zalezut na srednovekovna bulgaria_coverХристо Матанов, един от най-известните български историци, описва края на Второто българско царство в труда си „Залезът на Средновековна България“ (ИК „Изток-Запад“). Ученият предлага дълбок и осмислен поглед върху този период от миналото на държавата ни.

Проф. дин Христо Матанов е български историк, роден на 5 юли 1952 г. Завършва специалност история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където понастоящем е преподавател в катедрата по „История на Византия и балканските народи“. Специализирал е в Гърция, САЩ, Германия. Автор е на 14 книги, множество учебници и статии, публикувани в България и чужбина.

„Залезът на Средновековна България“ предлага исторически правдив поглед върху събитията, довели до падането на страната ни под османска власт. Трудът е посветен на периода, през който българите и техните държави, се сблъскват с прииждащите от Мала Азия тюркски нашественици. Авторът се спира на събитията от средата на четиринадесети век, когато българските земи стават обект на експанзия от страна на османските турци.

Ученият разглежда основните насоки на османското нашествие и отговора на съпротивляващите се български държави. Тъй като българите се борят с нашествениците в продължение на години, авторът се спира на думата „залез“, а не гибел, когато определя заглавието на настоящата книга. Христо Матанов отделя специална част в изследването си, посветена на личността на цар Иван Шишман като владетел, искащ да осигури защитата на народа си, но не разполагащ с необходимите ресурси за това. Унищожаването на българската средновековна държава вкарва българското развитие за векове напред в една непривична среда.

Миналото трябва да бъде дълбочинно и същностно осмислено на базата на историческите факти, а не на емоциите. Ето какво пише проф. Матанов в увода към книгата: „като изконен европеец, българинът трябва да развие достатъчно национално самочувствие, за да не се притеснява от т.нар. неприятни периоди, а да ги осмисля без излишни емоции и с достатъчна степен на национална зрялост“.

Изследването се базира на дългогодишния професионален опит на проф. Христо Матанов. Книгата предлага исторически правдив и компетентен поглед върху този период от историята ни. Авторът се позовава на свидетелствата от епохата и вниква дълбоко в събитията и явленията от периода.

„Залезът на Средновековна България“ е изследване, което е ценно не само за тесните специалисти, но и за всички читатели с интерес към миналото на България. Автор на корицата е Андрей Козарев.

Откъс: 

  1. Кои са османците и какво представлява тяхната ранна държава?

Оттук насетне основното ни внимание ще е насочено към онези бейлици, които първи стъпват на балканска земя, и особено към османския бейлик, който е истинският носител на мюсюлманската експанзия в Югоизточна Европа през XIV–XV в. Ранната история на тази мюсюлманско-номадска държава е забулена в неизвестност поради две причини:

  • Първо, няма съвременни извори. Нито османските автори, писали най-малко век след събитията, нито последната генерация византийски историци знаят кой знае колко сигурни неща за него. Какви извори използват по-късните османски автори за събития от ранната история на османците тепърва предстои да се установи, ако това въобще е възможно.
  • Второ, онова, което е неизвестно, но е като хронология на генезиса на една успешна в бъдещето ислямска империя, обикновено се запълва с измислени и поучителни истории. В тях освен поучения има фиктивни сънища и откровени измислици. В края на краищата този сладостен за някои словестен коктейл подхранва изграждането на османска династична и имперско-държавна митология. Въпрос на време е митологичните схеми да стават все по-внушителни и да получат разпространение в обществените среди. Най-съпричастна към тях, разбира се, е турската историческа наука. Пригласят Ј обаче и онези балкански историографии, чиито нации са били под османска власт. В случая техните представители мислят по схемата – „по-престижно е да те сгази мерцедес, отколкото някакъв по-невзрачен представител на автомобилния род“. С други думи те изпитват особено задоволство да констатират, че са станали жертва не на нещо друго, а на една исконно натоварена с исторически възможности ислямска държава. Освободени от митологичната обремененост обикновено са някои от западните учени, за които напъните да се изкара Османската империя държава с дълбока племенна, династична и държавна традиция са иманентно чужди.

Ранната история на империите, независимо кои, прилича много на първите страници от биография на революционен деец. В неговото детство изследователите откриват елементи на изключителност, които липсват на другите деца: баба му или майка му непременно ще пеят народни песни с хайдушка насоченост, дядото и бащата обикновено са някакви борци за свобода, а самият бъдещ левент непременно е много ученолюбив и отрано има присърце борбата за свобода. По същия начин и изследователите на империите, които обкновено възникват от някакви политически мъничета, търсят в тези зародиши елементи на бъдещото величие. Те много често забравят, особено ако са от основната нация-наследник на империята, че историческият възход най-често е въпрос на конюнктура, исторически късмет, наслагване на благоприятни обстоятелства, поредица от стратегически правилни решения и др., а не на младенческа изключителност.

