпрос, при колективно гласуване на милиони общият шанс за успех спада до около 0% – това пък е негативното когнитивно чудо на демокрацията. Фактът, че по-образованите масово са гласували за оставане в ЕС, може да ни накара да се замислим за приложението на Кондорсе в британския случай.
Каква е вашата реакция?
