OLYMPUS DIGITAL CAMERAПод това заглавие вторият по тираж и разпространение у нас в. “Отечествен фронт” (бр. от 18 април 1956 г.) отпечата статия, посветена на важното решение на ЦК на БКП от 2-4 април 1956 г. По същество в нея се дава малко разширено и политически обяснено решението на пленума.Чета тази статия и недоумявам. На практика нищо ново, нищо революционно. Дори от съвременна гледна точка – един пропартиен текст.

Тогава защо привлече така вниманието на читателите и на всесилното тогава Политбюро на ЦК на БКП? Защо този невероятен за времето си шум? Именно от гледна точка на времето с тази статия започваше очакваното “размразяване”, обхванало по-бързо или по-бавно всички страни от Източна Европа.

А вниманието, най-слабо казано, бе огромно.
И самият автор не очакваше това. Той смяташе, че изпълнява почти ритуална пропагандна задача. Затова бе говорил поотделно с Георги Дамянов, председател на Народното събрание, издател на вестника, и с Георги Чанков, един от водещите членове на Политбюро. Формално всичко бе наред. Тогава защо този масов интерес и на партията, и на непартийните хора? Може би защото с политическия си усет народът очакваше повече.

Но очевидно “на върха” схватката за властта не бе завършена. На новия “първи секретар” мнозина гледаха като на временен. Макар че за да публикува подобна статия, бе проведен предварителен разговор с двама членове на Политбюро. Това не бе сметнато за достатъчно. Сигурно нещата щяха да спрат (временно!) дотук, ако не беше неочакваното открито обществено одобрение. Това като че ли окрили редакцията и се появиха “Поуки от поуката”, “Интервю с народа за дребните неща” и най-вече -“Да вървим най-напред”, призив в Деня на печата, тогава 5 май. Не бе ли това опит обществото да наложи на партията повече от кадрови полумерки?

Последва остра дори груба реакция от Димитър Ганев по телефона с най-ясните думи на заплаха: “Тук не е село без кучета”. Започна мълчалив, но твърд курс на отказ от духа на Априлския пленум, както с ученияикономист Ярошенко в СССР, унищожителна критика. Заговори се за арести и за други мерки. Проведените почти незабавни партийни събрания показаха голямата неудовлетвореност на масата членове на БКП.

Малко по-късно пролича, че се води война не срещу редактора на вестника нито война на два вестника (“Работническо дело” и “Отечествен фронт”), а сложна схватка за властта в партията (за Червенков – да запази поне оставеното му от пленума високо, вече не първо, място; за Живков – едно още неукрепнало положение на първи секретар; за няколко души – Чанков, Югов, Цанков и др., да останат в Политбюро).

Главният редактор, който не бе забравил 360-дневния мъчителен престой като подследствен в ДС (из познатите му от царско време килии на Лъвов мост), беше добре избран обект – имаше “да си връща” и за себе си, и за бесилката, на която невинно окачиха Трайчо Костов, негов зет и стар партиен другар и приятел (вярно, по волята на Сталин, но проведено в София).

Нещата нататък бяха решени поетапно: мъчително заседание на Политбюро, уволнения, преназначения, прояви на “грижи за човека” (появи се “на гости” в дома влиятелен писател, член на ЦК, приятел от съвместна нелегална работа), после лична среща с Тодор Живков с постановки “Бъди спокоен”, “Може и да сме сбъркали”, “Ти си с голям партиен опит и ще ни разбереш” и приятелски думи за съвместна нелегална дейност и недотам ясно пожелание “Помагай!” Ясно: дълго университетско изгнание “Докато ние горе се разберем” и необходимост от максимално използване на името, и с него и това на Трайчо Костов, за успокоение на партията и политически активизираното огромно народно множество. Това впрочем бе немаловажна част от политическото възпитание на целия народ.

За героя на събитието, наречено в “случая “Поуката” и други”, резултати имаше: без да търси известност и слава, той стана жертва и герой на Априлската линия, а в допълнение малко по-късно и посланик във Франция, за да приключи пътя си като член на ЦК и, което е много по-важно, като уважаван не само в партията политик, журналист, академик. И философско съждение: “Аз за политика гарез не държа”.

Личната история може да е поучителна, но не спира дотук. Като че ли животът у нас се разви по желязната логика, която следваха всички страни от Източна Европа. В България нищо радикално  е можеше да има без сериозна промяна в СССР…

Дата: 18.04.2016 00:01
Източник: Дума – стр. 17
Автор: Проф. Владимир ТОПЕНЧАРОВ