Какви все пак са основните елементи на тази османска митология? На първо място стоят племенните ѝ елементи. Най-ранните османски автори никъде не споменават, че османците са наследници на някое тюркско-огузко племе. В началото на XV в. обаче, когато на хоризонта се очертават контурите на Османската империя, един представител на ранната османска интелигенция – Язъджиоглу Али (Язъджизаде Али) – разработва и обосновава тезата, че османците са част от племето „кайъ“. Уточнявам: това племе се свързва с един от наследниците на Огуз бей, митичен родоначалник на огузките тюрки. Следователно то се явява най-благородният клон на тази тюркска общност. Какво означава това, е излишно да се обяснява. Във всеки случай митологичната схема на Язъджиоглу Али намира широко разпространение в съвременната турска и не само турска историография. Малко са изследователите, които обръщат внимание на факта, че името на бъдещата империя и на нейните поданици идва не от племенно название, а от името на първия исторически засвидетелстван владетел на един малоазийски бейлик: „Осман“. Под негова власт в края на XIII в. попадат не части от митичното племе „кайъ“, а група номади и ислямизирани маолазийски гърци. Това е ядрото на историческа кондензация, около което в следващите десетилетия и векове ще се осъществи огромна експанзия на три континента. Благородният племенен произход на османците се оказва един рано изфабрикуван блъф, дошъл да замени прозаичното начало на османската история.

Вторият елемент на мита има династични измерения. Става въпрос за произхода на османската династия, и по-специално на онзи емир, с чието име се свързва началото на османската държава – Осман. Нека бъдем наясно, че всяка средновековна династия създава своя фиктивна генеалогия, която цели да потвърди нейния благороден произход и правото ѝ да управлява дадени човешки групи или територии. Така че съществуването на османска династична митология не е изключение. Изключение е упоритото желание на някои хора да я превръщат в елемент на реалното историческо знание.

От времето на Язъджиоглу Али и на Мехмед Нешри, които създават първия устойчив вариант на този мит, Осман е потомък на Огуз бей, а чрез него е свързан с Нух (Ной). Мехмед Нешри изброява по име 47 потомци на Ной, за да стигне до дядото на Осман – Сюлейман шах. От друга страна дейността на емира Осман, която в съчиненията на Нешри, Садедин и други османски автори е изпъстрена повече с поучителни истории в духа на „1001 нощ“, съдържа малко реални елементи. Тук изключваме напълно „биографиите“ на Сюлейман шах и на неговия син Ертогрул, баща на Осман, които са до голяма степен, ако не изцяло, измислени. Що се отнася до Осман, той в края на краищата изпъква като вожд на група номади (според Нешри те са 400 домакинства, т.е. малко повече от 2000 души), които се настаняват в областта Сюгют, между селджукската крепост Ескишехир и византийската крепост Белокома (дн. гр. Биледжик). Основната дейност на Осман изглежда се състои в непрекъснатата война с местните християни и в извоюването на достатъчно „жизнено пространство“ за подвластните му номади. Освен заниманието с „перманентна война“, те се движат сезонно между летните си пасища в планината Доманич и зимните в равнината Сюгют. Заедно с това Осман, въпреки че формално е мюсюлманин, се запознава с Корана и започва да го почита очевидно под влияние на османските улеми, учени богослови, повлечени от общия поток на тюркското придвижване към западните граници на Селджукския султанат. Никой не може да докаже грандиозната генеалогия на този номадски вожд и на възможните му предшественици. Сръбският еничарин Константин Михайлович от Островица в своите спомени, писани приблизително по времето на Нешри, твърди, изглежда повлиян от циркулиращите на низово ниво слухове, нещо много странно. Според него Осман бил „селянин от гръцки произход“, разбира се, ислямизиран. И въпреки че османската генеалогична схема, изфабрикувана през XV в., оказва влияние на някои от късновизантийските историци (напр. на ЛаоникХалкокандил), те са безкрайно внимателни в духа на критичната гръкоезична историография. Поради това те изпъстрят своето изложение с изрази като „някои казват“, „аз не знам“, „други хора твърдят“ и т.н. С други думи всичко, което се отнася до предшествениците на Осман, както и голяма част от неговата „биография“ трябва да се отнесат към категорията „династична митология“. Заедно с това е нужно настоятелно да се напомни, че Осман и поне още трима негови наследници носят скромната мюсюлманска официална титла „емир“ и съвсем не са султани, за каквито ги смятат много от съвременните автори.